Астея – Планината на тайните

Или как Съ-Знание-то намира отговор на „1+1 = ?”

                Мога да стоя  с часове и да медитирам върху цветната есенна природа, изпълваща прозореца ми. Да седя върху бюрото и да гледам. Дали виждам?! Оловно сиви облаци – докосващи прозрачно бели от кадифе. Болен съм – започвам да пиша. Вслушаш ли се в тишината на душата и повървиш ли сам със себе си – всичко отминава, а Пътят, обвит в мъгла – започва да свети по-ярко от всякога. Светлина от Източника.

Четвъртък вечер. На път за вкъщи – след  служебните ангажименти – усещах клепачите си силно натежали. Олово в полунощ. Нужда от промяна. Но не и бягство от реалността. Бягството не помага – само разболява и крещи: „искам още”.

                Пътуването започна три часа по-късно. Поне не поставях бариери между себе си и свободното си време. Цвети и Иван ме взеха, събрахме Мими и Гонзо по пътя и потеглихме на Път за морето, където щяхме да празнуваме рождения ден на Еми.

                Пътуването продължи там, където беше „свършило” – 6 седмици по-рано с Иван подскачахме по лъкатушещата покрай морския, скалист бряг, пътечка и си подсвирквахме „И замириса на море....”. Всъщност се опитвахме да пеем с цяло гърло! „Е хе хе хееееей....” – отвръщаше ни оловно – сивото небе, хвърлящо яростно, една след друга, мълнии. И замириса на ток. Тичахме по скалите надолу, брулени от дъжд и вятър, към плажа и палатките, където Гонзо стоеше като мокро коте и ни чакаше, за да влезнем в топлата вода. Топъл чай, с вкус на сол и аромат на смокини – буря и вълни в чаша, разбъркана от мълнии и затворена от металния похлупак на небето...  Полукръгла ивица от пясък, разпилян между магическа гора и танцуващо море. Ще ни върви по вода!

Добро утро! Пристигнахме в Бургас, малко след като изгряващото слънце ни поздрави. Иван беше свеж, въпреки ранното ставане и дългия път. Хванахме отбивката за Малко Търново. Колата се движеше в плътна дъбова гора (възможно е изскачането на диви коне на пътя) – макар и месец по-късно все още виждам всяко листенце и плътната сянка, падаща върху асфалта – и на моменти изплувахме на открито, с възможност да се насладим и да почерпим вдъхновение от мекия, хълмист релеф на Странджа, към който се бяхме запътили. Слънцето огряваше малките облачета в небето, давайки ни знак, че дъждът ще ни размине.

                В Малко Търново ни погали лек дъждец – ще ни върви по вода. Някога голям град – днес Малко Търново се беше стопило, а пустеещият Гранично – контролно пропусквателен пункт засилваше усещането за отдалеченост от цивилизацията. Границата беше изместена, вероятно за добро. Китен малък градски център, изпълнен със стари къщи, в които се помещаваха музеи. Над тях се извисяваше красива бяла черква. Срещнахме се с Марин в информационния център, както Иван се беше уговорил преди ден с него. Човекът ни поведе към граничната зона.

                Пред очите ни, близко и далеч зад пътечката се простираше широкият и горист силует на вр. Голямото Градище (709м.) – най-високият връх в частта от планината, намираща се на българска територия. Там, горе се намира светилище и/или гробница – има твърдение, че египетската богиня Бастет е погребана тук.  Първата ни цел беше  Мишкова нива (била е собственост на някой бай Мишо преди много години) – надявам се времето да ни стигне да посетим и Градището. От години знаех за съществуването на Мястото и въпреки желанието ми да го посетя –  Мигът едва сега ме доведе до тук.  Досущ, както пътуването към Странджа ми се изплъзваше до момента. Тайните и мистиката на Мястото събуждаха любопитството на търсещите подобно знание. А Истината – тя е някъде там, толкова далеч, а толкова близко.

                Отключихме телените ограждения на граничната зона. Туристическата разходка днес, Тук и Сега, беше лесно осъществима. Лишен от смисъл е стремежът на човешкото Съ-Знание, лишено от Знание (и съответно от Съ-Знание), да поставя граници.  Граници – познават ги само сетивата, раз-ум-ът, интелекта и егото, но не и Съ-Знанието. То търси О-свобо-ждение. Сво-я-та сво-бода! Раз-един-ение или Об-Един-ение!

                Марин ни разказа, че почти ежеседмично граничната полиция „залавя” бежанци, търсещи (път към) убежище, преминавайки българската държавна граница. Границите ни отдалечават от Истината и Цялото, мечтая да не заставам зад граници...

                След половин часова разходка в гората достигнахме до Мишкова поляна, осеяна с гробниците на тракийски некропол. Могилите, нагънати върху и без друго хълмистия релеф, разположени между дъбовете се виждаха от далеч, а върху голяма заравнена и обезлесена поляна се простираше основната Тракийска куполна могила (светилище?). Карел Шкорпил е от първите документирали хероона. Каменните блокове лежаха разпръснати около двата концентрични пръстени на „комплекса”. В центъра на кръговете е била разположена куполна гробница, вероятно „дом” за тленните останки на хероя (герой), погребан някога тук или уединено място в светилището. Фронтонът над галерията, водеща от входа на светилището до куполната гробница може да се види в музея в Малко Търново.  Стрела, щит и две ръце, призоваващи да бъдат оставени всички оръжия (при влизане в светилището, а може би и в по-глобален план). Мир! Или съветващи за крачка назад? Фронтонът е пред сградата на музея.

                Марин ни разказа за античен водопровод, който водел от Градището до Мишкова поляна. От него научихме, че под Градището са разположени и множество тунели и галерии, вероятно изградени с цел – добив на полезни изкопаеми или с култова цел. Членове на Бялото Братство понастоящем посещавали галериите, по думите на нашия водач.

                Посетихме и едно римско укрепление – цитадела, укрепена вила или малък манастир – в непосредствена близост. Измежду дъбовете все още се виждаха следите от каменните зидове.

            Върнахме се обратно в Малко Търново, след  двучасовата разходка с Марин, с уговорката в неделя да се върнем отново, за да посетим местността Градището, както и Тракийско-Римски некропол, намиращи се от другата страна на върха – в местността Пропада, над антични и съвременни мини, днес затрупани, а осигурявали „прехрана” за населението на града в близкото минало.

                Научихме от водача ни, че едно от древните имена на Страджа е Астея или Астика, идващо от тракийското племе Асти, населещи планината и района около нея. В началото на разказа, започвайки да пиша се почувствах приземен – тогава наименованието „Астея” изплува в Съ-Знанието ми и осмисли преживяването (в духовен аспект), след като потърсих в интернет допълнителна информация. Почерпих вода от кладенеца. Оказа се, че Астея е дума на санскрит, означаваща "избягване, отбягване, въздържане от кражба". (В Джайнизма това е един от петте обета, които дават учениците и последователите (сравака), както и аскетите или йога практикуващите (садху) - източник Wikipedia.org).

                Дали има връзка или не - всеки сам ще прецени и ще научи, каквото му е необходимо от ситуацията. Дали траките или византийците (както прочетох на друго място) са дали името на планината или тя е дала тяхното име - остава без значение за мен.

Астея означава много повече от библейския принцип „Не кради”, освен това включва в себе си и отричане на пожелаване на чужди неща (тук е мястото да си зададем въпроса какво ни принадлежи в общ план и какво трябва да търсим/желаем); натрупането на излишъци (къде свършват нашите нужди и къде прекрачваме границата на излишното); на възпрепятстването на живота на другите (всеки е свободен да живее, както намери за добре и достатъчно отговорен, за да поеме бремето на действията си).  Всички „богатства” на света ще бъдат привлечени до този, който овладее практиката и дисциплината на Астея. Мир.

                Потърси своя път, пожелай нужното, остави се на течението. Следвай потока. Мир.

                Паркирахме колата в Малко Търново, с план да я вземем обратно в неделя, вдигнахме екипировката на рамо и потеглихме. Върху една чешма прочетох две различни версии за произхода на името Малко Търново – едната, свързана с корен „тръни”, заради гъстата растителност в Странджа и трънаците в местностите около градчето, а другата за основаването му от жители на Велики Търново, потърсили убежище в планината след падането на първопрестолната столица на Второто Българско царство под Османско робство.

                Планът за разходка в Странджа включваше следната посока на движение: нощувка на палатки до с. Граматиково; среща в селото с останалата група от хора, която щеше да пътува в ранни зори на съботната утрин; ходене пеша до с. Бродилово, лагеруване там и празнуване на рожден ден; достигане до морето в неделя и връщане до с. Граматиково с маршрутка от Царево; взимане на колата от Малко Търново.

                Излезнахме по асфалтовия път от града и след кратко време навлезнахме отново в Странджанските лесове. Достигнахме „Водицата”, където отпихме от животворната течност и продължихме през гъстите гори.  Натъкнахме се на един военен бункер, вероятно за защитни цели – с Иван влезнахме да проверим състоянието вътре. Мирът, разнасян от вятъра в шумящите дъбови клони с нищо не подсказваше, че може да се водят и военни действията в района на Странджа. Вечно заспал на пост часовой. Понастоящем границата ни „пазеше” единствено от емигранти.

                Разклонът за с. Сливарово беше пред нас – отклонихме се по него, в търсене на Индипасха. Хапнахме между дъбовете и продължихме напред – оставаха ни 10 км до светилището. Завихме вляво на един разклон, маркиран с табела „Индипасха” и не след дълго бяхме застигнати от автомобил на гранична полиция, за проверка на документи.  

               В първоначалните ми представи Индипасха беше високо и голо място, близо до слънцето и небето, а реалността (както винаги) се оказа коренно противоположна.  Светилището беше разположено в стръмното дере на пресъхнала река, до два огромни камъка, под които извираше вода. Според преданието един сляп бивол възвърнал зрението си, благодарение на водата от изворчето. Парцали от дрешки висяха от дърветата и ми напомняха  за Демир Баба Теке и синеоките и белокожи Алиани (наскоро научих, че Демир Баба Теке има място, близо до Варна, с което се родее, а именно Ак Язълъ Баба Теке – с. Оброчищe). Ще парафразирам  и начинът, по който завършва една публикация за Ак Язълъ Баба Тека – хората идват на това Място, защото "Бог е един" и защото дори и днес, Тук и Сега, все още стават чудеса!!! Тук и Сега, все още стават чудеса! 

              Останах приятно впечатлен и изненадан от духа на мястото - Светилището се състоеше от мъничък навес, подслонени икони вътре, места за поставяне на свещи и множество разхвърляни предмети.

