Дърветата цъфтяха, подтиквани от вътрешния порив за цъфтеж, в прослава на любовта, а синьото небе бе покрито с бели облачета в най-различна форма, гонещи се под порива на игривия вятър. Дъждът, милващ земята и даряващ всичко растящо с вода, утоляваща всяка жажда и даряващ охлаждаща милувка, помогна на усмихнатото слънце да разпънат заедно една красива дъга, овенчаваща мира във всемира - венец от пъстри цветя, път към небо-свода. Отвъд многоцветния параван се намираше щастието. За тях.
Румолящите капки скачаха смело от облаците, извършвайки истинско зрелище преди падането - движеха телцата си в различни посоки, усмихваха им се и се разпръскваха върху земята... дори и пред собствената си смърт те оставаха в радост... защото Там, с блаженство бяха озарени и никой не намира истински смъртта, а следва мисия от вечността. В страната на мира и любовта животът беше безценен, но ценен от всички, дори и от него - кралят на малкото парче земя, дарено му от Господаря на света, за да ръководи със състрадание, съвест и знание. Кралят, който изпълняваше задачите си с присъща решителност, се качи на крилата на вятъра, след края на изръсения от облаците дъжд и полетя над царството. Докато се движеше по обширните зелени полета скачаше от камък на камък, за да запази живота. Достигна местността с двата реда високи кестени, намиращи се от двете страни на пътя, които се покланяха най-учтиво, подтиквани от пречистващата мощ на вятъра. В края на Пътя стоеше Тя - небесната кралица. Дългата й коса, развявана от вятъра достигаше златно сияние, очите - два големи искрящи бисера заслепяваха огъня на слънцето, а фигурата - изваяна от ръцете на Създателя, подарък от любящ близък и приятел, макар и Господар. Нежният й смях отекна - звън, който накара всичко живо да замлъкне и да се заслуша в прекрасната мелодия. Тишината принуди кралицата да продължи да се смее, а усмивката, грееща на лицето, предизвикваше вибрации, вдъхващи живот във всеки един телесен и лицев мускул - самият Живот.
Тя се затича към него, а стъпките на нозете й пораждаха цъфтящи цветя - всяко със своя индивидуалност, парче от безкрайната съзидателна уникалност. В езерата плуваха лотусови цветове, а наоколо в тишина живееха най-различни животинки и същества. Морето сияеше нощем от лъчите на морската фея, извисена на скалите като светъл фар в тъмнината, а вълните си играеха с тях... водата се успокояваше преди да заспи - така безмълвно, получаваше поклон и им се кланяше в отговор, кланяше се пред съществата, които съчетаваха съзнание и душа. Светът беше чист, липсваха его, омраза, агресия, похот, кавга и вражда - никой не познаваше покварата... Всяка нощ той сънуваше "съништа" - разтеглен миг, изпълнен с щастие, в който срещаше владетелката на малкия им свят. Първа среща, но за пореден път - изпълнена от Любов, в която липсват изчерпване и край...
Един ден кралят се събуди и си спомни за гмуркащата се във водата фея - но очите му виждаха само черните облаци, надвиснали над главата му, а от нея нямаше и следа. Скочи от тревата и се затича към скалите - плажът беше празен и за първи път в живота го обзеха тревога и страх - непознати до момента чувства. Но настъпи и техният момент... гръмотевици раздраха небесата. Кралят тичаше към морето с всички сили, когато го засипа силен порой, придружен от бързоногия вятър. Силите му свършиха, претъркули се в мократа трева и вдигайки глава съзря красивата фея да дружи със създание, превъзхождащо и двама им по съвършенство и чистота - принцът се почувства слаб и изрева от болка - чувство на ревност и завист, което породи мъничка горчива сълза. Сълзата се отрони от светлите му очи, плъзна се по бузата, олуля се и потъна в тревата. Сгромоляса се с тежък удар на огромна канара.
Господарят на Вселената играеше игра - умело аранжирал целия театър, за да изпита чистотата на принца и да напомни за своето присъствие... Беше късно - настъпи времето принцът да се превърне в просяк.
Принцът се събуди. Всичко бе "сън". От онези "сънища", както научи впоследствие, че ги наричаха хората - изкривена реалност на действителността! Далеч от магията на разтегнатите мечти и "съништа", в които се живее векове. Красивата фея летеше сама край скалите и принцът отдъхна ведро, забравил тежестта на своите спонтанни чувства и илюзия. Беше късно. Някога принцът се зачуди, дали същества реалност отвъд сферата на обичта и сега получи възможност да се срещне с тъмното кълбо - пожелал си бе отровна сълза. Макар и в сън - сълзата бе истинска и от нея се роди огнена бездна, която се увеличаваше с всеки изминал миг и изгаряше всичко сътворено със замах. Всичко започна своя край, дори и безкрайната вода, погълната от устата на смъртта... Прелестната фея се жертва заради принца и прехвърли с последни усилия душата му в друго измерение, а тя самата остана да изгори в ръцете на вечния пламък... Неотменната вина за себичност и погубено кралство щеше да тежи в натежалите светли очи, съкрушени от тъга, вина и самота. Принцът пожела да открие ключа към пъзела, който само дете с присъща детска чистота можеше да нареди правилно.
