Витошки потайности (част 1)
По стъпките на Светеца
И нека Играта да започне сега!
Близо половин година по-късно, ще
се откъсна от Мига, Тук и Сега, преобръщайки прашинките в часовника и ще
фокусирам вниманието си в Миг, който освен песъчинките – може да преобърне и
живота ти с главата надолу. Стига да се опиташ да вникнеш в правилата на
Играта! Елементарни и прости правила, в елементарна и проста Игра за сложни
хора, разкодирани на шега единствено от детски очи – що е то? Живот ?!
“Life is not complex. We are
complex. Life is simple, and the simple thing is the right thing. “ Oscar Wilde
„Животът
не е сложен. Ние сме сложни. Животът е семпъл и семплото нещо е правилното
нещо.” Оскар Уайлд
“Less is more!” – architect Mies van
der Rohe
„По –
малкото е повече!” – арх. Ми(е)с ван дер Рое
Животът е семпъл, но трудно e да бъдеш семпъл! Особено,
ако си забравил за Играта и нейните правила!
Желая да събудя детето в мен, да
навърша скоро 1 (годинка), вместо 26... Ключът е в мен, на една ръка разстояние
– Тук и Сега, в очакване,
заедно с мечтите!
1 май 2012 – ден на труда и
официален почивен ден. Получих предишната вечер покана от Милуш да ни заведе с
него за „скоростно бране на Мечи Лук (Див чесън)” – липсваха колебания и се
съгласих същото толкова скоростно, колкото беше отправена и поканата. Нека да
се потрудим заедно – „Богатство без работа” е грях според Махатма Ганди. Нека
да му се доверим.
Среща на площада в Бояна, до
прословутата църква – рано сутрин. Пропуснах една спирка, но по пътя обратно се
натъкнах последователно на момиче и момче, ядящи сладолед и стопиращо пред мен
такси. Беше Еми, която ме качи до площада, а там ни очакваше бате Веско. „Весел
човек, весели хора сме ние...” повтаряше той често. Бате Веско е инструктор по
шофиране и напук на белите коси, пази жив своя свеж и младежки дух. Пристигнаха
и момичето и момчето, с вече изяден сладолед – Дени и Емо. Всички се познаваха
покрай преход в Рила – Пирин – Родопи през 2011г. В точно уречения час от
автобуса пристигна и нашият водач – Милуш. Мил както винаги! Думите за Милуш са
излишни, делата говорят сами.
Сребърната вода – измихме си
очите (именно тяхната функция тя подпомага) по няколко пъти, пихме, наляхме си
за вкъщи и потеглихме нагоре през гората. Милуш ми показа „закуска по хайдушки
(по принуда)” – букови листа. Опитах и аз – беше задоволително, бих могъл да
оцелея.
Минути след езерото започнахме
изкачване на три стръмни пътеки – „въртележката” , „душедавката или
душегубката” и ..... (следва наименование, което не съм успял да запаметя, но
сами бихте могли да се опитате да го възпроизведете на базата на останалите
две). Първа потайност за днес!
Пред очите ни се простираше огромна по площ
„плантация – естествено находище” на природен, див, планински, мечи лук/ чесън.
Милуш ни помоли да запазиме местонахождението й в тайна, да не подрязваме
целите дръжки, както и да береме на всеки три – четири клончета само по едно. За
да пребъде (природата) и след нас! За да се насладим на богатствата и догодина!
След двучасова беритба всеки
прибра по едно – две пликченца с натурален антибиотик. Беритба – без сеитба ?!
Възможно – природата се грижи за теб, ако и ти някъде, някога се погрижиш за
нея. Време за губене не остана – погрижи се Тук и Сега!
Разказах на Милуш за
архитектурните ми вълнения напоследък – след като обявих в себе си
архитектурата за „излишна”, започнах да разсъждавам как тя може да бъде отново
нужна (в моите очи) и да съжителства успешно в (с) природата (с човека)! По
естествен Път – както би следвало да съжителстват човек и Бог и техните (производни)
създания (деца) – архитектура и природа! Архитектурата е наше (общо) дете – Тя
има нужда от Игра, в същата степен, в каквато и ние! Нека играта да започне Тук
и Сега!
В отговор на моите търсения, извън
контекста Милуш възкликна с присъщата си чиста (и истинска, неподправена)
духовита аскетичност: „ ...само един подслон ... покрив, където да се подслоня.
Само това ми трябва!”. В момента си давам сметка, че от 9 месеца разсъждавам
върху проблематиката на Егото (Игра на Его), а отговорът се намира в едно
единствено изречение – на една ръка разстояние, дори по-близо. Играта не е
сложна, Егото е сложно! Докъде се простират нашите истински нужди и потребности
и докъде Егото ?! Скромността краси човека?!
“Аз победих света” (Ев. от Йоан, 16:33)*
„Любов и Благодарност – Тук и
Сега” (еко жилище от глина, с. Извос)
„Послушай душата си, Тя знае
Ис-ТИ-ната! Изхвърли от нея всичко ненужно, за да можеш да направиш връзката
със своя създател.” (дървена плоча в Индипасха, Странджа)
„ ...само един подслон ... покрив,
където да се подслоня. Само това ми трябва!”
„Животът не е сложен. Ние сме
сложни. Животът е семпъл и семплото нещо е правилното нещо.” (Оскар Уайлд)
„По – малкото е повече!” (арх.
Мис ван дер Рое)
Отново Тук и Сега – през целия
ден днес (7 октомври) на Витоша с Еми (отново) и Марта говорихме, как се измерва
правилното от грешното, ценното от липсата на стойност... Вътрешният ми глас ме
подканя да приключа темата на Мига – Тук и Сега!
Послушай Душата си, Тя знае
Истината!
Старите овчарници и копривата!
Набрахме и коприва, кой – с ръкавици, кой – без, но всичко с „желязно” желание
или желание за „желязо” ?! 1 май –ден на Труда!
Обядвахме над малък и китен
заслон,скован от дървени летви и сгушен между огромни морени, заобиколен от
гора – най-близката точка до града за наблюдение на звездите и вечерните
градски светлинки. Факт, дори и да звучи романтично.
„От Мечия лук идват щури идеи” –
констатира Милуш, разказвайки ни за миналогодишното бране, когато част от
групата, окрилена от природния витамин, хвръкнала към Черни Връх. Щурите идеи
щяха да ни подгонят съвсем скоро. Може би и те хапват Мечи лук напролет, за да
се подсилят.
Крачейки бодро над „каменните
реки” (вместо Морените, в случая визирам каменните пътчета, върху които се разливаха пролетните реки, деца на нежния
допир между топлото слънце и меката бяла снежна пролетна покривка), под поучителни
истории за планината, разходката ни отведе до х. Средец. Поредната много широка
панорама към София. Милуш ни разказваше за хижата, в годините, когато е
функционирала.
Пътят ни минаваше покрай
станцията на БДЖ,х. Иглика,х. Елица, Златните Мостове... Дежавю – спомних, си
че съм нощувал в едната от двете хижи, преди време – сега оценявах (оценявам =
наслаждам се и усещам) Свободата, Мига и присъствието си в настоящето. А „Преди”
– едва ли! „Преди” за мен не съществува, „преди” е паметта, която има за цел да
ни научи и с това функцията й се изчерпва.
Бяхме решили да слезнем във
Владая,а по Пътя да се опитаме да намерим паметник на Св. Иван Рилски, намиращ
се над селото, близо до реката. Или поне това беше цялата информацията, която
се съдържаше в старата витошка карта на Милуш. Паметник вероятно, защото мощите
на Светеца, на път за София, са пренощували на Мястото.
Пред х. Иглика, на една пейка, се
препичаше стара моя приятелка – Мартина. Радостна и неочаквана среща. Тя
заминаваше надалеч, а аз оставах тук. Нея я чакаше дълъг Път, щеше да прекоси
океана. Дано да е за нейно добро. Пожелах й успех, почерпих нея и приятелката й
с вода, нарамих закърпената раница върху мръсната тениска и се затичах към
залеза и групата. Поговорихме с Милуш за красотата – струва ми се, че бях
узрял, за да я оценявам във всичките й форми, както и извън видимото физическо тяло.
