„Любов и Благодарност – Тук и
Сега”... Лежа, с химикалка в ръка, върху любимия си зелен покрив до
Белоградчик, докато вятърът гали нежно тревата около мен. Чествам символично
„последния” летен ден – от утре небето ще започне да излива дългоочаквания дъжд
над главите ни, а за децата – 14. Септември отмерва края на лятото и
безкрайните игри. Чувствам се отново дете. Животът е детска игра!
Звукът от стария касетефон
допълваше цялостната картина. Тъга по отмиращото топло лято. Спомних си, че “We were born to die” (в
превод – „Родени сме да умрем”) и
погледнах каменните лица на скалите срещу мен! А те ?!
Кръговратът на времето е неумолим
за преходното и тленното. А душата ?
Обре-чена ли е да се върти в безкраен обръч или намира спасение...

12:00 – оброи гласът от БНР.
Глината би следвало да е втасала. Пожелавам си лека работа и се запътвам да
фугирам един зид.
Едва днес се доближих до зида и
ахнах от учудване... Останах вкаменен от радост! Върху най-горната хоризонтална
фуга беше издълбан следният надпис: „Любов и Благодарност – Тук и Сега”. Бог е
в детайлите!
Случайно или не, намерих
„съмишленик”, изповядващ вяра в Мига, който захранваше с енергия и мен. Мигът –
Тук и Сега се беше превърнал в част от ежедневието ми.
„Любов на Мига – Тук и Сега”. От
седмици насам мислех, говорех и четях за Мига – единствената физическа
реалност, съществуваща Тук и Сега – единственото време, в което съществувахме,
ние хората. А любовта – „откривах” я навсякъде около мен в: цветята; слънцето;
вятъра; морето; мидите; камъчетата; върховете; делата; киселото мляко разлято
от детска ръчичка върху домашна покривка; родопското одеяло; подухвано от
вятъра; чашата топъл шоколад; синьото езеро – там горе огледално, но и тук долу
по – дълбоко от всякога... в себе си...
„Откривах” видимото – нашият
верен и вечен с-Път-ник – и в добро и в лошо; и в мрак и светлина; и в ден и
нощ; в облаци и мъгла; в начало и в край; в детска игра и изсъхнали листа...
Шума! В тишината и шума – от падащи листа! Но най-вече в баланс, тишина и
спокойствие. Навсякъде! Дали ?! „Откриваме” ли въздуха, водата, земята и
светлината всеки ден или сме дълбоко уверени в тяхното съществуване? А уважаме
ли тяхното съществуване, опазваме ли го, търсим ли ги или просто консумираме?
Благодарност – давай я, без да я търсиш – безрезервно,
безвъзвратно, неочаквано. Благодарност за Мига! Благодаря за доброволческия
лагер, благодаря и на Веси и Косьо, че ми вдъхнаха допълнителна надежда,
издълбавайки текста върху глината. Благодаря и на Жоро, че ги е поканил и че те
са приели предложението. Пожелавам успех и на тримата!
Мога да говоря дълго за
архитектура, но искам накратко да обобщя, че човешката любов, енергия и
чистота, вложени в архитектурно – строителния процес резултират в устойчивост,
уют, комфорт, енергия, щастие – усещания, които изпълват пространството и не
биха могли да бъдат измерени с нито един качествен или количествен параметър,
рамкирани в нито един учебник, оценени от нито едно жури или комисия, а
единствено и само почувствани с човешка и търсеща чистота душа.
И когато глината, формувана от
човешки пръст(и) се превърне отново в земна пръст (Земя) – любовта ще продължи
да съществува и ще се предаде нататък. Кръговратът на Земята! Планетата Земя и
земята – пръст! Спомним ли си, че
човек е бил „съграден” от пръст и кал (сигурно и с намесата на Божия Пръст), ще
имаме възможност да разсъждаваме и върху Кръговрата на Любовта. Благодаря за Пръста,
сочещ одобрително нагоре към небето. Благодаря, че съм Тук и Сега, в Миг,
изпълнен с Любов!
Ще се превърнем** отново в глина!
Пръст/Майка Земя + човешки Пръст
= материална Любов под формата на Архитектура
Пръст/ Майка Земя + Божествен
Пръст = нематериална Любов под формата на Човек
Самиа пристигна по-късно от
обичайното, в ранния следобяд. Нисичката французойка от алжирски произход, с
живи, черни очи и къдрава черна коса беше отседнала в къщата за гости в с.