Фалшивата илюзия за реалността прерастна в космически размери. Принцът отвори очи, за да разбере, че всички спомени за кралство отсъстваха, досущ както знанието, мъдростта и рицарските доспехи бяха изгубени, но не и безвъзвратно, търсени в един безличен свят. Присъщата детска обич роди рисуваните замъци от бащината ръка, безбройните грижи и майчините сълзи, далечни пътешествия чрез бабини и дедини слова, превръщайки беззащитното дете в принц - принц, който затваряйки очи сънуваше огромни градове отвъд гравитацията и земното притегляне.
–"А, какво е това?" - посочи малкият принц в недоумение.
–"Прах. Всичко се разпада на прах в един ден." - кратък и ясен отговор в замяна.
–"А, защо има прах?Какво е това прах?" - недоумението се удвои.
-"Прахта ли? Всички ние се разпадаме на прах в един ден - казах ти вече."
-"Защо има прах? Разпад ли? Как е възможно това? Къде е звездният прах, създаващ космични светове? Къде е вечността?" - детските думи отекнаха, в повод за размисъл и за двамата участника в монолога.
Малкият принц отвори джобно тефтерче, където периодично обичаше да рисува футболисти и да се чертае всевъзможни варианти за разместване на любимите му участници.
-"Преди да порастна и също безвъзвратно да загубя разум ще оставя памет и спомен за вечността. Време е! Ще запаметя всичко най-ценно, за да си спомня отново." - помисли кротко малкото дете. И докато рисуваше малки човечета съставени от пет линийки и кръгче за глава, извеза в миг в едно мъничко ъгълче на тефтерчето цялото богатство на земята, тръпнещо в очакване да бъде намерено след години от очите му, забравено в старата къща.
"БОГ - атство"
Вторият знак, който малкият принц остави запечатан беше храната, която обичаше - предаде вегетарианството, преди да му бъде отнето, на човек, който щеше да му припомни отново всичко, след като изтекат много години и много вода...
Една сутрин малкият принц, разсънвайки се, забеляза мъничък предмет върху дървените лавици с прах, които преграждаха спалнята от дневната в мъничкото жилище. Красива фигура на принцеса, голяма колкото палец на възрастен човек, застинала в каменна поза. Макар и от камък, статуята изглеждаше много крехка, одухотворена и нежно потъна в детската длан - обект на внимание, съзерцание и обожание. Децата обожават и обогатяват!
Детската уста, уши, очи, ум и изобщо сетива последователно бяха запълнени с всичко най-безвкусно на света...
Години по-късно принцът порастна, но споменът за малката фигурка, останала заключена в една кутийка след раздялата на родителите му, беше жив и го водеше в търсене на сияйна принцеса, която да заслепи детската памет.
...Играейки на безсмислени компютърни игри "на изток" от дома и училище, той често чуваше Имената, звучейки от долния етаж, но постепенно илюзията го накара да Ги забрави и самият той потъна в тъмната страна...
Обвивката на времето търкулна колелото на годините напред и младият принц се въплъти в чужда роля, търсещ липсващи отговори на въпроси от битието, които се удряха в сърцевината на неговата телесна кора и резонираха в чуден звън. Принцът обаче бе забравил себе си и звънчето раздираше неутолимия му и замъглен ум, възприемащ песента на душата като телесна отрова. В непрогледната тъма на утрото, човек се нуждае от светлина, а в дневната мъгла - от посока и компас, за да запази курса на пътуването и да открие ключа към края на приключението, края на безкрая и да отключи неотключваемото. Младият принц прие агресията за свой пръв приятел, воден от неразбиране, че човек сам определя собственото си битие и виновникът за всички последствия не стои отвъд, а е плод на съзнателен вътрешен избор. При несъзнателни и мрачни, разрушителни дела, скърби нашата душа...
Движещ се в самота, макар и крачейки през площади, отрупани с хора. Настана мрак... а в тъмнината се възрази буря - небето изсипа студени дъждовни капки, а принцът прие шепота на мъничките капки като камъни, дрънчащи с притъпен, ударен шум. Защо беше необходимо всичко това, защо му го причиняхте, О, Богове... "Аз съм по-силен и ще го докажа" - навъсено измъмри младият хлапак и пое по черните улици, изпълнени с плачещи реки, които се бяха насочили с бясна скорост към градската канализация... Изминаха години в тъмнина - любовта и милостта оставаха невидими за слепеца, до деня, в който принцът не се превърна в просяк... просяк на обич, в търсене на своите изгубени истински качества.
Малки букви, издялани върху потъмняла дървена плоскост грабнаха острия поглед.
"Работилница за щастие". Умът разчете бързо и стъпките отекнаха в тясното, уютно пространство, озарено от малка маслена лампа, която откри силуетите на мъЖ и Жена. Той и Тя. Те. ЖивоТът.
-"Продавате ли Живот?"