Решихме да се „загубим” –
маркиран и обособен път липсваше. Пуснахме се по течението – препускахме през
листа, в дълбоки, но тесни планински улеи, заобиколени от нападали или млади
дървета. Кръговратът на Живота! Снимахме две деца на природата – две дървета,
прегърнати във вечна симбиоза и единство, взаимнодопълващи се. Ин и Ян. Кръговратът
на Душата и магнетизма на Противоположностите!
Съвършенството е в затворения
кръг – сам или с друго дете, завърти дъгата до пълен кръг!
Следването на залязващия диск ни
отведе върху обиколната пътека на Витоша, върху която се провежда
100-километровият маратон. Избледняла табелка „Св. Иван Рилски” ни упъти в
посока, чийто въздух се прорязваше от кучешки лай. Зачудихме се накъде да
продължим – Милуш тръгна вдясно, а мен краката ме отведоха вляво – към звучния
лай.
Разцъфнала полянка, пасящи
козички, аромат на трева, билки ... аромат на пролет ... зелена гора, чийто
корони бяха галени от жаркото ниско западно слънце – а по средата на полянката
Дървото на Живота и цъфтящите му бели цветове! Леко приведено – неопределимо,
дали е младо или старо (по-скоро вечно) – може би в поклон. Наведох се мислено и аз –
чувствах се в занимание по йога, вървящо към своя край! Медитация! Или просто поляна с дърво в средата.
Поздравих възрастния овчар и
започнах разговор за Мечия лук и Св. Иван Рилски. Провикнах се към Милуш –
правилният Път беше открит.
-„Ей там на хълма, горе – минавате
стълба и се качвате! Паметник няма – тук е живял Светецът, преди да отиде в
Рила! Параклис! Мястото е свещено, но не го пазят!” – обобщено пресъздавам
информацията, която получихме от добронамерения и услужлив стар овчар, измежду
оределите му зъби.
Мястото промени първоначалните
представи! Пъзел с разместени парченца, многобройни – отдалечи ръцете си от
тях! Те не ти принадлежат, нито Той! Животът е твой ИЛИ ти си негов или сте
самостоятелни?! Прояви търпение и наблюдавай, как парченцата сами ще намерят
Местата си!
Пожелахме му само здраве и
късмет, не пожела да вземе нито коприва, нито Див чесън, събрахме групата и
продължихме няколко минути до следващото разклонение на Пътя. Отново разделихме
усилията – и този път вярвах, че пътят е наляво. Денят наближаваше своя край,
луната вече се подаваше над слънцето. Побързах да прескоча един кален участък,
направих два – три завоя и се затичах по стръмното възвишение. Хълм, който в
очите ми изглеждаше като парче от огромна сфера, с почти идеална форма, могила с
хиперболизирани размери, обраслa
с високи дървета, през чиито корони прозираше слънцето. Или просто хълм, на
който Светецът е намирал покой под звездите. Стигнах връхчето с бясна скорост.
Изненадата беше повече от възхитителна и неочаквана.
Параклис на открито – едър
каменен кръст, с издълбан в него лика на Св. Иван Рилски; мъничка икона със
свещи и лика на Богородица и Младенеца – заобиколен от два реда ниски камъчета;
каменен постамент с кръст и кутийка върху него; висок дървен кръст с метални
сглобки от ново време; обредни маси и пейки. Върху част от дърветата в
заобикалящата ме гора бяха нахвърляни (по-точно) заковани метални кръстове,
рамкиращи невидимо поле около „Параклиса”.
Заслепен от искрящото до пръсване огнено кълбо и възхитен от откритието,
дори и не видях, кога силуетът на Милуш изскочи зад дърветата, секунди след
като вече бях пристигнал, но от противоположната посока. Беше прекосил
горичката. Здрависахме се –
приятелска прегръдка за намирането на Свещеното Място! Побързахме да повикаме
останалите! Слънцето се беше устремило на запад!
Игра на криеница! Бяхме отново
деца! Укрилени от радост, ентусиазъм и спонтанност!
С абсолютно съществуване и непривързаност
към резултата. Търсихме паметник на Св. Иван Рилски, а Светецът сам ни намери!
След броени Мигове всички се
събрахме около Параклиса. Слънцето почти беше започнало да се скрива зад хълма
в далечината, но лъчите му все още преминаваха необозпокоявано през листата и
клоните на буковете. Жълта, мека, топла, искряща и лековита светлина.
Запалихме свещичката, а появилият
се изневиделица лист хартия беше откъснат на шест части, върху всяка от които,
всеки от участниците в прехода написа своето желание. Отворихме кутията,
добавихме посланията към космоса и запечатахме отново вратичката.
Легнах по гръб, върху меката
трева, с поглед – загледан в синьото небе и клоните на дърветата, малките им
разклонения и тяхните малки разклонения ... цъфтящите листа. Природата се
събуждаше, усмихната в пролетно, цветно настроение, заспиваща под светлината на
луната и залязващото слънце. Помечтах (без да помня за какво в момента) – вероятно за непресъхващото течение,
по което да се спускам – ден след ден, Миг след Миг и за мечтите – същите
мечти, които са на една ръка разстояние, в очакване Тук и Сега. Смисълът е
отнет – следваш правилата на проста игра и съществуваш абсолютно – за (в) Мига
и в мълчанието на Мощта.
Спокойствието също е живот –
тихата и дълбока вода на огледално езеро е жива и съдържа същата сила, която
бушува и във вените на речен бързей.
Витоша, на 1. Май 2012г. беше
интровертна - Тя пазеше ревностно своите
потайности и красота. Истинска дама.
Миг на тишина в полите и
потайностите ... под зоркия поглед на Св. Иван Витошки – безсребърникът...
Посвещавам разказа, в знак на
благодарност към всички участници (Еми, Дени, бате Веско и Емо) в духовното
пътуване и към водача ни Милуш – истински предводител към нос Добра Надежда!
Водата е Живот!
Същата седмица, седейки в офиса,
усетих нуждата и реших да повторя Ком – Емине, в противен случай рискувах
вътрешният огън да ме изпепели отвътре... По Пътя до носа на Добрата Надежда
сега осъзнам, че съм пуснал на свобода огнената маса – но запазил пламъка в
себе си – тя е свободна! Нека да гори! От пепелта – плуваща в синята вода –
съхраняваща спомен за освободеното (и изгорено отвън) от огън тяло, ще се роди
нов Живот... Кръговратът на
Живота!
Витошки потайности (част 2)
Децата на Слънцето: Игра с Живота и Кръго-Врата
Нека Пъзелът намери място за следващото парченце и Играта да продължи Тук и Сега!
Отново Тук и Сега: Ком – Емине приключи преди два месеца. Следващата дестинация беше Миджур. Имах колебания. Срещнах Марта – бях й обещал още около 1 Май една разходка на Витоша.
Веси, Дани, Иван и Мето бъркаха вече фондю-то. Аромат на сирене беше изпълнил пространството под дървената ламперия на хижа Владовски. Да си оближеш пръстите! За втората порция се изсипаха още приятели – дузина или две.
Еми каза, че пропуска Миджур и обмисля неделна Витоша. Без колебания потеглих към Витоша и пожелах мислено късмет на покорителите на Миджур!
Отделих събота за „Стъпките на Светеца” и запазих неделя за почивка и изкачване на върхове. Или както Марта установи сама – физическо упражнение, но и активност за мозъка (нека да добавя – и за душата).
В събота окачих мидата – сърце на врата си. Вечерта чувах в нея, освен вълните на Черно Море и дълбочината на Океана. Ще ме заведе ли Малката Мидичка и до Голямата Вода, след Ком – Емине?! Имам ли необходимост да бъда Там, след като Водата е в мен, Тук и Сега?! Отпуснах се и реших да я последвам – до ръба на океана. Може би иска да я пусна на свобода, за да се гмурне в дълбоките води ?!