Извос, където нощувах и аз две вечери през юни. Звездното небе тогава се
пръскаше от огромното количество ярки, светещи звезди, които го покриваха.
Лунният изгрев над скалите в далечината беше запомнящ се Миг.
Самиа поработи един – два часа
над нейните задачи и се включи да ми помогне с довършването на фугата между
каменната зидария в тъмното складово помещение. Синята, преносима лампа висеше
от буковите летви, окачени на стената и осветяваше зида, коритото със смес,
поставено по средата на пода, покрит с варова замазка. Две кофи с вода и нашите
силуети в тъмното.
Разказах на Самиа за надписа,
който случайно или не намерих – поредното ми „откритие” за деня, свързано с
архитектурата от глина, тя отвърна само: „We are just medium”. Ние сме само посредник, потокът на енергия и
информация би следвало да тече свободно, да преминава през нас, да го
освобождаваме на Мига, за да може потокът да продължи да тече, да тече...
Всичко тече! Предай нататък! Кръг – о – врат –а *?! Надявам се, че предавам
нататък в момента – посредник съм на поток от енергия и информация…
Всяка седмица се надявах, че ще
приключа предишните си разкази и няма да снимам и пиша нова глава, но всяка
седмица завършваше с приказка, която има нужда от споделяне. “We are just medium! We will return back to
clay!” – каза ми Самиа. („Ние сме само среда, медиум, посредник! Ще се
(пре)върнем отново в глина!”). Отворихме нова тема – „Най-хубавият Миг” в
кариерата й досега. Преди малко на брой месеци, по време на групово
мероприятие, до нея се доближила жена и започнала да й благодари. Жената
живеела в социално жилище в Женева, реновирано по проект на Самиа. Жената била
бедна, а жилището й без прозорци, без баня/тоалента и т.н. След продължителна
борба, в рамките на 7-8 месеца, с административните рестрикции и бариери,
жената получила добре осветен апартамент, с големи прозорци и остъклена тераса
– кухня.
–„Не, не, любовта сигурно е от
майсторите!”
–„От Вас е! Благодаря Ви!”
Разказа ми за отношението си към
работниците: хуманно и добро държание – винаги ги поздравява, приема ги за част
от себе си и част от общ екип. Шефът им й споделил, че жизненорадостното й
поведение е подобрило работоспособността, желанието и качеството на работата
им! Каква е ролята на архитекта днес и помни ли я той все още? На какви
ценности и на кого служи архитектурата и защо?
По време на вечеря, под навеса,
до фургона, в който спяхме със Зарко, Самиа разказваше на Жоро за Перперикон. Пресъздавам завършващите
слова от разходката на Самиа и нейните приятели:
-“You feel just like a body and a lot of people
(Thracian spirits I guess) make you laugh from inside! And we laughed and
laughed…” / „Чувстваш се като тяло и много хора (предполагам Тракийски
духове) те карат да се смееш отвътре! И ние се смееме, и смеехме...”
Разлятите боички на залеза
изпълниха с цвят множеството облаци над главите ни и завършиха прекрасния ден.
Част от вечерен разговор само с
Жоро, Зарко и Павлин. Зарко ми препоръча няколко майстори на късия разказ и му
благодаря – потънах в сънищата на Кастанеда. Получих от него и съвети, свързани
с фотографията и Лайката – там обаче все още не съм потънал. Зарко трескаво ме
питаше, какво съдържа тефтера ми и какъв стил пиша и понеже не успях да намеря
подходящи думи, Жоро взе нещата в свои ръце, разказвайки следния виц:
Чукча се явява на конкурс за
писатели:
–„Чукча, тьi читаль Чехов?"
–"Не"
–„Чукча, тiь читаль Тольстой?"
–"Не". Чукча писатель, не читатель!"
И ние се смеехме и смеехме...
Или както често чувах от Жоро – "Страхът разяжда душата!" и "Без стрес!"
Чука – ловец на елена отива в Москва, след което го разпитват, както е видял:
–"Големи сгради и други работи. Отидох в зоопарка - това е важното. Видях жираф – като елен, но с висок врат! Видях слон – като елен, но с големи уши! Видях крокодил! Вьi знаете, что олень?"
–"Е няма нищо общо!"
Същото смея да твърдя и за архитектурата от естествени материали.
