С главата надолу

Защо съвременното общество е обърнато с главата надолу?

Приключение за пътя, силата, движението и мъдростта.
Ръководство за елементите на тялото и обществото - такива каквито са (автентични).

Накратко - човешкото тяло се състои от крака, тяло, ръце и глава. Краката движат тялото. Тялото (подразбирай торса) захранва цялото тяло, в това число и краката, в торса се намират всички жизненоважни органи. Ръцете ръко-водят (дума е очевидно и ясно значение) тялото - за да се движи и храни тялото са необходими ръце, нужни са и за извършване на всяко дело. Главата е главатарят на тялото - ум, интелигентност, съзнание. Софтуерът, който чрез хардуеъра създава реални обекти/изображения (които може да се въплътят и в реална материя впоследствие). "Естествена" йерархия - всеки си знае мястото и това е напълно редно и плод на здрав разум.

Редно ли е краката да определят посоката, а главата да извърви пътя? Не е ли главата, която дефинира по "софтуеърен" път посоката на движение и помолва краката да го заведат до там, благодарен на тялото, захранено от ръцете - по волята на главата. Всеки е ходил пеша, без значение дължината на изминатия път.

Редно ли е тялото да взима отношение по въпроса за захранването? Не е ли главата, която знае, какво става за ядене и какво не? Не е ли главата, която храни тялото чрез ръцете? Ако попиташ тялото - то ще иска да бъде най-красивото, най-здравото и прочее и сигурно ще прибегне да употребата на всички възможни вещества, за да удовлетвори своите цели и желания. Може да вземе решение да погълне шепа камъни - те притежават здравина. Главата обаче знае, кое е разумно. Всеки е опитвал чиста храна, макар и огромните количества отрови, които ни съпътстват ежедневно.

Редно ли е ръцете да решават с каква дейност да се захванат? Не е ли главата, която контролира тяхните действия? Ако ръцете ги оставиш на свобода - може да хвърлят тежки камъни, или да драскат безсмислени слова с черен катран върху чисто бялата стена, може и да бръкнат в контакта, привлечени от любопитство и желание за допир. Главата знае съществото на делата, с които е добре да се захванат. Главата казва на ръцете, кога да нахранят тялото, както и кога да обуят обувки на краката, за да продължи тялото своя път. Може и на бос крак, но само в планина или по пясък - всяко правило си има изключение :)

Редно ли е главата да изпълнява прищевките на ръцете, тялото и краката? Редно е единствено и само, ако е изпразнена от съдържание. Празен съд. Съдба.


Защо съвременното общество е обърнато с главата надолу и функционира неправилно?


Каквото тялото - такова и обществото.

При цялото ми уважение към човека-метач (дори е желателно всеки да помете малко, за да се пречисти сам себе си), неговата роля е прочистваща, но не е в неговата компетенция да взима решения. Това не означава непременно, че ролята е постоянна и няма да се промени след време - напротив, всичко е възможно. Стига желание да има.

А желанието на съвременното общество е да поставят краката да взимат решения или в най-добрия случай тялото е качено на върха на "пирамидата". Затова и на върха са поставени едни мухи без глави, които знаят единствено как се двига напразно прах - движат се ту наляво, ту надясно или често в кръг. В резултат - изтощение и липса на посока. Важното е движение да има. Или в най-добрия случай обществото е ръководство в полза на тялото, което експлоатира всички, за да е сито, здраво и богато. Да е нахранено, и в резултат - с едър тумбак. Да е здраво и задоволено, но самоцелно, и в резултат - да изпие жизнените сили на останалите елементи на тялото, да хвърли парченцата от пъзела в огъня - парченца, без които не може да съществува в "пълнота". Пълнотата, драги торс, не означава да се нахраниш, или поне не буквално.