              Ниското дере, "дебелите" сенки и липсата на приветливост и слънчева светлина бяха забравени на Мига, в който спрях погледа си върху текст, извезан под формата на дърворезба: "Послушай душата си, Тя знае Истината! Изхвърли от нея всичко ненужно, за да можеш да направиш връзката със своя Съз-дател". Надписът завършваше с три символа, очертани в рамките на кръгове. 

"Изхвърли всичко ненужно!" АСТЕЯ! 

                Втората табела гласеше следното:

"Светилище! Водата лекува, ако повярваш в любовта - Бог е Любов. Обичай ближния си като себе си. Прости на враговете и на себе си. Вярвай в Бог и Той ще те спаси. Да бъде волята на Бога, както на небето, така и на земята! Амин" (Ом - Ин)

                   "Бог е Любов!"

       Ликът на Бога беше внушителен и дълбок в своята концентрация. Единствено непонятно защо възрастен, сякаш изгубил своята вечна младост, досущ пресъхнала като реката до Извора - понастоящем каменно корито, маркиращо Пътя на Водата.

            Но Водата е все още жива между камъните - жаба крякаше нейде в пресъхналото корито на реката. Звучно и прочистващо като камбата в неделна утрин на върха на катедралния храм "Св. Александър Невски". След завършека на тътнещото ехо - ако погледнеш нагоре към облаците - освен Светлина, ще бъдеш озарен и от Вечна, непресъхваща Младост - “... Бог е Любов... Вярвай в Бог и Той ще те спаси."

              

              Вярвай в Неговата Вечна Младост! Любовта е извън Времето и Пространството!

              

              Джеси впоследствие се беше информирала, че десният символ може би представлява Всемира, Цялото; средният може би е Земята, Тук, където сме - На-Стоя-Ще-То, преходът към Бъде-Ще-То, човешкият дом - символ, близък по символика до египетския йероглиф за град или може би идва от Христос.  

              Иконите бяха заобиколени от талисмани - завъртях очи - на ръката ми висяха възелите от Атон. Замислих се, дали да не оставя гривничката тук. Отказах се и потеглих с пълните шишета вода към раницата - как може да се лиша от подобна протекция, нали тя ме пазеше, винаги когато съм имал нужда. Хрумна ми, че функцията й вече е изчерпана - в момента ме пазеше единствено от мен самия и ме обгръщаше с изкуствена сигурност. Добра почва за растеж на страх. Всичко, което те кара да се чувстваш сигурен е здрава почва. Изкопай и изхвърли корените да изгният! АСТЕЯ! Сбогувах се и я предадох нататък - дано донесе късмет и на новия си собственик.

Върнахме се на основния път и забързахме крачка.  Гонзо и GPS-а показваха, че ни остава още доста ходене,а времето напредваше. Тежкотоварен камион също беше бързал наскоро и в резултат –  излезнал от пътя. Като по чудо беше спрял в ствола на едно дърво – надявам се, че шофьорът е оцелял. Бързай бавно.

Наближихме коритото на р. Велека – чуваше се шум на вода, но гъстите гори не ни позволяваха да се доближим до водата. Пътят надясно водеше към с. Кости, а този наляво заобикаляше, прекосяваше мост на реката и се включваше към автомобилния път към с. Граматиково. Това беше нашата посока, спрямо първоначалния план. Слънцето залязваше и обмислихме вариант да минем напряко, прекосявайки реката и изпускайки едно голямо, заобикалящо ухо от пътя.

Имах странното усещане, че искам да полегна някъде тук, до пътя – а на сутринта да продължим директно за с. Кости, спестявайки голям брой километри. 

Крачехме бодро по едрия чакъл под нозете ни, изморени от тежките раници. Направихме първи опит да прекосим реката по светло – но неуспешен. Оказа, че се пътечката, която поехме ни води към един фургон, от чийто комин се носеше мирисът на туко-що изгасен огън. Жилищният модул беше обезлюден в момента и нямаше кого да попитаме за пътя към реката. Върнахме се обратно по чакълестия път. 

След минути гората около нас оживя – наложи се да включим челниците. Разходката беше много приятна за мен, макар и да се бях пуснал по течението и въобще не се интересувах къде се намираме и колко сме далеч от крайната цел. Реката образуваше красиви каньончета, извиващи меко снага в различни посоки. Върху далечния склон светеха две – три пламъчета от прозорци на малки, сгушени в гората, къщи.

Следи от камион, маркираха потенциална възможност за пресичане на реката през брод. Гонзо надигна ракията и отпи 1-2 глътки за кураж и се метна измежду гъсталаците.  Реката беше плитка – навихме крачоли, нарамихме раниците, гушнахме обувките и нагазихме до колене в студената вода. Заслужено болкоуспокояващо за стъпала, прекосявали цял ден Планината на мистериите. „Хигиената е много важна приятели!” – би казал Иван. Нощно прекосяване на Велека – част първа!

Преминахме покрай дворовете на вилна зона и излезнахме на автомобилния път. Отказахме се от идеята да притесняваме със светлина, единиците шофьори, с които потенциално можеше да се разминем, въпреки че така и не се разминахме с коли по пътя. Изгасихме челниците и крачка по крачка, следвайки светлината от звездите, извървяхме асфалтирания път, почти до с. Граматиково. Спряхме на една широка полянка до пътя – беше време за лагеруване. Полунощ наближаваше.

Слънчевите лъчи нахлуха в палатката, дотолкова доколкото да се измъкна навън, за да снимам изгряващото слънце и да си легна отново. Нямах никакво желание за ставане.  По ирония на съдбата се оказа, че няма и нужда да бързаме. Групата пътуваща от София към с. Граматиково щеше да се забави, поради непредвидени обстоятелства. Телефонът на Гонзо звънна и след кратък разговор, на пълно всеослушание между палатките – веднага разбрах за какво става дума. Според Иван на капачката на резервоара на всеки автомобил има надпис за „бензин” или „дизел”. Не съм обръщал внимание, може би защото не ми се е и налагало.  Вероятно и пътуващата група не бяха обръщали внимание, досущ като и бензинджията.  Без значение – срещата в с. Граматиково се отлагаше и имахме възможност да полежим още малко и да осмислим случващото се. Колата на финансовата директорка (Die Finanzdirektorin  за немско говорящите граждани, които се опитват да си превеждат текста от българки на немски или обратно) от фирмата, в която работеше Еми – беше нахранена с погрешната закуска. Вместо овесени ядки с мед и кисело мляко – порция бекон с яйца на очи. И съвсем в реда на логиката се беше задавила и имаше нужда от връщане в обратна посока, за малко помощ. За начинът, по който се е случил обратният завой на пътя за Айтос се чуха различни легенди.

Събрахме палатките и отидохме да закусваме в с. Граматиково.  Срещата се премести в с. Кости – колата на Die Finanzdirektorin (Ди Финанцдиректооорин) беше годна да продължи нелеката борба с природата, след бързо почистване на двигателя. 

   След закуска от кроасани с топъл шоколад, намерих едно сърце, на дъното, в изстиналата чаша от топла напитка. Разлята капка шоколад, танцуваща върху парченце порцелан, поклащано в туко-що събудена шепа. Илюзия! Прах! Капка кафяво мляко на прах! Или може би синьо езеро в сърцето на висока планина или речен казан в магическа и цветна вода или капка айрян, разлята от детенце върху утринна покривка или родопско одеяло, раздухвано от вятъра или орли, прелитащи ниско, но гордо или крехка мида, прегръщаща огненото кълбо на залез слънце или парче синя пластмаса, захвърлена на плажа до мидите от детска ръчичка или родилен белег върху майчино чело. Илюзия! "Изхвърли всичко ненуждно!" АСТЕЯ!

       Разучавайки асфалтирания площад до църквата в с. Граматиково, обърнах внимание и на красивото лого на Природен Парк Странджа. Астея – там, където гората се оглежда в морето и меките хребети се трансформират в игриви вълни. Там, където морето гали вълните.

             Потеглихме от с. Граматиково в посока с. Кости – първоначално се движихме по прашни пътища между дъбовите гори, разминавайки се с плътно натоварени догоре камиони с дърва и мургави лица – иде зима. Впоследствие се отклонихме от основната пътека за около половин час – попаднахме в района на едно сечище и след като преминахме през шубраци и трънаци отново излезнахме на главния път. Слънцето беше високо, усещахме жегата, движейки се в едно открито поле, което се оказа част от речен ръкав. Дойде време за разхлада и баня в реката. Прекосихме Велека за втори път – този път водата беше по – висока, до кръста,  сложихме  банските, пренесохме товара до отсрещния бряг и влезнахме обратно, за да се разхладим. Серия от смешни мигове...

                Пътят до Кости лакатушеше наляво и надясно, следвайки извивките на реката, долу в ниското – на места коритото беше много широко, дори се бяха обособили малки островчета вътре в него – опитвах се да си представя дните, в които реката е била голяма и много пълноводна. Странджа е богата на Живот – отдавам го на различни на фактори, но безспорно един от тях е Водата.  Следвахме реката – тя щеше да ни отведе до Кости, а в последствие и до морето.

                Наближихме селцето – кучешки лай и следи от човешка дейност, контрастиращи с девствената природа – малък бетонов възел. Пътят преминаваше върху много дълъг мост над широка и открита долина, в която Велека тихо шумолеше. Впоследствие разбрах, че реката често наводнява селото, макар и на пръв поглед да изглеждаше кротка и добра. Роми от местен катун попитали Иван, защо ще ходим чак до с. Бродилово, след като можем да останем при тях. Споделям го като факт, но не с ирония – хората могат да забравят различностите! Срещнахме се с останалите в заведението в центъра на Кости и седнахме за бърз обяд – Еми, Елина, Веси, Рая, Боян, Иво и Томаш (ако не се лъжа). Джеси и братът на Лин вече бяха потеглили към с. Бродилово.  Използвах свободното време да се полюлея на люлката в центъра, заедно с Лин. Двете коли трябваше да потеглят с багажите към Бродилово по асфалтовия път, а всички останали потеглихме пеша. Цвети и Иван се качиха в едната кола, а в другата, ако не се лъжа – Боян и Томаш.  С Иво тръгнахме последни от центъра и се забавихме, разглеждайки една стара къща с изящни интериорни плочки.

                Движението ни виеше в долина между два хълмисти планински „ръкава”, малко над реката, заобиколена от буйна и жива растителност. Левият хълм, от който се придвижвахме надолу хвърляше сянка върху долината. Залезът наближаваше. Улисани в разговори за живота, природата и лятото, с Иво минахме напред пред другите. Следи от гуми на тежкотоварен камион очертаваха малък път вдясно, водещ към реката. На едно дърво до разклона беше закачена табела с надпис: параклис „Св. Богородица”. От местните хора в с. Кости чух за святото място. Зачудих се за миг, дали да не се разходим до там. Но продължихме и след петдесетина метра срещнахме две семейства с малки деца, които попитах за параклиса. Разказаха ни, че не е далеч – може би на половин час от мястото, където се намирахме в момента и ни упътиха, как бихме могли да го намерим. Нашата група ни задмина, Иво догони Еми и я попита, дали искат да дойдат с нас – отказаха и продължиха към с. Бродилово. Но Еми нямаше нищо против, ако се отделим, за да посетим параклиса. Така и се случи.

                 Последвахме табелката. Прекосихме реката през една плитчина – в коритото на реката бяха поставени бетонови пана за улесняване на преминаването. Тръгнахме след следите от глигани и калните коловози. Пътят се разклони – наляво и нагоре по хълма, както и направо по равното. Маркировка липсваше. Доколкото разбрахме параклисът се намира на високо място и решихме да хванем пътя нагоре. Улисани в разговора, забравихме да следим дали има маркировка, и в началото, дори и да е имало – в един момент изчезна напълно. Решихме да продължим – билото беше близко. Когато го изкачихме – залезът се скриваше зад гърбовете ни и обагряше небето, в посока с. Кости, в оранжево – жълти тонове. А сега накъде? Продължихме още направо, но нямаше следа от табели и маркировка – пътят започна да слиза леко надолу. Осъзнахме, че това е грешната посока и се върнахме обратно до билната част, от която наблюдавахме залеза. Там, някъде се прокрадна зелена боя върху едно дърво и ни се стори, че въображаема пътека води до най-високото място на „билото”. Може би параклисът се намира на най-високото място?! Когато го изкачихме се оказа, че параклисът не се намира и тук. Криеница! Бяхме нависоко – навсякъде около нас се разливаха като вълни, меките и овални хълмове на Странджа. Под нас, на 200м. височина надолу в ниското, реката дълбаеше долина, след долина, виейки се между хълмистия релеф.  Вдясно от нас грееха множество светлини. Впоследствие се оказа, че това е било с. Бродилово, а ние сме били съвсем близо до него.

Чувствах се странно – в диалог. Природата в Странджа е различна, дива, неопитомена, затворена в себе си, наблюдаваща и изпитваща, недостъпна, изпълнена с Мир и Хармония.  Изпълнена с билки, метали, животни и растения.

Или си въобразявам – природата не е ли Едно? Изпълена с Мир и Хармония, като всяко парче жива природна тъкан? Както всяка илюзия, създадена за наслада на човешкото око?

 Започна да се свечерява и се отказахме от идеята да посетим светилището. Ускорихме темпото и слезнахме бързо. Мракът настъпваше и беше време да сложим челниците. Извадих оранжевия си челник от джоба, а Иво отвори раницата, която носеше. Тя беше на Ани и сметна за правилно да й се обади, преди да започне да тършува: разговорът им премина през разказ за неуспешния ни опит да намерим  светилището на „Св. Богородица”, през молба за челника, както и упътване за пътя. Само направо и стигахме до рождения ден на Еми. Иво затвори телефона и мракът ни обгърна. Челникът ми светна, докато Иво търсеше втория –намери го, но се оказа, че има проблем – сменяхме батерии, но не успяхме да получим още светлина. Едва много по – късно разбрахме, че е имало и работещ челник в раницата. Телефонът на Иво светна – получи съобщение, че минутите в картата му са напълно свършили. Загубихме връзка с цивилизацията. От своя страна носех в себе си само фотоапарат и челник. Всичко останало замина с Цвети и Иван към с. Бродилово. Облякохме връхните си дрехи и потеглихме към Велека, за да я прекосим за пореден път.  На мястото, където се разделихме с останалите от групата, последвахме пътечката направо – покрай реката, въпреки че имаше разклонение наляво – по-широк път, изоран от камиони. С Иво бяхме навлезли от доста време в нова тема за разговор. Слизайки от билото, стигнахме до заключението, че излъчването и енергията на едно светилище, силни през деня, са също толкова силни и през нощта. Единствено естеството им е различно – мракът заменя светлината и така отново до изгрев слънце.  Всяко зло – за добро: по-добре, че не успяхме да намерим параклиса по тъмно. Иво допълни, че според „народната митология” – караконджоли танцуват вечер около свещените места.  Свещ-ено място – място, изпълнено със светлина, малко пламъче  от свещ в мрака.

Огън – след като Иво ми разказа за негови познати момичета, обикалящи Странджа преди години, дори и с надуваема лодка по Велека, заговорихме за пожари, отначало за огъня, който заплашва да изгори живота и всичките му физически, видими форми, до които се докосне с жарките си длани и обхване в прегръдка на смъртта. За да се роди от пепелта нов живот. Основен закон на кръг-о-врат-а. Огънят освобождава живота!

От Витоша се върнахме в Странджа и огънят, който те изгаря отвътре, ако го приемеш в себе си – страстта, жарът, пламът имат силата да те изпепелят. За да се родиш от пепелта за нов живот. Кръг-о-врат. Нито добър, нито лош – просто кръг, който се върти.

Гърция. Огън и вода. Иво сподели преживяване, през което е приминал по време на лятото, граничещо с трансцеденталното – причина да го запазя за себе си. Животът не ни принадлежи, ние му принадлежим – опитам ли да влезнем в главната роля, неминуемо ще нагазим неусетно в прекалено дълбоки води или ще бъдем запленени от мощта на огнена стихия, пареща под краката ни. Ако следваме живота и се откажем да го контролираме, ако се откажем от живота – ще ни остане единствено чиста любов. Астея!