Неделя сутрин изпитвах известни колебания на излизане от вкъщи – прекалих вечерта с размислите за „човечеството”. **
Мигът ми спретна малка Игра – изгряващото слънце и детските рисунки, част от изложба на тема „Вода” или „Зелено общество” върху Моста на влюбените (както и незалязващото Слънце – символ на НДК) разсеяха всичките ми съмнения и заредиха батериите на максимум.
Децата на Слънцето и Мигът ме изпълниха с Надежда! В Мига съществувам Аз, но в бъдещето ще съществуваме всички ние, всички Деца на Слънцето, заедно!
“You must not lose faith in humanity. Humanity is an ocean; if a few drops of the ocean are dirty, the ocean does not become dirty."
Mahatma Gandhi
„В човечеството надежда не губи. Човечеството е ОКЕАН и ако малко на брой капчици в океана са замърсени – то океанът не се замърсява.”
Махатма Ганди
Денят ни започна с разговори за Океана и Мидата. Игра или не ?! Случайно или не ?! Еми подхвана темата. Отново бяхме на Витоша. А Марта скоро пътуваше обратно към Океана. Също като Мартина пет месеца по-рано.
С Еми и Марта потеглихме към Златните Мостове. Маршрутката се нуждаеше от Вода, за да изкачи Пътя, в противен случай прегряваше на всеки десет минути. Излях всичките си два литра.
Изкачихме с лекота Камен Дел и след краткa архитектурно – градоустройствена разходка из града, продължихме към Платото. Широка панорама и двумилионен град в нозете ти. Мога да го гледам с часове, изчертавайки мислено всяка линия, парченце бетон и стъкло, макар, че напоследък предпочитам тишината на планината. Чувствам Платото като една друга, различна планета, на която се намирам в единение. Тиха и далечна – извън шума и всичко познато. Платото. Жълто – оранжево, топло и слънчево. Аромат на есен. Кръговратът на Живота!
Размишлявайки изкачихме и Черни Връх:
-„За какво сме създадени?! – What are we designed for?!”
-„Просто се наслаждавай и бъди щастлив! – Just enjoy and be happy!” – в отговор.
Забравих да си оставя камъните от н. Емине на върха (целта на качването ми) – Витоша очевидно очаква да се кача отново до черния й първенец или да предам нататък енергията от н. Добра Надежда – но за сметка на това срещнахме Нягол. Ако не се лъжа – последно го видяхме на н. Емине (и Сарафово разбира се). Кръговратът на Живота (и енергията)!
Играта със силния вятър ни накара да слезнем за минути. Тишината ме остави сам със себе си. Игра със спокойствието на мозъка – констатирах за себе си, колко силна може да бъде мисълта. Нужен й е контрол! Насочено внимание и изяснена правилна посока!
Отказахме се от лифтовете на Цеко Минев и хванахме стоп от Алеко до станцията на метрото в кв. Лозенец. Марта не се беше возила на стоп, а Еми не обича кучета. Бялото, мирно кученце и половин часовото возене в чужда кола се надявам, че освободиха и двете от предразсъдъците им. Един човек ми заръча под Камен дел да наглеждам спътничките си за деня – надявам се да съм изпълнил заръчаното.
Разгледахме всички детски рисунки от изложбата на моста – мост между човек и природа. Децата на Слънцето притежават изградена чувствителност за въприемане на: човек, природа и взаимната им връзка. Останахме впечатлени! Надежда има – стига Децата на Слънцето да повярват в Мечтите и да отворят очите си за Рая – той е на една ръка разстояние, в Миг, изпълнен с Любов и Благодарност, Тук и Сега! Игра на пъзел с елементарен характер!
На слизане от рейса, вдигнах прашната си раница от земята и оставих билетчето в перфоратора. Една възрастна дама ме попита, дали билетчето е за нея, насочила се да похарчи едно свое левче за транспорт. Подадох й билета с усмивка, отвръщайки, че е точно за нея. Жената много се зарадва и благодари многократно, завършвайки с фразата, че това е истински късмет. Спомних си наум за късмета ми през целия ден – всичко се движеше по вода, досущ както Витошките реки се плъзгаха под каменните Морени, лежащи „разхвърляни” („Разхвърляни от кого?” – попита майка малкото си детенце в движение) около Черни Връх. Късмет от първата секунда до последния Миг. Късметът е просто енергия и информация, която трябва да се предава (нататък), за да циркулира свободно, за да връща при теб, след като озари някой друг нуждаещ се. Потенциалността, изразена в енергия и информация, принадлежи само на себе си и на нейното поле – пусни я на свобода, ключовете са излишни! ПриКЛЮЧих разговора с молба към дамата да предаде късмета нататък. Просто ми изхвръкна от устата. Махнах за довиждане.
Любов и Благодарност – Тук и Сега! Силата на мисълта е доказано силна!
Хайде да играем на една Игра – Кръговратът на Живота се казва Тя!
Ако Животът е огромен пъзел, а ние сме съставните му единици – САМИ си определяме Мястото в Него. Никой не е в позиция да определя Мястото, което другите хора да заемат в Играта. Тук и Сега е моментът да се извинява на всички хора (и по-конкретно на един човек), на които съм се опитвал да наложа определено място в Играта. Съжалявам, че съм се налагал и върху себе си, винаги с конкретна позиция. „Преди” не съществува в На-СТОЯ-Ще-то, „преди” е паметта, която има за цел да ни научи и с това функцията й се изчерпва.
А Свободата – Тя е Тук и Сега, в На-СТОЯ-Ще-то и се изразява в липса на налагане и установяване. Бъдете свободни, може да опитаме заедно!
Поиграх с малката ХрИСТИНА и изпълнен с Любов и Благодарност към Мига, Тук и Сега (вкъщи, във виртуалния свят, слушайки музиката на имение „Изворче” или в Белоградчик или на Витоша или от Ком до Емине или на път за Океана) започнах да пиша за Децата на Слънцето и Играта!
Благодаря ви приятели: Милуш; Жоро; Самиа; Зарко и Павлин; Веси и Косьо; Миес; Оскар; Махатма; Миг – пълноценен, който ме водиш стъпка по стъпка по Пътя; Вие Деца – играещи със светлината, изпълваща огромните Ви очи, свободни и радостни като малката ХрИСТИНА. Списъкът е безкрайно дълъг и в него намират място абсолютно всички участници – строители на Надежда във всички истории от моя (нашия общ) Живот: които съм срещал някога; с които съм контактувал някога; за които съм си помислил да пиша; за които съм писал; за които ще пиша, ръковеден от Извора на В-ДЪХ-новението, отпуснал пръсти върху меката клавиатура, без уМисъл, намерение, очакване. О-Свободен! Просветлението диктува, а аз само изпълвам белия лист с букви.
БЛАГОДАРЯ ВИ, че върнахте любовта ми към Живота и към едно от човешките деца – архитектурата, слята във вечна игра с любовта ми към буквите! Естествени и прости „човешки деца”, досущ като Игра за сложни хора, разкодирана на шега единствено от детски очи!
Любовта е на една ръка разстояние – Тук и Сега, в очакване, заедно с Меч-ТИ-те! Бори се за тях!
7 Октомври 2012
*Наскоро
приятел ми заръча – отвори Библията и ще намериш отговор на всички въпроси – отново
дежавю: спомни си, че преди време бях открехнал страничка случайно ИЛИ не на: “Аз победих света” (Ев. от
Йоан, 16:33). В онзи Миг се зачудих, какво ли означава „Аз победих света” ?!
Тук и Сега осъзнавам, че личната победа над себе и капитулацията пред света е
равносилна на най-голямата победа, макар и победа извън физическите измерения
на нашите очи...***
**Песента на Scorpions - Humanity / Скорпионс - Човечество
Наскоро ми хрумна една идея за Витошките потайности и
стъпките на Светеца, която намери място в мой друг разказ****
*** Формулата “Аз победих света” (Ев.от Йоан, 16:33)
означава онази блестяща победа над себе си, когато победителят може да не
мръдне дори и пръстта си в своя защита и все пак да бъде безусловен победител.
Тази победа може да се изрази външно и с пълно мълчание и неподвижност. Но
трябва да се разбере разликата между мълчанието на мощта и мълчанието на
безсилието. Сега е време, когато венецът на победителя може да се заслужи
единствено или с тъмнината, или със Светлината. Борбата с външните условия
прилича на борба с вятърните мелници, защото е лишена от смисъл. След като се
направи всичко възможно, външното трябва да се предостави на външното,
насочвайки всички сили на духа към постигане на вътрешна победа. Повтарям:
“Каква е ползата за човека, ако придобие целия свят, а душата си загуби” (Ев.от
Лука,9:24). По-мъдро ще бъде обратното, тъй като нищо външно не ни принадлежи и
никакви победи над външното няма да ускорят растежа на духа, ако победата е за
сметка на погасяване силите на Светлината в себе си.
Мнозина предпочитат да плуват без посока по течението, отпуснали ръце, но силният дух предпочита да се бори. Не става дума за обикновената борба за жизнените блага, а за борбата на духа за неговото първородство, за утвърждаване на властта в собствения му микрокосмос, за постигане на победа над самия себе си. Каква е ползата за човека, ако победи външните врагове или външните обстоятелства, а да подчини себе си на своята си воля няма сили? Много са случаите, когато подобни победители се оказват в духовно отношение нищожества. Борбата с външните условия често се оприличава на борба с вятърни мелници, но борбата със самия себе си и победата над себе си е отреден път на истинския победител. Всички външни победи могат да загубят своя смисъл и значение, но веднъж постигната, победата в духа остава с него завинаги и го придружава по целия му по-нататъшен път. Хората трябва да разберат дълбокия смисъл на думите, че “Този, който съумее да победи самия себе си, побеждава всичко” (Дхаммапада, 8:103)
Мнозина предпочитат да плуват без посока по течението, отпуснали ръце, но силният дух предпочита да се бори. Не става дума за обикновената борба за жизнените блага, а за борбата на духа за неговото първородство, за утвърждаване на властта в собствения му микрокосмос, за постигане на победа над самия себе си. Каква е ползата за човека, ако победи външните врагове или външните обстоятелства, а да подчини себе си на своята си воля няма сили? Много са случаите, когато подобни победители се оказват в духовно отношение нищожества. Борбата с външните условия често се оприличава на борба с вятърни мелници, но борбата със самия себе си и победата над себе си е отреден път на истинския победител. Всички външни победи могат да загубят своя смисъл и значение, но веднъж постигната, победата в духа остава с него завинаги и го придружава по целия му по-нататъшен път. Хората трябва да разберат дълбокия смисъл на думите, че “Този, който съумее да победи самия себе си, побеждава всичко” (Дхаммапада, 8:103)
Из книгите на Агни йога:
Овладяването на себе си
Смятат, че борбата (в живота) трябва се води с външните обстоятелства и насочват всичките си сили към тях, но това е погрешно. Борбата протича вътре и да се преодоляват следва не външните обстоятелства, а самия себе си. Тази чудовищна измама е най - трудна за превъзмогване, защото преодоляването на външното в себе си изисква голямо съзнание. В това е тайната на несъпротивата (на злото), разбирана дълбоко погрешно от хората. Смятат, че “непротивене” означава безгрижно отпускане на ръцете и безволно подчинение на обстоятелствата, но разбрано правилно то означава мобилизиране на всички сили на изправилия се против външната тъмнина дух и победа над тъмнината вътре. Формулата “Аз победих света” (Ев.от Йоан, 16:33) означава онази блестяща победа над себе си, когато победителят може да не мръдне дори и пръстта си в своя защита и все пак да бъде безусловен победител. Тази победа може да се изрази външно и с пълно мълчание и неподвижност. Но трябва да се разбере разликата между мълчанието на мощта и мълчанието на безсилието. Сега е време, когато венецът на победителя може да се заслужи единствено или с тъмнината, или със Светлината. Борбата с външните условия прилича на борба с вятърните мелници, защото е лишена от смисъл. След като се направи всичко възможно, външното трябва да се предостави на външното, насочвайки всички сили на духа към постигане на вътрешна победа. Повтарям: “Каква е ползата за човека, ако придобие целия свят, а душата си загуби” (Ев.от Лука,9:24). По-мъдро ще бъде обратното, тъй като нищо външно не ни принадлежи и никакви победи над външното няма да ускорят растежа на духа, ако победата е за сметка на погасяване силите на Светлината в себе си.
Мнозина предпочитат да плуват без посока по течението, отпуснали ръце, но силният дух предпочита да се бори. Не става дума за обикновената борба за жизнените блага, а за борбата на духа за неговото първородство, за утвърждаване на властта в собствения му микрокосмос, за постигане на победа над самия себе си. Каква е ползата за човека, ако победи външните врагове или външните обстоятелства, а да подчини себе си на своята си воля няма сили? Много са случаите, когато подобни победители се оказват в духовно отношение нищожества. Борбата с външните условия често се оприличава на борба с вятърни мелници, но борбата със самия себе си и победата над себе си е отреден път на истинския победител. Всички външни победи могат да загубят своя смисъл и значение, но веднъж постигната, победата в духа остава с него завинаги и го придружава по целия му по-нататъшен път. Хората трябва да разберат дълбокия смисъл на думите, че “Този, който съумее да победи самия себе си, побеждава всичко” (Дхаммапада, 8:103)
Борбата е със себе си и победата е също над себе си. Външното е само акомпанимент на тази борба, докато същността й си остава една и съща – преодоляване на себе си. Ако външното съпротивление се засилва, значи се засилва и напрежението на битката, защото външното се преодолява в себе си. Безполезно е да се опитва да бъде преодоляно извън себе си, защото няма да има никакъв резултат. Но когато реакцията на външните въздействия е правилна, тогава и външното, изпълнило своята кармична роля, отстъпва. Затова е наложително да се постигне безболезненост на тези реакции, така че да не нарушават равновесието на духа и да не предизвикват явлението на мигащата лампа. Помрачаването на духа не може да бъде оправдано с нищо, дори и с обстоятелството, че поради грубостта на заобикалящите могат да страдат и близки хора. Не трябва да се забравя, че всичко това са открити опити на тъмните да предизвикат реакция именно от такъв порядък. Много злобни очи следят и се радват на постигнатата цел, ако помрачаването се е състояло. Но и бесовете, и досаждането им е според силата на духа.
Да се обикне състоянието на неспирна борба на духа ще бъде гаранция за победата. За въздигащия се дух тази борба протича във всичко: борба за здраве, т.е. за равновесие на физическото тяло, борба за овладяване на астрала, борба за власт над ментала. Може да се забележи, че крайната цел на тази борба е овладяването и поставянето под контрол на обвивките. Духът е винаги победител, но при условие на неотклонна и постоянна устременост към поредната победа.
Ако приемем, че пътят на преодоляване на самия себе си ще продължава до тогава, докато човек не стане така съвършен, “както е съвършен нашият небесен Отец” (Ев.от Матей, 5:48), то безкрайността на този път в Безпределността става напълно очевидна. Трябва да бъдем постоянно готови за безкрайността на тази борба и да не се учудваме, че усъвършенстването е без край. При това всичко онова, което е преминато, е по-несъвършено от това, което предстои да бъде преминато. Назад е несъвършенството и грешките от миналото, напред – възможността за безкрайно развитие и растеж.