На път към с. Извос чакал притича
пред колата. Бяхме поканени на вечеря в „дома” на Самиа. През деня, докато тя пазаруваше, с Жоро й
взехме подаръци – 3 картини от талантливата белоградчишка художничка Катя. Жоро
хареса два пейзажа на скалите – летен и зимен. Харесах за себе си и за Самиа
акварели на пещерните русинки от Магурата. Самиа заговори за съсед на Жоро –
Киро, възрастен човек, на 82г., известен с прякора си Байконур, занимаващ се с
изкуство в къщата си. Прякорът му е игра на думи, с много интересна история,
свързана със семейството му. Самиа се
оказала впечатлена от самобитните му творби, а и от факта, че и двамата са
посещавали езерото Байкал (но не по едно и също време предполагам). Там тя е
срещнала мънички хора с много шарени дрешки – все още си спомням силното
впечатление, което беше запаметено от нея и се четеше в сяйното изражение на
лицето й, докато разказваше историята. Но нека се върнем отново в Белоградчик –
нейни приятели направили кратък филм за самоукия творец и тя имала желание да
предостави филма на един музей за съвременно изкуство в Лозана. Хванала пътя от
Белоградчик до Лозана – във влака разбрала, че си е забравила билета и
преструвайки се, че го търси – кондукторът я подминал с думите, че ще провери
билета, когато се върне. Гарата наближила и тя слезнала мигновено. Жоро,
Сандра, Петра, Васил, Матиас и аз бяхме потънали в разказа и чашите с вино.
Самиа отишла в музея – административното лице, което я посрещнало я помолило да
изчака до 16.00 часа. Разходила се в книжарницата. В 16.00 часа получила
отговор, че директорката на музея е извън града, но въпреки това,тя разказала
за българския Бай-конур на заместника й, който останал впечатлен и се опитал да
свърже Самиа с директорката по телефона. След малко й била връчена слушалката,
с придружаваща я реплика – „Директорката иска да говори с Вас!”. И заговорили:
–„След малко ще пристигне куриер.
Той носи списание за мен – купи го и
после ще ти върна сумата!”
Самиа осъзнала очевидната грешка
и обяснила, че не е служителка на музея, а гост – пропътувала е специално целия път от България,
за да се срещне с нея, след като е получила нейни контакти от архитект в
Женева. Разказала й набързо историята. Впечатлена от чутото, уредничката на
музея хванала първия влак и след един час пристигнала, докато Самиа
междувременно взела списанието от куриера, под слисаните погледи на всички музейни
служители. Впоследствие разсеяла въздуха около случващото се:
–„Това е нормално!”
Повторила надълго историята пред
директорката, предала й филма на цифров носител, а управителката на своя страна
благодарила. Във въпросния ден тя чествала рожден ден! Обратно в Белоградчик –
историята приключи, а рожденият ден на Самиа наближаваше.
–„We are Muslim, because… we are Muslim! First of
all we are alive and free!” / „Ние сме мюсюлмани, защото ... ние сме
мюсюлмани! Но преди всичко сме живи и свободни!”
Дали сме свободни или не – не
мога да кажа, но със сигурност Самиа е права, че сме живи и преди всичко сме
хора, а после всичко останало.
Последва забавна история,
свързана с Бай Мишо от с. Извос, който попитал Самиа, как е „мерси” на френски,
след като й предложил домашни яйца:
–„How is Merci in French?”
– “Merci”, отговорила на свой ред Самиа.
Последвал същият въпрос, но и същия отговор. Бай Мишо казал нещо неразбираемо,
но съдържанието било в духа на: „.... тя май не ме разбра”.
Събудих се от високия глас, на
който всички пееха „Happy
birthday to you, dear Samia” / „Честит рожден ден, драга Самиа”. Скочих
от дивана и поднесох подаръка – вечерта завърши емоционално, с радост. Младият
дух на Самиа потвърди усещанието ми, че годините при нея са абстрактно понятие
и че изглежда значително по-млада. Животът е детска игра!
Събудих се в зеления фургон с
мисълта “Morgen hat Gold im
Mund!” („Утрото е по-мъдро от вечерта”), а и че има нещо по-ценно от
златото, но не можех да си спомня съня.
Четвърт час по-късно върнах картините в главата си: серия от сънища – 6
на брой. Или един сън с шест различни сцени
- но не е необходимо да ги преписвам дословно, единствено ще кажа какви
поуки намерих в тях: 1)Вяра 2)Бъди искрен 3)Благорност и прошка
4)Жертвоготовност и уважение 5)Отдай се на себе си, а не на всичко, на което
искаш да се отдадеш 6)Утрото е по-мъдро от вечерта
Днес е Неделя! Неделя беше и
денят, в който написах тези думи в тефтера си, днес отново е неделя! И отново
навън вали!
Не – Деля! Мъдрост!
Няколкото недели по-късно открих
за себе си значението, скрито в името на неделя – ден, който не се дели, човек
запазва за себе си и вътрешния си мир. Бог създава света за 6 дни и почива на
7мия – Не Дели времето си със Света. Ден за вглъбяване, ден на слънцето (Sunday). Всеки ден трябва да
бъде една малка Неделя – малък празник на светлината, дори и календарът да
показва друго.
Връщам се отново в Белоградчик –
Днес е Неделя! Седмата мъдрост липсва – тя е заложена в деня! Очаквам я с
радост, но имам и търпение.
Човек е абсолютно съществуване,
ако владее себе си и егото си. Същностната природа е чиста потенциалност!
У-стан-ови ли го човек – ще намали страданията. И ще преде на нов стан.
Получих от Жоро триъгълно
стъкълце – подарък от кашона с шарени стъкларии, същите, които използвахме за
банята – „Слънце и синя луна”. Нека греят денонощно, и в най-тъмните моменти,
ако въобще се появят подобни. Разделихме се с пожелание за здраве и вдъхновение.
Благодаря!
Взех довиждане и с Павлин и
Зарко. По пътя за къщата за гости, обитавана от Самиа, закарахме Павлин до дома
му. Фаровете на колата осветяваха пожълтялата трева, избуяла от двете страни и
между пътните „коловози”, образувани в полето от автомобилни гуми.
В далечината, под запотените
стъкла и капките дъжд навън, зад стилащата се мъгла изплуваха огромните каменни
силуети. Скалите на Белоградчик! Наричан в миналото Београд. Пред къщата на
Павлин се намираше вила „Безгрижие”. Самият той обича книгите, ненавижда
бездействието, освен ако не е свързано с четене. Топлите му големи очи
подсказваха добър нрав. Обеща да ми донесе неговата Библия, която беше закупил
от антиквариат в Русе, при следващата ни среща. Зарко сподели вчера, че за него
Библията крие решение на всяка момента задача – интуитивно отворяш на някоя
страница и започваш да четеш. Вникни и ще намериш отговора. Може би същото важи
и за Живота – вникни в него? Какво ли би казал Зарко сега?! Той – моят
съквартирант във фургона е пътувал много, живял в чужбина, най –много в
Испания, доколкото разбрах; обича да се шегува; да снима; да чете; да говори;
понякога и да ме убеждава; екстровертен по природа; синеок с прошарена брада и
шапка; отговарящ на обръщението: „Майсторе!”. По стечение на обстоятелствата се
здрависах три пъти с него за до-виждане, с пожелание за здраве и успехи. Нарича
ме „Dreamer” /”Мечтател”, а себе си –
реалист. Егото е движещ фактор за човека – позволих си да не се съглася с него
и с Айн Ранд, въпреки че харесвам „нейния Извор”. Да, егото е извор, но предназначението му...
Овладей го! Master it! Даде
ми добри идеи, едната беше мъдра, но боя се че я забравих. Утрото е по-мъдро от
вечерта. Спомних си само: „Да, това мога да го направя!”. Беше свързано с
планинските заслони.
Цветната баня беше готова,
мазилката която довърших на челник също. Захари остана до фургона, а колата
потегли –Жоро, Самиа, Павлин и с мен. Двамата с Павлин бяха страхотен екип –
като Ин и Ян – черно и бяло. Едно ръкостискане с Павлин беше достатъчно – интровертна
личност. Жиро разказа, как веднъж Павлин се прибрал вкъщи чак от Самоков,
изминавайки цялото разстояние пеша за 2 дни, без да спи (тук историите за
планина, ком –емине и др. определено бледнеят); как лови риба с голи ръце – не
се и учудвам, след като видях как заключи една малка оса между зъбците на
вилица, но разбира се впоследствие пусна на свобода. Мисля, че обичаше своя дом
безусловно и съответно го напускаше рядко, докато Зарко не спираше да разказва
истории, свързани с пътувания. Истински хора. Белоградчик е изпълнен с мир.
Това е и причината Калето да бъде запазено в отлична структура – големи
сражения не са водени тук, по думите на Жоро. Склонен съм да вярвам.
Преди да тръгнем седяхме под
навеса, а капките падаха върху тръстиката над главите ни. Заговорихме за имена
– трима „светци” (Св. Георги, Св. Павел и бащата на Св. Йоан Кръстител)
обсъждаха духовни теми. Самиа ми сподели, че името й означава „Above natural”/ ”Извън или над естественото”. Разказах й за моето име. Весел.
На рождения ден снощи Жоро каза,
че се опитва да създаде „Автономно обитаване” – колко точно и изчерпателно
определение . Всичко останало избледня за мен.
В 00:00 подарихме подаръците на
Самиа – емоциите извираха, като бълбукащ Мурсалски чай, който забравих да взема
със себе си и да приготвя. Здраве да е. Очите на Самиа искряха – от изненада и
благодарност. В 00:00 не си пожелах нищо – но ако го бях направил, със
сигурност щеше да бъде: „Любов и Благодарност – Тук и Сега”.
–„Лека нощ Самиа и до скоро!”
–„До Супер-скоро!” – отвърна ми
тя.
Лежа в леглото в познатата зелена
на цвят стая, където отседнахме преди месеци с Катя и пиша под жертвоготовната
игра на капките дъжд, стрелващи се в небето като парашутисти, но без парашут,
за да претърпят трансформация тук долу, за да напоят сухата земя, за да отмият
прахта от очите ни, „усмихнати” в „предсмъртен” полет, за да полетят отново
като пера, жертвайки се, за да ни върви като „по вода”. За да достигнат отново
морето и океана и да се слеят с него. За да завършат Кръговрата* на цялото! За да се Пре-върнат**!
Изминаха почти 4 месеца, но ги
чувствам като години – извървях дълъг път, за да се върна днес, отново Тук и
Сега в Белия град. Чака ме дълъг път, докато настъпи Мигът да бъда отново Тук.
В миг си спомних, че името ми
Веселин освен радост, за мен може да означава и любов. „В” е буквичката, която
ми напомня за формата сърце. В последно време го срещам често – издълбано в
най-различни форми. Въпрос на гледна точка. Вероятно съм Dreamer, да – просто себе си. Връщам се
към сънищата, оставяйки молива и тефтера в затъмнената стая. Вероятно си
въобразявам, „В” всъщност означава единствено и само „Вътре” (на анг. In/Inside), а всички останали
парчета на пъзела избираме сами, как да подредим.
В ден 7 те очакват Любов, Ра-дост
и Хармония. Поне очакваха Весел-Ин във въпросната дъждовна вечер. Дано очакват
и всеки, който търси. Ам-ин.
В Неделя Бог почива, в очакване
да откриеш себе си. Благодаря за Не-деля.
Понеделник – официално: Вяра,
Надежда и Любов. Тъмна крайпътна спирка в 6.00 часа. Светех с челника в мрака.
От Бело-град-чик се зададоха два силна фара. Качих се на автобуса и започнах да
пиша. Продължавах да пиша. Не спирах да пиша.
Слезнах на централна гара и се качих на метрото – бързах. Бързах да
благодаря на много хора, в Миг на чисто Съ-Знание!
Любовта изисква Благодарност! ТУК
и СЕГА!
ВеселИн, 02.11.2012 – по
случилото се на 17.09.2012г.
*Кръговрат: Кръг, който се върти?
Опитай пак: Кръговрат = Кръг с
Врат-а?
Предай на-та-тък: А къде е клЮчът
от Врат-а-та?
Опитай пак: Кръговрат! Кръг – О –
Врат!
**Пре – Връщам = Превръщам (се)?
Опитай пак - Пре – Връщам = (Отново се) Връщам?
Опитай пак – Пре – Връщам =
Отново се връщам, но вече съм бил там“
Опитай пак...
Тук и Там, където историята
продължава:
Случайно или не – пътят ме отведе
след Белограчик до Странджа, нейде там близо се намира и родово имение
„Изворче”, откъдето на-стоя-щия разказ почерпи вдъхновение.
Случайно или не – снощи
прелиствах малка книжка и попаднах на работилница за ПЕЩ и ествествени
материали. Как я бях пропуснал ?! Веднага реших, че ще жертвам своята Не-Деля и
ще посетя втория ден на работилницата на Мария и Мартин, макар и да бях
изпуснал предварителното записване. В уречения утринен час стоях пред вратата
на бялата къщичка в любим мой софийски квартал и натиснах един – два пъти
звънеца. Видях в програмата, че всъщност става дума за детска работилница,
която вероятно нямаше дори и да се състои. Петнадесет - двадесет минути
по-късно потеглих обратно към вкъщи. Вече се бях отдалечил, когато нещо ме
накара да се обърна – зеленият микробус пробуди съмнения в мен, дали пък
всъщност не бях прибързал да си тръгна. Изчаках да видя и наистина мъж и жена
слезнаха от возилото и отключиха вратата на двора. Не се колебах дълго и се
върнах на Мига. Помахах им отвън, зарадвах се, че им допадна малкият ми неделен
ентуазъм, а те на своя страна ми благодариха за проявения интерес и ме поканиха
вътре. Оказа, се че има грешка в програмата. Покрай приказки за: Италия, как се
прави и борави с пещ; как се изпича хляб в Пещ; какво е „устойчива” архитектура; чаша чай с печени
тиква и хляб, времето се плъзна мигновено и сградата на Кабинката се изпълни с
весел глъч и детски смях. Работилница за деца – всички играехме неуморно – 4
деца, 8 възрастни и 1 пакет глина. Върнах се отново в Белоградчик, макар и да
бях вътре в бялата къща, изпълнена с колоритни и цветни интериорни решения. Животът
е детска игра! Благодаря на Мария и Мартин за топлото посрещане; на Боряна, че
ме насърчи да отида; както и на другата Боряна за бялата и уютна „Кабинка”, намираща
се малко по-надолу от Мануш войвода, на улица, кръстена на друг войвода.
Благодаря и за чашата и изрисувания върху нея символ на Ом (санскр.ॐ).Ом-Ин! Ом е В нас!
Случайно или не – тук и сега се
сетих, къде за първи път видях Мария и Мартин – една презентация, в която
случайно или не, сме участвали заедно. Pecha Kucha Night @ ВИАС (Пе-чак-ча е оригиналното име на
презентационния формат, а не моя поредна игра на думи).
Случайно или не – днес приключва
Софийска седмица на Архитектурата 2012. Случайно или не – тя витае там и
някога, а аз пиша Тук и Сега. Какъв по – хубав ден от днешния, за да завърша
моя разказ. Животът е детска игра!
Случайно или не – днес, докато
пишех, си припомних абзаци от предишни разкази, които написах наскоро,
вдъхновени и те от Белоградчик – мисля, че и те имат своето място Тук и Сега:
....Разказах на Милуш за
архитектурните ми вълнения напоследък – след като обявих в себе си
архитектурата за „излишна”, започнах да разсъждавам как тя може да бъде отново
нужна (в моите очи) и да съжителства успешно в (с) природата (с човека)! По
естествен Път – както би следвало да съжителстват човек и Бог и техните
(производни) създания (деца) – архитектура и природа! Архитектурата е наше
(общо) дете – Тя има нужда от Игра, в същата степен, в каквато и ние! Нека
играта да започне Тук и Сега!
В отговор на моите търсения,
извън контекста Милуш възкликна с присъщата си чиста (и истинска, неподправена)
духовита аскетичност: „ ...само един подслон ... покрив, където да се подслоня.
Само това ми трябва!”. В момента си давам сметка, че от 9 месеца разсъждавам
върху проблематиката на Егото (Игра на Его), а отговорът се намира в едно
единствено изречение – на една ръка разстояние, дори по-близо. Играта не е
сложна, Егото е сложно! Докъде се простират нашите истински нужди и потребности
и докъде Егото ?! Скромността краси човека?!....
....Но казвайки на бялото –
черно, ти сам залъгваш себе си, слагаш си маска, а така залъгваш и средата
около теб. Именно това е Егото. Егото са ролите, които играеш, без да искаш –
твоето фалшиво аз, изявено под натиска на външната среда, под илюзията на
магьосника. Устремът
към нещо, което не си ти и е извън теб. Маските, които скриват истинското ти
Аз. А истинското ти Аз не познава страх или надменност, колебание или твърда
„сляпа” решителност, страдание или еуфория – познава себе си, света около Него
и константното блаженство и хармония. Действията на истинския ти Аз са блажено
освободени от привързаност към резултата. Истинският
ти Аз търси Истината, но тя сама го намира!.... 1+1 = 1
Албум със снимки "Любов и БлагоДарност - Тук и Сега"
Снимки от първия уъркшоп в Белоградчик
Няма коментари:
Публикуване на коментар