Чиста, прозрачна вода и топъл, щипещ кожата и пукащ в ушите домашен огън. Водата лекува, а огънят създава ново начало. Астея!

Начало! На-Чал-О! Чало – чело – чадо – дете – човек. Чало – чал – наклонен /чалнат  – човек. Чал – чалмак – играя/крада/свиря.  Начало на игра, чедо, човек. Чао!

За миг водата в мен се превърна в лед и замръзнах на място – първоначално Иво си мислеше, че се шегувам с историята, която ми разказа, но след миг мисля, че се  примири с мисълта, че срещу нас, в тревата, се виждаха две очи. Виждах ги само аз, заради челника. Напоследък бях забравил какво е страх, но ... Странджанският вълк! Дали беше върколак, вълк, диво прасе, овчарско куче,  чакал, дива котка, лисица, поредната добродушна, но заблудена кравичка или изплашен заек – така и не установихме. Решихме да направим опит да продължим, но наистина или не, ми се стори, че очите ни следват и се движат успоредно с нас. Решихме да се върнем обратно и да поемем по главния път на разклона – тъмната и гъста гора, покрай реката, щеше със сигурност да ни причини сериозни психически травми. Изкачихме разклона и видяхме малка къщичка в далечината, кучета започнаха да лаят. Къщата светна и след минутка силует, носещ светлина се показа навън и закрачи бавно към нас. Чак, когато застана пред нас – започна да говори. Оказа се, че „главният” път ни връщал в с. Кости. Човекът ни каза, че не сме в ред – наистина наближаваше десет часа, а ни оставаха час – два до Бродилово. По негови думи – бил намирал следи от глигани и вълци. Мисля, че това беше мигът, в който с Иво премерихме на кантар ситуацията – дали да умрем от страх в гората или да се върнем до Кости и на следващия ден другите да умрат от смях за наша сметка. Заложихме на сигурното и потеглихме обратно към с. Кости. Вече бяхме в селото, когато групата ни звъннаха, за да ни попитат, къде се намираме и кога ще дойдем. Мисля, че приеха на шега твърдението ни, че се намираме в с. Кости.

Отидохме до първата маса в кръчмата и попитахме, дали има някой, който ще пътува за Бродилово.

-„Нито сте първите, нито сте последните!”

Един господин взе думата и ни информира, че ще е по-добре, ако останем да нощуваме в селото, като самият той предложи да ни подслони и на сутринта да продължим. Опасни животни по негови думи не се срещат в района, но очаква вече да се вдигнала мъгла около реката и видимостта да е намалена до минимум. Вероятно сме извадили късмет, като се върнахме обратно. Обмислихме предложението за няколко минути, междувременно се оказа, че имаме десетина лева и приехме поканата. Върнахме се отново до масата в кръчмата, човекът се зарадва – стана и ни поведе по първата уличка от площада нагоре.  Отключи първата врата – погледнах нагоре и видях надписа върху бялата сграда – „Кметство”. Качихме се по стълбите на втория етаж и кметът отключи втора ключалка – бяла врата с черна плоча и надпис „Хотел”.  Две стаи с легла, чисти чаршафи и баня с топла вода. Попаднахме на точното място. Кметът не искаше да ни взима пари, каза, че „хотелът” е обособен специално за туристи (изгубени като нас) и ни покани в кръчмата. Благодарихме за подслона. Решихме да седнем отвън, но беше вече много студено и слезнахме по стълбите надолу. Дискотека в събота вечер! Но бяхме единствените посетители. Понякога реката наводнявала заведението и площада. Хапнахме пържени картофи със сирене и салата и се запътихме към хотела. Кмета обеща да ни събуди в 6 часа и да ни откара до разклона за светилището, след което каза, че отива на лов.

Неделя! Сутринта беше студена и мъгла се стелеше над къщите. Бялата камбанария на църквата се извисяваше над дървените къщурки и площада. Качихме се в колата на кмета и неговия другар, които бяха подготвили пушките. Разделихме се на разклона, благодарихме им многократно, най-вече на господин кмета и отпрашихме всеки в своята посока. Не след дълго прекосихме Велека за пореден път. Върнахме се на мястото, на което калният път се разклоняваше и видяхме, че е трябвало да продължим направо – синята маркировка се беше скрила между дърветата. Природата се събуждаше. Аромат на свежест и ранно утро се носеше във въздуха. Пътят за параклиса „Св. Богородица” се беше сгушил между два хребета, успоредно на малка рекичка. Достигнахме до „Казанчето” – дълбок и тъмен вир, много подходящ за баня по време на по-топлите летни дни. Иво се радваше като малко дете и останахме по-дълго около водата. Пътят към светилището минаваше през дървен мост над малката рекичка и кратко изкачване.  Светилището представлява малка постройка, увенчана от дървен кръст, чалнат на една страна. Под едното прозорче забити гвоздей оформяха миниатюрно кръстче. Отворихме заключената врата и застанахме пред иконите – някой от тях бяха много възрастни. Запалка и свещ. Озарихме свещеното място с утринен огън. В средата на помещението има плитка квадратна дупка. Постояхме известно време в мълчание, изгасихме свещта и потеглихме към с. Брадистилово, т.е. с. Бродилово. Бръшлян пълзеше бавно нагоре върху едната стена на параклиса.  Откъснахме малко коренче от земята за Еми – отиваме на рожден ден и ни трябва букет. Преминавайки през Велека, се спряхме, за да се насладим на изгряващото слънце. Малко раче ни правеше компания.

С възможно най-бързо темпо препускахме покрай реката, през гори, полета и треви. Подминахме лобното място на страха – следи от Странджанския вълк нямаше, нито от призрака, нито от мрака, тревата не беше висока като в африканските савани. Интересно беше обаче да забележим, че имаше следи в тревата от голямо животно, което беше лежало тук. След час – час и половина ходене по лъкатушещия път, с множество разклонения, къщите на Бродилово и червените им покриви бяха огряни пред очите ни от слънчевите лъчи. 

 Асфалтовия път ни отведе до един възрастен човек, който ни предложи на посетим Царската чешма, по пътя за морето и ни опъти, къде да намерим останалите от групата. Срещнахме ги две преки по-нагоре, насядали пред белия магазин, със закуски в ръце. Започнахме да разказваме историята за светещите очи... Поздравихме Джеси и брата на Елина – Владо, с когото се оказа, че сме колеги от универститета.  Останалите приятели събираха багажа, в близост до лагера, където бяха нощували – китна полянка до малко бяло параклисче, с мъничка апсида и дървени покрив и кръстче. Поздравихме Еми за рождения ден и й се извинихме, че пропуснахме посрещането вечерта. Здраве да е. Намерих Иван, който все още не вярваше, че съм се отделил от групата, че сме се спряли пред някакви очи и че не дойдохме вечерта за рождения ден, след което потеглихме, тримата, заедно с Владо към Малко Търново, за да вземем колата на Ванката. Всички останали от групата потеглиха към морето, следвайки тихата Велека.

Шофирах колата на Финанцдиректорин. Синият безкрай се откри пред очите ни.  В Царево направихме обратен завои и хванахме пътя за Малко Търново, минаващ последователно през селата Изгрев, Българи и Граматиково. Давах газ, но завоите бяха безброи, гората беше прекрасна, бяхме почти единствените пътуващи по трасето. Шарената сянка се редуваше с дупки, участвахме в истинско рали. Прекосихме Велека, но този път – по мост. Гранична полиция ни провери на разклона за Сливарово – в миг единият полицай подскочи, смятайки, че чува шумолещи в храстите емигранти, но тревогата се оказа фалшива. С Владо споделихме по пътя всичките си вълнения понастоящем на тема архитектура, а Иван ту заспиваше – ту се събуждаше и се включаше в диалога. Беше пълноценно.

В Малко Търново намерихме колата непокътната, опитахме се да се свържем с Марин, но безуспешно. Потеглихме към местността Пропада, в търсене на римо – тракийски некропол. Започнахме да изкачваме хълмиста местност, а от двете страна на пътечката многобройни могили образуваха неравности в терена.  Разгледахме всички гробници от „комплекса”, включително и най-любопитната от тях – куполна гробница, увенчаваща хълма. Обсъдихме влиянието на различни култури, обитващи една земя, от архитектурна гледна точка. Корените, традицията и новото, вненесо от „външната” среда – симбиоза или дисонанс ?! В близост до пътя намерихме вход на стара, затрупана мина, където събрахме камъни - подаръци за цялата група.  

Със сигурност железните мини в района, некропола в местността  Пропада, вр. Градището и хероона в Мишкова поляна образуват единен тракийски комплекс, чийто тайни и до днес са обвити в мъгла и мистерия. Легенди, свързани с разкопки, ръководени от Людмила Живкова, египетската богиня Бастет и други.

Оказа се, че Марин е с туристи и няма да успее да ни заведе до Градището. Времето напредваше и трябваше да тръгнем към морето. Щях да почакам до следващото ми посещение в Странджа. Тогава може би ще извървя и целия път по р. Велека. Бях сам в колата на финансовата директорка, Владо и Иван пътуваха заедно в другото возило, зад мен. Клепачите ми едва се задържаха отдалечени един от друг.

Последен дъх на лято и топли лъчи. Царево, Варвара, Ахтопол – накрая преминахме над Велека върху стоманения мост. Момиче с голяма сламена шапка и раница на гърба вървеше бавно по пътя.

Завихме наляво към северния плаж и устието на р. Велека – мястото, където реката се влива в морето и водата се обединява в едно, в дните, през които водата надвива сушата и Велека тече в пълната си сила.

Водата е Живот! Физическото ни тяло е изпълнено с Живот, благодарение и на Водата, съставляваща 72% процент от него. Вода! Водя?! Накъде ни води Водата – към Морето, към Океана, към Общото, към Цялото, към Всемира. Там, от/за където сме Съ-з-дадени. Създадени и дадени (на) за живот(а), даващи живот. Водата ни е дадена, за да ни води.

Води ни, за да утоли жаждата! От Из-вора към Из-точника! Там, където „Всичко тече”...

"Where will this twig end up?" - "Into the ocean!"

            „Докъде ще достигне клончето, пуснато по реката?” – „До морето, океана!”

           "How will you stop a drop of water from ever drying up?" - "By throwing it into the ocean."        

           "Как може някой да предотврати жаждата и да спре капка вода да не изсъхне и да не се изпари?" – “Като я отведе в морето, океана...”

(quotes from the movie: Samsara / цитати от филм: Самсара)

Слезнахме между скалите и нозете ни се заровиха и заиграха в мокрия пясък и студените вълни. Иво лежеше под сянката на фанелката си, закачена върху дървена тояга, забита в пясъка. Първият пътник от групата. Дори не знаеше или може би не се интересуваше, че останалите са се настанили на петдесетина метра от него. Пътуването го беше накарало да изпадне в състояние на непривързаност, може би медитация. Австрийката, дошла в България, за да посети артистична работилница в Несебър и случайната им среща под дъбовите гори на Странджа, допълваха причините за състоянието му. Изостанал от групата, лутайки се из горичките, покрай реката,  Иво попаднал на медитиращото момиче и не след дълго разговорът потекъл на немски. Двамата бързо се сближили след спонтанен обяд с корени, „грижливо” избрани от домакинята, завършил с неочакван край. Всичко е добре, когато завършва добре. След като се разминахме с нея по автомобилния път, малко по-късно успяхме да се запознаем и на живо.

Събрахме се всички на плажа – най-накрая целият „катун” беше в пълен състав под лъчите на залязващото септемврийско слънце. Пътници без път, следващи потока! Рожден ден и множество подаръци за Еми, но празник за всички. Праз-ник, ден – празен откъм важни дела, но пълноценен откъм малки радости и преживявания. Веселбата на плажа продължи до късен следобяд. Сбогувахме се един по един с морската шир и поехме към колите. Иво припяваше „Ах, Морето”, докато вълните се плискаха в нозето му.

Малка мечта – синият безкрай, нагънал плажната ивица от изток; реката, издълбала плитчини между пясък, дървета и папур, почти докосната от морето, досущ като Микеланджелов Адам от Съ-Творението, след допир от Бога – Творец; меките, хълмисти гори на Странджа, устремени към водата и яркото Слънце, докосващо се в огледално огнено кълбо със собствените си парещи лъчи... Мост между Светове, Време и Пространство! Астея!  Между Човек, Любов и Творец!

С Цвети и Иван се наложи да отложим прибирането в София с един ден – обстоятелства, които всички приехме на най-драго сърце. Сбогувахме се с останалите и потеглихме към Равадиново. Вече се свечеряваше и убедихме Джеси и Владо да останат, пропускайки потенциален среднощен стоп, изпълнен с въпросителни кога и как ще пристигнат в София. Вечерта беше уютна и тиха.

Понеделник – начало на седмицата по вода! Плажът на Аркутино беше самотен и чист. На юг, зад скалите и горите, протичаше р. Ропотамо. Затворените заведения разнасяха носталгията по отминалото лято и настъпващата есен. Смехотерапия, студена вода и последен плаж и слънчеви лъчи за настоящата година.

Пусни се по течението... и водата ще те отведе в морето. В Цялото, там където Тялото ще се слее с Всемира, с по-цялостния образ на Света! Там, където водата е дълбока, но можеш да стъпиш здраво върху гребена на вълните.

1+1=1 ... В Съ-знание ми наскоро се запечата?!

Попитай Ума? Невъзможно!Но нали всичко е Илюзия?!

Попитай Водата! Тя ще слее две капки в Общо Цяло, в Общо Тяло!

Попитай Огъня, попитай Въздуха, попитай Земята, попитай Душата...

„Послушай душата си, тя знае Истината! ..... да направиш връзката със своя Създател!”

1+1=1

Завършвам разказа в зимна, топла нощ, в спомен за чара на есента. Капките вода се сливат, но понякога – когато има нужда – се и разделят... и от една пъстроцветна дъга – се ражда още една, по-малка, по-бледа и неуверена, но вибрираща под допира на слънчевите лъчи, в очакване да научи и тя своя урок , за да израстне и да извие собствена снага... Илюзия! Запомни – всичко е красива илюзия! Не кради илюзии за себе си! Не живей в илюзии! Астея!

… за да израстне и да извие собствена снага... Докато отново намeри Път обратно и се слее с Общото, Цялото и Единното!

Поток! Следвай По-Ток-а! На Из-Ток, към Из-Точ-ник-а!

>>> 1-1=2 <<<

<<< 1+1=1 >>>

„По-малко е повече!”

А-СТЕ-Я! От А до Я!

Благодаря на всеки и всичко за вдъхновението!

Пишещият осъзнава, че ще нарани белия лист, извезвайки върху него черни букви, но понякога черното само има нужда да се слее с бялото, в името на общото благо...

Астея – Планината на тайните

Или как Съ-Знание-то намира отговор на „1+1 = 1”

ВеселИн ВеселИнОв, Декември 2012г.

... защото дори и днес, Тук и Сега, все още стават чудеса!!! 

Стъпки в пясъка

... преходни и раздухвани
от утринния морски бриз,

влажни и пречистени
от лековитата вода,

горещи и весели
под жаркия огън на пламтящото кълбо,

сътворени
от нозете на Твореца,

засипани
от ръката на Създателя,

записани
върху Пътя под стъпките на главния герой - "Мигът",
с невидимо мастило от бързоизпаряваща се вода.

Водата е Живот,
Пътят - Кръговрат!
Пясъкът - потъващ,
стъпките в него - нито вечни, нито преходни, а в хармония с Мига!

Начало и край - извън Мига
стъпвам във въздуха, побутван от невидима ръка.

Прегърна ли морските вълни накрай света,
ще развържа Очи,
ще излезна от Мига,
ще погледна последните отмити Следи,
ще скоча в Дълбочина.

Стъпвам по вода,
глътки живот,
разходка върху гребена,
завихрен от утринния бриз.

Две по две,
взаимнодопълващи се,
останали зад гърба ми,
Стъпки в пясъка!

В главните роли: Мигът, Пътят, Стъпките, Водата, Пясъкът, Слънцето, Въздухът.

Фотоалбум (натисни тук)