В устременото към Светлината съзнание става постоянна борба между това, което представлява човек в дадения момент и това, което той трябва да стане. И ако липсва бдителност или пък е отслабнала, старите, натрупани от преди несъвършенства, ще започнат да надделяват. Това означава, че борбата за преодоляване на миналото в себе си е постоянна. Миналото винаги е несъвършено, защото човек расте и надраства себе си, ставайки по-добър, отколкото е бил, ако, разбира се, се изкачва нагоре. Понеже познаваме и множество низходящи. Процесът на упадък или инволюция на духа е незабележим в ежедневието, но през вековете ние виждаме как едни се изкачват нагоре по стълбата на живота, докато други, в същото време, се спускат. Всеки може да си представи къде се изкачват едните и къде се спускат другите. Пътят нагоре е към Светлината, пътят надолу – към бездната, към тъмнината. По този начин, в хода на ежедневието, човек се придвижва непрекъснато по своя път – или нагоре, или надолу.
Преодоляването е ключът от вратата към Висшия свят. То не се състои в това да се разруши нещо външно, пречещо на духа, а в това да се победи в самия себе си онова, което застава като пречка на придвижването. Формулата, гласяща: “Ето, идва Князът на този свят, но няма нищо негово в мен” (Ев.отЙоан, 14:30), има предвид такова състояние на микрокосмоса на човека, когато в него липсват елементи, можещи в каквато и да било форма да съзвучат на активността на настъпващата тъмнина. Тя упорито се стреми да намери в носителя на Светлина макар и една частица, за която да може да се хване, за да го застави да отговори на нападението и да зазвучи в унисон. Но очистеният от тъмнината организъм не реагира и не може да реагира на злото със зло, защото го няма в себе си. В това е победата над тъмнината, което съвсем не означава пасивност, а обратно - напрягане всички сили на духа за изявяване на Светлината вътре в самия него, без което победата над тъмнината е немислима. Това не е непротивене на злото, а най-напрегната и активна борба с тъмнината, чрез вътрешното й противопоставяне и победа в себе си над всичко, което би могло по един или друг начин, в една или друга степен, да зазвучи на вълната на злото. Така и молитвата за тези, които не знаят какво вършат (Ев.от Лука, 23:34), е показател за висша степен на самоотричане и за това, че в микрокосмоса на Носителя на Светлина няма нищо, което е от тъмнината. Дори в обикновения живот да се отговори на нападките на тъмните или на раздразнението от обкръжаващите по такъв начин, че астралът да не реагира в унисон с получения удар или вълната от злоба и раздразнение, е необикновено трудно. Още по-трудно е това при изпитанията, на които се подлагат Високите духове. Колкото по-високо е стъпалото, толкова по-трудни са изпитанията. Силата на изпитанието е според силата на духа. Желаещият да постигне много привежда в движение великия закон, според който мощното устремяване предизвиква мощно противодействие както вътре в устремения дух - от страна на всичко, което подлежи на трансмутация (преобразуване, преобработка), така и от външна страна - от враговете на Светлината и служителите на тъмнината - явни и тайни, съзнателни и несъзнателни.
Трябва да се отбележи също обстоятелството, че съзнанието упорито се стреми да се върне на старото пепелище, тоест да се потопи отново в изчерпаните условия на живот. Миналото представлява един силен магнит и макар че за Огнената йога всичко назад е изгорено, новото често може да не е достатъчно завършено и съзнанието да не е улегнало в него, докато старото е привично и удобно, макар и да представлява окови за духа. Древният човек вътре е яростен защитник на старото и привичното в битието на съзнанието и в живота, и затова – силен и упорит противник на еволюцията на духа. В топлина и уют, в спокойствие и благополучие, е къде по-приятно и леко, отколкото в трудности, нужда, лишения и на студено, затова много предпочитат топлината и уюта. Но за изправящия се дух е не уютно на Земята и благополучието го задушава. Благополучието и Огънят са несъвместими, спокойствието и борбата – също. Борбата на духа е съдба на вървящия към Светлината.
Неизживените чувства от време на време проявяват в съзнанието своята активност. Това, което е било извършено някога, е живо в паметта и напомня за себе си. Като Пазачи на Прага стоят облечените във форма спомени, мисли и образи на минали действия, преграждайки по-нататъшния път към Светлината. Освобождаването е възможно само по метода на изживяването, когато, подобно на напълно победена, отхвърлена и забравена привичка, те повече нямат притегателна сила и не тревожат съзнанието. Например, мнозина не могат да изоставят привичката да пушат, но все пак нейното преодоляване е възможно до такава степен, че повече да не привлича нито на сън, нито на яве. По този път може да бъде победено и всичко друго, подлежащо на доизживяване. По-трудно е с естествените потребности на организма. Гладът не може да бъде унищожен, когато човек е лишен от храна, но да се наложи своята власт над това чувство все пак е възможно. Важно е да се установи контрол така, че нито мислите, нито действията да стават извън волята. Как да се отстрани привлекателността и стремежът към удовлетворение на желанията? Само чрез контрол над тях. Без позволението на волята не трябва да се допуска нищо. Слабият допуска постъпки независимо от волята, те властват над него и той е безсилен против тях. Силният дори постъпките и слабостите си извършва с разрешение на волята. И в лошото, и в доброто той е властен над това, което върши. По-добре грешна, но волева постъпка, отколкото добротата на безволието. Известни са подвизи, извършени от разбойници, но не познаваме случаи, когато нищожество без воля да е станало ученик. Затова обръщаме голямо внимание на възпитанието на волята. Волята укрепва в борбата. Докато има борба и противодействие на нежелателни въздействия, идващи от всякъде, опасност няма. Опасността възниква когато се отпускат ръцете, когато ти се иска да прекратиш борбите на духа, когато възниква желанието да се отдадеш без съпротива на волята на външните въздействия или астралните вихри. Силата на волята и силата на духа са в осъзнаване нерушимостта на своето огнено зърно, което е вечно. Израстъците на духа (невежеството, алчността, гордостта, завистта, ненавистта, гневът и др.) са временни и подлежат на унищожение от волята. На никого, на нищо и никога не трябва да се позволява господство над собствения дух. Но предаността, любовта и устремеността към Владиката (един от седемте велики духа, под чийто надзор се намира определена част от човечеството, “звездата” под която всеки се е родил, действителният Ангел - хранител ) не е безволие, а обратно - доброволно и свободно обединение на собствената воля с волята на Владиката, висше огнено напрежение на всички сили на духа, изразяващи се в цял ред волеви и целеустремени действия.
Всеки изживян недостатък или слабост в началото заплашва с рецидиви и някъде в дълбините на съзнанието все още е жива опасността отново да се попадне под тяхната власт. Но ето че настъпва момент, когато изведнъж възниква усещането, че те са преодолени окончателно, че вече не са опасни, че тяхната власт е свършила. Упорството в борбата довежда до победа. А победа означава, че в Тънкия свят те повече няма да изкушават и измъчват духа със своята призрачна привлекателност. В този смисъл освобождението от привичките в духа е необичайно полезно. В духа, именно, трябва да бъде разбрано, че всяка земна привичка, дори и добра, е добра само за Земята. Затова е добре мислено да се готвите за това време, когато всички привични земни действия ще бъдат ненужни. В противен случай съзнанието дълго ще се влачи по коловозите, издълбани от привичките. И дрехите, и отдихът, и способът на придвижване в Тънкия свят са съвършено различни от Земните. Там дом не е необходим. Ашрамът не е дом. Начинът на живот в него не е домашен. Ашрамите в Тънкия свят са необходими като фокуси на съсредоточаване на Светлината, където не могат да проникнат обитателите на нисшите слоеве. Тънкият аспект на Твърдината представлява там полюс на притегляне и устремяване за всички светли духове. Там има и крепости на тъмата, центрове на притегляне за тъмните духове. Притеглянето се осъществява благодарение наличието на елементи на Светлината или на тъмнината, събрани от духовете в течение на земния им живот. Възможно е някой, осъзнал ставащото, да поиска да се притегли към фокуса на Светлината, но няма да има с какво да го стори, поради отсъствието на елементи на Светлината, тъй като не са били събрани в земния живот. Между полюсите на Светлината и тъмнината съществуват много промеждутъчни състояния: светлички, белички,сивеещи, сивички – и за всички тях има родствени и близки по същност сфери на пространството, в чиято орбита ще бъдат неудържимо въвлечени, по силата на съответствие на съдържащите се в тях елементи със съзвучните им слоеве на Надземния свят. Оттук възниква необходимостта да се натрупват и утвърждават в себе си само енергии на Светлината - чрез мислите, чувствата, стремежите и действията, но преди всичко чрез мислите. Затова трябва да се съблюдават мислите. Овладяването на мисленето влиза в задълженията на ученика пред него самия, пред неговия Ръководител и пред изявата на Светлината. Първо се изгонват от съзнанието явно тъмните мисли, след това идва ред на неявните, до сивичките и обикновените, после от Светлината на сияйните мисли се озарява целият вътрешен свят, всички постъпки и действия на човека. Утвърдената Светлина сияе отвътре и се излъчва навън чрез еманациите на аурата. Към тази светимост в себе си се стреми Светлоносецът. Тази светлина сияе и свети вече във всички светове. И тогава се установява неразривната връзка с Висшите сфери на Светлината и непреодолимото притегляне към тях. Тогава в неговата същност влизат само елементи на Светлината, но не и на тъмнина и той свети на всички (Ев.отМатей, 5:15) и всичко, което го заобикаля.
Лъжицата катран в бъчвата мед е прекрасна илюстрация на това как най-добрите достижения се помрачават от най-дребните слабости и отстъпления. Щом и най-дебелата верига не е по-здрава от най-слабото си звено, то и височината, достигната от духа, не е по-висока от това, което е още неизживяно в него. “Отец Сергий” на Толстой представлява прекрасен пример за това как неизживяната нисша природа, в момент на слабост, взема връх над възвисилия се дух, в резултат на което многогодишните усилия се разсипват на прах. Оттук следва изводът, че владеенето на себе си трябва да бъде постоянно и че от малките слабости или недостатъци израстват големи, и че отсечените глави на дракона израстват отново, за да погълнат своя победител.
Може да не притежаваш никакви вещи и все пак в духа си да си оставаш собственик, не изживял това свойство. Може да не извършваш нежелателни постъпки или позорни действия и все пак в духа си да не бъдеш свободен от тях. Цялата работа е в състоянието на духа, освободил се или не освободил се от това, което трябва да бъде изживяно. Човекът, ядящ корени, но въжделеещ месо, не е свободен и не е победил себе си. Борбата се води чрез единното начало на духа и в духа. Разбира се, че външното подчиняване на своите слабости също ги усилва, но окончателната победа над тях се намира в сферата на духа и достигната само там освобождава човека от сблъсък със своите неизживени слабости в Надземния свят. Изживяно напълно означава изкореняване, когато от изкореняваното свойство не остава нищо в същността на човека. То е изтръгнато из корен. Иначе то ще дава все нови и нови израстъци във всяко ново въплъщение, независимо от привидната победа и подтискането на изживяното свойство.
Сънищата и поведението по време на сън потвърждават това положение, че решеното през деня и поведението в бодърстващо състояние, както и мислите от деня, продължават и през нощта. И колкото по-твърдо е решението или умозаключението, толкова по-определено се проявяват те и в съня. Но сънят е подобен на смъртта. И може да се разбере, как и в Надземното, след освобождаването от тялото, поведението на човека ще бъде в пълно съответствие с неговия вътрешен морален уровен. Измама и лицемерие там вече не може да има, защото човек изразява себе си такъв, какъвто е в действителност. И точно скритата, вътрешна същност се изявява в цялата си красота или безобразие. Затова поведението на човека насаме със самия себе си, когато е още в тялото, има такова голямо значение и смисъл. Поведението пред лика на Безпределността или пространственото поведение и мислене, когато то се утвърждава съзнателно, обуславя и поведението на човека след смъртта. Трябва най-после да се разбере, че няма нищо тайно, което да не стане явно. Плътният или външният свят позволява много от нещата да се прикриват под външната форма, но в Тънкия свят вътрешното става външно и всяко движение на съзнанието, всяко чувство, емоция, преживяване, страст или въжделение веднага се изразяват и външно, в тази форма, в която е облечен там и човекът. Този, който е служил на Земята на красотата, няма да съжалява за това там, защото стремежът към красота придава и на тънкото тяло съответното изражение. Но служителят на безобразното и мерзостта ще изрази в своята външна форма същността на своята устременост в пълно съответствие с неговата природа. Затова земният живот и земните действия имат много голямо значение за Надземното пребиваване. Очистването на съзнанието от всякакъв боклук ще се окаже много полезно. То продължава и там, в тъй нареченото чистилище на нисшите слоеве, но може да настъпи и още по-голямо помрачаване на преминалия. Този процес на диференциация там е много остър и мъчителен, и може да завърши с победа на нисшата диада и затъване в тъмнината. Затова трябва да се погрижите за своите обвивки и за тяхното очистване докато сте още на Земята. Малко е да не се прави нещо, а трябва да се изтръгне из корен нежеланото, защото главите на чудовището, бидейки отсечени, израстват отново. Необходимо е изкореняване, а не подтискане или не правене на нещо, което, може би, много ти се иска да направиш в неизживените и не очистени мисли, загнездили се в глъбините на съзнанието. Сърцето трябва да бъде предварително очистено, за да може Учителят на Светлината да влезе в него.
Овладяването на себе си
Смятат, че борбата (в живота) трябва се води с външните обстоятелства и насочват всичките си сили към тях, но това е погрешно. Борбата протича вътре и да се преодоляват следва не външните обстоятелства, а самия себе си. Тази чудовищна измама е най - трудна за превъзмогване, защото преодоляването на външното в себе си изисква голямо съзнание. В това е тайната на несъпротивата (на злото), разбирана дълбоко погрешно от хората. Смятат, че “непротивене” означава безгрижно отпускане на ръцете и безволно подчинение на обстоятелствата, но разбрано правилно то означава мобилизиране на всички сили на изправилия се против външната тъмнина дух и победа над тъмнината вътре. Формулата “Аз победих света” (Ев.от Йоан, 16:33) означава онази блестяща победа над себе си, когато победителят може да не мръдне дори и пръстта си в своя защита и все пак да бъде безусловен победител. Тази победа може да се изрази външно и с пълно мълчание и неподвижност. Но трябва да се разбере разликата между мълчанието на мощта и мълчанието на безсилието. Сега е време, когато венецът на победителя може да се заслужи единствено или с тъмнината, или със Светлината. Борбата с външните условия прилича на борба с вятърните мелници, защото е лишена от смисъл. След като се направи всичко възможно, външното трябва да се предостави на външното, насочвайки всички сили на духа към постигане на вътрешна победа. Повтарям: “Каква е ползата за човека, ако придобие целия свят, а душата си загуби” (Ев.от Лука,9:24). По-мъдро ще бъде обратното, тъй като нищо външно не ни принадлежи и никакви победи над външното няма да ускорят растежа на духа, ако победата е за сметка на погасяване силите на Светлината в себе си.
Мнозина предпочитат да плуват без посока по течението, отпуснали ръце, но силният дух предпочита да се бори. Не става дума за обикновената борба за жизнените блага, а за борбата на духа за неговото първородство, за утвърждаване на властта в собствения му микрокосмос, за постигане на победа над самия себе си. Каква е ползата за човека, ако победи външните врагове или външните обстоятелства, а да подчини себе си на своята си воля няма сили? Много са случаите, когато подобни победители се оказват в духовно отношение нищожества. Борбата с външните условия често се оприличава на борба с вятърни мелници, но борбата със самия себе си и победата над себе си е отреден път на истинския победител. Всички външни победи могат да загубят своя смисъл и значение, но веднъж постигната, победата в духа остава с него завинаги и го придружава по целия му по-нататъшен път. Хората трябва да разберат дълбокия смисъл на думите, че “Този, който съумее да победи самия себе си, побеждава всичко” (Дхаммапада, 8:103)
Борбата е със себе си и победата е също над себе си. Външното е само акомпанимент на тази борба, докато същността й си остава една и съща – преодоляване на себе си. Ако външното съпротивление се засилва, значи се засилва и напрежението на битката, защото външното се преодолява в себе си. Безполезно е да се опитва да бъде преодоляно извън себе си, защото няма да има никакъв резултат. Но когато реакцията на външните въздействия е правилна, тогава и външното, изпълнило своята кармична роля, отстъпва. Затова е наложително да се постигне безболезненост на тези реакции, така че да не нарушават равновесието на духа и да не предизвикват явлението на мигащата лампа. Помрачаването на духа не може да бъде оправдано с нищо, дори и с обстоятелството, че поради грубостта на заобикалящите могат да страдат и близки хора. Не трябва да се забравя, че всичко това са открити опити на тъмните да предизвикат реакция именно от такъв порядък. Много злобни очи следят и се радват на постигнатата цел, ако помрачаването се е състояло. Но и бесовете, и досаждането им е според силата на духа.
Да се обикне състоянието на неспирна борба на духа ще бъде гаранция за победата. За въздигащия се дух тази борба протича във всичко: борба за здраве, т.е. за равновесие на физическото тяло, борба за овладяване на астрала, борба за власт над ментала. Може да се забележи, че крайната цел на тази борба е овладяването и поставянето под контрол на обвивките. Духът е винаги победител, но при условие на неотклонна и постоянна устременост към поредната победа.
Ако приемем, че пътят на преодоляване на самия себе си ще продължава до тогава, докато човек не стане така съвършен, “както е съвършен нашият небесен Отец” (Ев.от Матей, 5:48), то безкрайността на този път в Безпределността става напълно очевидна. Трябва да бъдем постоянно готови за безкрайността на тази борба и да не се учудваме, че усъвършенстването е без край. При това всичко онова, което е преминато, е по-несъвършено от това, което предстои да бъде преминато. Назад е несъвършенството и грешките от миналото, напред – възможността за безкрайно развитие и растеж.
В устременото към Светлината съзнание става постоянна борба между това, което представлява човек в дадения момент и това, което той трябва да стане. И ако липсва бдителност или пък е отслабнала, старите, натрупани от преди несъвършенства, ще започнат да надделяват. Това означава, че борбата за преодоляване на миналото в себе си е постоянна. Миналото винаги е несъвършено, защото човек расте и надраства себе си, ставайки по-добър, отколкото е бил, ако, разбира се, се изкачва нагоре. Понеже познаваме и множество низходящи. Процесът на упадък или инволюция на духа е незабележим в ежедневието, но през вековете ние виждаме как едни се изкачват нагоре по стълбата на живота, докато други, в същото време, се спускат. Всеки може да си представи къде се изкачват едните и къде се спускат другите. Пътят нагоре е към Светлината, пътят надолу – към бездната, към тъмнината. По този начин, в хода на ежедневието, човек се придвижва непрекъснато по своя път – или нагоре, или надолу.
Преодоляването е ключът от вратата към Висшия свят. То не се състои в това да се разруши нещо външно, пречещо на духа, а в това да се победи в самия себе си онова, което застава като пречка на придвижването. Формулата, гласяща: “Ето, идва Князът на този свят, но няма нищо негово в мен” (Ев.отЙоан, 14:30), има предвид такова състояние на микрокосмоса на човека, когато в него липсват елементи, можещи в каквато и да било форма да съзвучат на активността на настъпващата тъмнина. Тя упорито се стреми да намери в носителя на Светлина макар и една частица, за която да може да се хване, за да го застави да отговори на нападението и да зазвучи в унисон. Но очистеният от тъмнината организъм не реагира и не може да реагира на злото със зло, защото го няма в себе си. В това е победата над тъмнината, което съвсем не означава пасивност, а обратно - напрягане всички сили на духа за изявяване на Светлината вътре в самия него, без което победата над тъмнината е немислима. Това не е непротивене на злото, а най-напрегната и активна борба с тъмнината, чрез вътрешното й противопоставяне и победа в себе си над всичко, което би могло по един или друг начин, в една или друга степен, да зазвучи на вълната на злото. Така и молитвата за тези, които не знаят какво вършат (Ев.от Лука, 23:34), е показател за висша степен на самоотричане и за това, че в микрокосмоса на Носителя на Светлина няма нищо, което е от тъмнината. Дори в обикновения живот да се отговори на нападките на тъмните или на раздразнението от обкръжаващите по такъв начин, че астралът да не реагира в унисон с получения удар или вълната от злоба и раздразнение, е необикновено трудно. Още по-трудно е това при изпитанията, на които се подлагат Високите духове. Колкото по-високо е стъпалото, толкова по-трудни са изпитанията. Силата на изпитанието е според силата на духа. Желаещият да постигне много привежда в движение великия закон, според който мощното устремяване предизвиква мощно противодействие както вътре в устремения дух - от страна на всичко, което подлежи на трансмутация (преобразуване, преобработка), така и от външна страна - от враговете на Светлината и служителите на тъмнината - явни и тайни, съзнателни и несъзнателни.
Трябва да се отбележи също обстоятелството, че съзнанието упорито се стреми да се върне на старото пепелище, тоест да се потопи отново в изчерпаните условия на живот. Миналото представлява един силен магнит и макар че за Огнената йога всичко назад е изгорено, новото често може да не е достатъчно завършено и съзнанието да не е улегнало в него, докато старото е привично и удобно, макар и да представлява окови за духа. Древният човек вътре е яростен защитник на старото и привичното в битието на съзнанието и в живота, и затова – силен и упорит противник на еволюцията на духа. В топлина и уют, в спокойствие и благополучие, е къде по-приятно и леко, отколкото в трудности, нужда, лишения и на студено, затова много предпочитат топлината и уюта. Но за изправящия се дух е не уютно на Земята и благополучието го задушава. Благополучието и Огънят са несъвместими, спокойствието и борбата – също. Борбата на духа е съдба на вървящия към Светлината.
Неизживените чувства от време на време проявяват в съзнанието своята активност. Това, което е било извършено някога, е живо в паметта и напомня за себе си. Като Пазачи на Прага стоят облечените във форма спомени, мисли и образи на минали действия, преграждайки по-нататъшния път към Светлината. Освобождаването е възможно само по метода на изживяването, когато, подобно на напълно победена, отхвърлена и забравена привичка, те повече нямат притегателна сила и не тревожат съзнанието. Например, мнозина не могат да изоставят привичката да пушат, но все пак нейното преодоляване е възможно до такава степен, че повече да не привлича нито на сън, нито на яве. По този път може да бъде победено и всичко друго, подлежащо на доизживяване. По-трудно е с естествените потребности на организма. Гладът не може да бъде унищожен, когато човек е лишен от храна, но да се наложи своята власт над това чувство все пак е възможно. Важно е да се установи контрол така, че нито мислите, нито действията да стават извън волята. Как да се отстрани привлекателността и стремежът към удовлетворение на желанията? Само чрез контрол над тях. Без позволението на волята не трябва да се допуска нищо. Слабият допуска постъпки независимо от волята, те властват над него и той е безсилен против тях. Силният дори постъпките и слабостите си извършва с разрешение на волята. И в лошото, и в доброто той е властен над това, което върши. По-добре грешна, но волева постъпка, отколкото добротата на безволието. Известни са подвизи, извършени от разбойници, но не познаваме случаи, когато нищожество без воля да е станало ученик. Затова обръщаме голямо внимание на възпитанието на волята. Волята укрепва в борбата. Докато има борба и противодействие на нежелателни въздействия, идващи от всякъде, опасност няма. Опасността възниква когато се отпускат ръцете, когато ти се иска да прекратиш борбите на духа, когато възниква желанието да се отдадеш без съпротива на волята на външните въздействия или астралните вихри. Силата на волята и силата на духа са в осъзнаване нерушимостта на своето огнено зърно, което е вечно. Израстъците на духа (невежеството, алчността, гордостта, завистта, ненавистта, гневът и др.) са временни и подлежат на унищожение от волята. На никого, на нищо и никога не трябва да се позволява господство над собствения дух. Но предаността, любовта и устремеността към Владиката (един от седемте велики духа, под чийто надзор се намира определена част от човечеството, “звездата” под която всеки се е родил, действителният Ангел - хранител ) не е безволие, а обратно - доброволно и свободно обединение на собствената воля с волята на Владиката, висше огнено напрежение на всички сили на духа, изразяващи се в цял ред волеви и целеустремени действия.
Всеки изживян недостатък или слабост в началото заплашва с рецидиви и някъде в дълбините на съзнанието все още е жива опасността отново да се попадне под тяхната власт. Но ето че настъпва момент, когато изведнъж възниква усещането, че те са преодолени окончателно, че вече не са опасни, че тяхната власт е свършила. Упорството в борбата довежда до победа. А победа означава, че в Тънкия свят те повече няма да изкушават и измъчват духа със своята призрачна привлекателност. В този смисъл освобождението от привичките в духа е необичайно полезно. В духа, именно, трябва да бъде разбрано, че всяка земна привичка, дори и добра, е добра само за Земята. Затова е добре мислено да се готвите за това време, когато всички привични земни действия ще бъдат ненужни. В противен случай съзнанието дълго ще се влачи по коловозите, издълбани от привичките. И дрехите, и отдихът, и способът на придвижване в Тънкия свят са съвършено различни от Земните. Там дом не е необходим. Ашрамът не е дом. Начинът на живот в него не е домашен. Ашрамите в Тънкия свят са необходими като фокуси на съсредоточаване на Светлината, където не могат да проникнат обитателите на нисшите слоеве. Тънкият аспект на Твърдината представлява там полюс на притегляне и устремяване за всички светли духове. Там има и крепости на тъмата, центрове на притегляне за тъмните духове. Притеглянето се осъществява благодарение наличието на елементи на Светлината или на тъмнината, събрани от духовете в течение на земния им живот. Възможно е някой, осъзнал ставащото, да поиска да се притегли към фокуса на Светлината, но няма да има с какво да го стори, поради отсъствието на елементи на Светлината, тъй като не са били събрани в земния живот. Между полюсите на Светлината и тъмнината съществуват много промеждутъчни състояния: светлички, белички,сивеещи, сивички – и за всички тях има родствени и близки по същност сфери на пространството, в чиято орбита ще бъдат неудържимо въвлечени, по силата на съответствие на съдържащите се в тях елементи със съзвучните им слоеве на Надземния свят. Оттук възниква необходимостта да се натрупват и утвърждават в себе си само енергии на Светлината - чрез мислите, чувствата, стремежите и действията, но преди всичко чрез мислите. Затова трябва да се съблюдават мислите. Овладяването на мисленето влиза в задълженията на ученика пред него самия, пред неговия Ръководител и пред изявата на Светлината. Първо се изгонват от съзнанието явно тъмните мисли, след това идва ред на неявните, до сивичките и обикновените, после от Светлината на сияйните мисли се озарява целият вътрешен свят, всички постъпки и действия на човека. Утвърдената Светлина сияе отвътре и се излъчва навън чрез еманациите на аурата. Към тази светимост в себе си се стреми Светлоносецът. Тази светлина сияе и свети вече във всички светове. И тогава се установява неразривната връзка с Висшите сфери на Светлината и непреодолимото притегляне към тях. Тогава в неговата същност влизат само елементи на Светлината, но не и на тъмнина и той свети на всички (Ев.отМатей, 5:15) и всичко, което го заобикаля.
Лъжицата катран в бъчвата мед е прекрасна илюстрация на това как най-добрите достижения се помрачават от най-дребните слабости и отстъпления. Щом и най-дебелата верига не е по-здрава от най-слабото си звено, то и височината, достигната от духа, не е по-висока от това, което е още неизживяно в него. “Отец Сергий” на Толстой представлява прекрасен пример за това как неизживяната нисша природа, в момент на слабост, взема връх над възвисилия се дух, в резултат на което многогодишните усилия се разсипват на прах. Оттук следва изводът, че владеенето на себе си трябва да бъде постоянно и че от малките слабости или недостатъци израстват големи, и че отсечените глави на дракона израстват отново, за да погълнат своя победител.
Може да не притежаваш никакви вещи и все пак в духа си да си оставаш собственик, не изживял това свойство. Може да не извършваш нежелателни постъпки или позорни действия и все пак в духа си да не бъдеш свободен от тях. Цялата работа е в състоянието на духа, освободил се или не освободил се от това, което трябва да бъде изживяно. Човекът, ядящ корени, но въжделеещ месо, не е свободен и не е победил себе си. Борбата се води чрез единното начало на духа и в духа. Разбира се, че външното подчиняване на своите слабости също ги усилва, но окончателната победа над тях се намира в сферата на духа и достигната само там освобождава човека от сблъсък със своите неизживени слабости в Надземния свят. Изживяно напълно означава изкореняване, когато от изкореняваното свойство не остава нищо в същността на човека. То е изтръгнато из корен. Иначе то ще дава все нови и нови израстъци във всяко ново въплъщение, независимо от привидната победа и подтискането на изживяното свойство.
Сънищата и поведението по време на сън потвърждават това положение, че решеното през деня и поведението в бодърстващо състояние, както и мислите от деня, продължават и през нощта. И колкото по-твърдо е решението или умозаключението, толкова по-определено се проявяват те и в съня. Но сънят е подобен на смъртта. И може да се разбере, как и в Надземното, след освобождаването от тялото, поведението на човека ще бъде в пълно съответствие с неговия вътрешен морален уровен. Измама и лицемерие там вече не може да има, защото човек изразява себе си такъв, какъвто е в действителност. И точно скритата, вътрешна същност се изявява в цялата си красота или безобразие. Затова поведението на човека насаме със самия себе си, когато е още в тялото, има такова голямо значение и смисъл. Поведението пред лика на Безпределността или пространственото поведение и мислене, когато то се утвърждава съзнателно, обуславя и поведението на човека след смъртта. Трябва най-после да се разбере, че няма нищо тайно, което да не стане явно. Плътният или външният свят позволява много от нещата да се прикриват под външната форма, но в Тънкия свят вътрешното става външно и всяко движение на съзнанието, всяко чувство, емоция, преживяване, страст или въжделение веднага се изразяват и външно, в тази форма, в която е облечен там и човекът. Този, който е служил на Земята на красотата, няма да съжалява за това там, защото стремежът към красота придава и на тънкото тяло съответното изражение. Но служителят на безобразното и мерзостта ще изрази в своята външна форма същността на своята устременост в пълно съответствие с неговата природа. Затова земният живот и земните действия имат много голямо значение за Надземното пребиваване. Очистването на съзнанието от всякакъв боклук ще се окаже много полезно. То продължава и там, в тъй нареченото чистилище на нисшите слоеве, но може да настъпи и още по-голямо помрачаване на преминалия. Този процес на диференциация там е много остър и мъчителен, и може да завърши с победа на нисшата диада и затъване в тъмнината. Затова трябва да се погрижите за своите обвивки и за тяхното очистване докато сте още на Земята. Малко е да не се прави нещо, а трябва да се изтръгне из корен нежеланото, защото главите на чудовището, бидейки отсечени, израстват отново. Необходимо е изкореняване, а не подтискане или не правене на нещо, което, може би, много ти се иска да направиш в неизживените и не очистени мисли, загнездили се в глъбините на съзнанието. Сърцето трябва да бъде предварително очистено, за да може Учителят на Светлината да влезе в него.
****2.Самоиницииране
на проекти.
Из: „По Лимеса – в посока 07.20 часа”, автор: Веселин
Веселинов