Липсата на отговор наля масло в огнената жар, която бушуваше в недрата на принца и последва несдържана вулканична реакция, завършваща с приглушаващ метален звън, породен от удара на падналите предмети върху пода. Етажерката беше разчленена на парчета, всяко от които скоро щеше да се превърне в бездушна точица прах - същият "прах", натъжаващ детските очи. Споменът за пълноводната тъга измести пламенната ярост, когато принцът повдигна поглед към съдържателите на творческата работилница. Двамата нашепваха тихо, с усмихнати лица, докато в миг се обърнаха едновременно и запяха в един глас: "Любими приятелю, ти си уморен - моля, заповядай и седни!". Милостта се вряза директно в краката на принца, които омекнаха и го принудиха да седне срещу своите домакини и да намери подслон в топлите им усмивки. Прошката го върна дълбоко и назад във времето - далечен и едновременно близък спомен за паралелна реалност. Затвори очи, с желание при следващото мигване да излее вината за своите дела сам върху себе си, но в миг го обля топла вълна, а от тихото й гъделичкане се роди усмивка и топла сълза. Принцът бе намерил сили да прости сам на своето СЕБЕ... и да отвори своя лотус за чистия, напоителен и съживяващ дъжд от небето.
-"Вината е в теб - пусни я на свобода. Който търси - намира. Сигурен ли си, че търсиш правилно?"
Думите отекнаха с пълна правота. А умората от тотална заблуда изпълни дробовете на принца. Наистина имаха право. След кратко мълчание, монологът продължи с поредния урок:
-"Тук работим върху щастието, породено от блажено знание. Животът не е разменна монета, която можеш да купиш."
-"Работите ли... Бихте ли работили... върху живота... върху моя живот?" - попита тихо принцът.
-"Затвори очи и си представи дълбок кладенец. Изчакай бурята да утихне, вгледай се в отражението и прозри отвъд него."
Принцът притихна, спомняйки си за нежните пируети на дъждовните капчици, които в миг се стичаха от очните му дъна и потъваха с усмивка на лице в дълбоката вода на извора. Дълбокото гмуркане, плисъкът на вълните и кръговете, въртящи се около своя център отключиха спомен за източника и в миг принцът прозря обичта, скрита в най-чистата си форма зад образа на кристалното огледало. Високопланинско езеро - извор на всички води, разделени в четирите основни посоки на света, само за да намерят пътя към единството и да се слеят в необятния безкрай на световния океан. Първото езеро в ума.
–"Търся Любовта!" - решително заяви принцът с пробудена смелост.
-"Тя живее вътре в теб" – усмихнаха се домакините, застивайки подобно на статуи от вечността - "Позволи на Божествената Любов да се слее с външния свят и намери, каквото е необходимо. В "Работилница за Живот" вярата и надеждата се откриват пред търсещия."
Очите на принца отразиха блясъка на най-чистото злато, сребро, мед и безценните скъпоценни камъни, вплетени в шевици от цветя. Благородните метални жилки образуваха плътни одежди, лежащи бездиханно върху утихналия под - два чифта, съставени от горна и долна част.Принцът положи своя чифт върху умореното си тяло и в миг захвърли оковите на просяк, озарен от бляскава, вътрешна същност.
Нахлу в работилницата безсилен, а отлетя окрилен, окуражен, вярващ и любящ. В ръцете си държеше ключа към Рая - бляскавата одежда щеше да озари паметта и спомена за реалността в душата на вкаменената кралица. Кралят повдигна над главата си възстановеното Съ-Знание, което заслепи дори и могъщите лъчи на слънчевия диск и накара вятъра да разнесе навред чудната вест. Часовникът утихна в хармония с нарастващия блясък - златото и диамантите бледнееха пред светлината на кралицата, чийто образ се появи от небесна вита стълба, подавайки ръка към своя крал. "Работилницата" остана далеч, а винаги е била толкова близо, намираща се на същата улица, близо до дома, където малкото дете откри сиянието на каменното лице.
Двамата полетяха нагоре над облаци и звезди, достигайки огромни, широко отворени порти, пред които с влюбена усмивка ги очакваше най-скъпият им приятел, щастлив, че кралят отново ще застане заслужено до своята царица, в грижа за подареното малко, но вълшебно царство.
-"Благодаря ти, драги приятелю, че намери обратно пътя към дома. Добре дошъл обратно!"- продума му Бог.
Топлата прегръдка и наученият урок обещаваха щастлив завършек на една истинска детска история, заложена в настоящето - там, отвъд тук и сега.
август, 2015г.
арх. Веселин Н. Веселинов
п.с. Оригиналът е написан около 2004г. (+/- 1г., като точната датировка е трудна), в миг на детско проникновение и сън. Оригиналът дойде като ярък спомен преди седмици през юли и получи заслужени корекции в изказа, беше осмислен и дооБогатен, но историята, смисъла и посланието бяха запазени 1 към ЕДНО.
п.п.с. Разказът реши да остане без визуална картинка, но имаше подобна - тя би била изглеждала по сходен начин:
