В неделя, редом с мантрите, youtube ми напомни за филма „Into the wild" („В дивото”) и песента Society ("Общество”): https://www.youtube.com/watch?v=Cy6iwP9Ux3A
Гледах филма през 2011г., когато се върнах от Ком-Емине, което бях извървял за първи път. Всяка стъпка беше танц по гърба на Балкана, всеки дъх - медитация към крайната цел, а потапянето в морето - истинско удовлетворение. Усещах Цялото в изгрева, във всяка тревичка, във вятъра, в усмивка или добра дума от вдъхновен планинар, в красивия залез и приближаваща се хижа, в глътката вода - оазис за жадния, вкусът на залъка, който си носил на гръб с километри... Следващите лета разбрах, че целият Абсолют е смален в една частица и се намира редом до душата в сърцето като Интуиция и Свръхдуша - форма на Бога, която ни води, когато потърсим помощ в труден миг.
"Oh, it's a mystery to me
We have a greed with which we have agreed
And you think you have to want more than you need
Until you have it all you won't be free"
Филмът разказва за един приключенец, който разочарован от войнстващия материализъм, отчуждението, егоизма, градската среда и отдалечаването от природата, от аз-а и личността и т.н., тръгва да пътува към Аляска, в търсене на себе си. Бях в подобно настроение, връщането в града за мен беше трудно и ми липсваха чистотата на природата, приятелските взаимоотношения на хората, които тръгнаха като непознати, но след всички километри и трудности се прегръщаха като братя и сестри, спокойствието в ума и свободата да си далеч от всички проблеми и в мир със себе си. Да се отречеш от това, което много хора наричат „щастие” в града и да попиеш от настроението на една по-чиста среда... можеш да пренесеш и целия багаж в ума си, но за мен Стара Планина бе място, на което качвах мисловните камъни на гръб и ги захвърлях в морето. Обещах си, че никога не ще се върна към града и съпътстващия го начин на живот. Природата бе моят подслон! Нека да речем - един вид отречение се извършваше :)
"Society, you're a crazy breed
Hope you're not lonely without me"
Връщайки се към филма - осъзнах, че идва промяна и в начина, по който живеех преди никога няма да се върне. Търсех щастието, което описах по-горе и то съществуваше - всяка събота и неделя грабвах раницата и бях някъде там горе и далеч, в съзерцание на природната красота. За съжаление обаче щастието оставаше далеч през делничните дни и имаше временен характер...
”When you want more than you have
You think you need
And when you think more than you want
Your thoughts begin to bleed
I think I need to find a bigger place
Because when you have more than you think
You need more space"
През следващите години се убедих, че е възможно да има и пълно, постоянно щастие, ако го потърсим и един ден приемем да го живеем поне в един миг. Бхакти-йога, както и всяка друга авторитетна духовна практика, която разкрива науката за вечната, щастлива душа и естествената ни природа, връзката с Всевишния и всички живи същества, методите за постигане на устойчиви взаимоотношения с всеки, спрямо нашата социална позиция и т.н. са ключа към щастието за душата.
Има кой да чуе искрените ни молитва... Молитвата ме отведе на един фестивал в парка и понякога само една усмивка е достатъчна, за да ти просветне. Понякога Бог идва по необикновен начин чрез много специална душа, за да ти напомни за Себе Си и да отговори на търсенето, разкривайки впоследствие аспектите на Своята Личност и Своята Върховна Широка Усмивка... и с ключ да се отключат всички заключени врати от приключението.
Убеждавах се през годините в силата на духовния процес, но последната неделя наистина го почувствах дълбоко в лицата на хората по градските улици. Щастието да имаш възможност да споделиш истинското щастие за душата, макар и дълбоко забравено...
И истинското отречение е да останеш в града, където можеш да бъдеш полезен и да даваш, оставайки надалеч в сърцето си... оставайки в света, където душата е щастлива, всяка стъпка е танц и всяка дума - песен!