Представете си тяло с разместени съставни елементи. Всеки ще се съгласи, че има нещо нередно. Пъзелът е нареден погрешно и е нужно да се пренареди. (Примерът е образен и при цялото ми уважение няма нищо общо с хората, които по една или друга причина са получили нарушено физическо тяло. И за здравия, и за болния човек най-важна е единствено душата!)

Мнозинството, за съжаление с бит и съзнание на "крака" взима решения и определя "житието" на цялото същество. В случая визирам обществото под същество, на макро ниво. Ала на микро ниво, в по-малки общностни групи, както и в чисто индувидуален личностен човешки план също се наблюдават подобни процеси. На свой гръб съм ги изпитвал неведнъж, тогава когато главата "не е била на мястото си".

Но нека се върнем на обществото. Тялото обърнато с главата надолу, по ред причини, е символ на съвременното общество. България е един отличен пример.

От главата зависи да си дойде на мястото. Краката няма как да поставят главата на нейното изконно място; тялото не смята, че не му е изгодно да я върне на мястото; а ръцете са потънали напълно в други активности, за да осъзнаят кое е редно и кое не. Само главата знае, как да се върне на своето място.

И когато главата заеме своето място: ръцете ще имат чисти дела, тялото - чисто съществуване, а краката чист път.

И накрая някой ще отмие краката на съвременното общество, защото калчищата са които са затънали поръсват с тиня и главата, и ръцете и тялото.




Дерзайте, надежда има. Нужно е единствено всеки да си намери мястото под слънцето :) А дотогава - надежда всяка оставете и ... се отдайте на дълбоката вода, която спи вътре във вас...



Много ви обичащ искрено и ваш,

обърнал се с краката надолу и главата нагоре

В

26.10.2015

По пътя към Бог-атството: Булката на Бога

Любовта има множество аспекти. Досущ като Бог. Любовта е огледало на Бога Всевишен. Откриваме обичта в истинската й същност в приятелското ръкостискане, братската прегръдка, майчината милувка, булчината целувка, потупването по рамото от учителя, водещи по Пътя към Бога. Откриваме обичта в истинската й стойност в приятелската и братска помощ, в родителската грижа, в партньорската отдаденост и чистите поучителни напътствия на пътеводителя.

Любовта към Бог е изразена по същия начин, по който е изразена в ежедневния ни живот. Светът е микромодел на един по-голям Свят Свят. Любовта е ключът към Висшето Битие и Духовния Свят - любовта към ближния, грижата за партньора, обичта към детето, работата в името на духовен учител.

Кои са присъщите "женски" качества по отношение на любовта и кои са присъщите "мъжки" качества по отношение на любовта? 

Отварям големи скоби: ще разкажа и препрочета своята лична история, погледната в нова светлина. Надявам се личният опит и пример да е най-лесно възприемчив за приятели, които са основната аудитория на кратките ми разкази. Далеч съм от себичен мотив.

Историята без начало и край. Разказ с начало лято 2011г. Лятна почивка с "казармен" режим. Пеша на море. От Ком до Емине. 

Ние сме изтъкани в собствен калъп и форма, там и отвъд спрямо индивидуалните характеристики, а тук и сега - спрямо индивидуалните желания. Но преди всичко сме личности. Индивидуални. Индивидуален е и подходът на Бог към всеки един от нас. По(д)ход на любовта, целящ да ни върне Там, където действително принадлежим. Покана за завръщане. ЗОВ! Еднопосочен билет. Индивидуален, приключенски подход за търсещите приключения. Приключение е и да готвиш вкусно, вложил цялата си енергия за радост на Бог - всяка дейност е своеобразно приКЛЮЧение стига да отключва Любовта. Любовта към Бога. Ключа към всички заключени двери. От-ключ-и Безкрайността!

Речено – сторено. След "ключов" рождения ден, двамата с Иван се разходихме до Черни Връх край София, когато той изведнъж предложи: „Защо не дойдеш с нас с Катя, ще бъде велико?”.  Повече не беше нужно.

                Следвай течението! Всичко се нареди по вода до най-малкия детайл и на 20. Юли 2011г. нашите трима приятели стояха на Централна Гара пред водачите на планинарската група. Странни въпроси се въртяха из главата: „Къде отивам? На море? Дали?!”.

Водата пречиства! Цената бе висока, изразена във физически болки и няколкомесечен неприязъм към носене на обувки в последващите месеци, както и в дълбока привързаност към Балкана, който те пленява със силата си, но си заслужаваше!
 

Линията на Стара Планина, гръбнак на България, се вие целеустремено на изток, като граница между Севера и Юга, Земята и Небето. От хорото на връх Ком; през прохода Петрохан;  с. Лакатник  и спирка „Последна грижа”; малинарника; буковите гори под ветровития вр. Мургаш, кога зашумят шумите; бедният фургон до Витиня, който подслони десет човека, а веселбата подсказваше, че сме в поне пет звезден хотел под хиляди звезди; широкото било и стадата коне в Централен Балкан; изоставената хижа Планински Извори и най-чистата балканска вода от петте чучура; спиращите дъха гледки по пътя от х. Свищи Плаз до х. Ехо; Кончето и старопланинските рози; залезът от х. Ехо или от вр. Юмрука, ако не се скрие зад някой облак; стръмните склонове на Козя Стена и еделвайсите; паметникът на Беклемето и изгрева зад него; острите алпийски Купени и мъглите на негостоприемния балкански първенец -  вр. Ботев; Пеещите скали и гледката към Розовата долина; географският център на България – Узана; утрото до проход Шипка; чинията на Бузлуджа и вятърните перки край него, символ на „новата” икономическа сила, построила своя „паметник” върху билото; гара Кръстец и първата златна мина; Проходът на Републиката; гайди и огньове до хижа Чумерна; Темната гора; стопът до Котел;  разлятото било край малките селца; играта на топка с децата в училищния двор в Дъскотна; светлините на черноморските курорти, гледани от с. Козичино, където нестинар радва немски туристи; джунглите край нос. Емине...

Крачка по крачка през един малък рай – шарен пъзел от различни по състав и характер парченца, сглобени в линия. Човек забравя, или по-скоро се опитва да си спомни, кой всъщност е, в дни на братски начала и взаимопомощ с цялата група, захвърлил всички маски –  живеещ  с радост и благодарност за всеки Миг, в който е жив, ценейки малките истински неща, сливайки се с природата, за да се роди от морската пяна... пречистен за нов живот!

Ден 5. Юли, 2012г. Отивах за втори път пеша на море.
Нощта беше дълга, изпълнена с вятъра, играещ върху платнището на палатката, и едновременно изключително кратка, що се касае до времето прекарано в сън и почивка. Под мен лежеше един камък, който не ме остави да отдъхна. Другите спяха и щеше да бъде жестоко да ги събудя, за да преместим палатката. А колко тръни лежат по пътя ни, опитвайки се да ни попречат да продължим напред?
Утринта беше също толкова кратка - от умора, в опит да наваксам времето за сън, забравих да си налея вода. Синият бус, който извозваше част от групата от пр. Витиня до пр. Арабаконак, потегли с лудешка скорост и всички тела в багажника започнаха да се лашкат напред - назад. Всичко беше безразлично - щях да налея вода от планинските ручейчета край Старгелска мандра, малко по-нагоре от обичайното място за закуска на групата, край копривата и трънаците. Спокойствие. 
Групата попадна в гъста мъгла. За мое щастие. Мъглата носеше специфична висока влажност във въздуха. Жажда. Исках да изпия цялата мъгла. Водата от ручейчетата се оказа негодна за консумация и много от хората останахме без прясна вода. От миналата година знаех, че денят беше един от най-тежките по време на целия преход и умишлено исках да бъда отлично подготвен за него. А плановете се случват по свой начин и подготовката тепърва предстоеше. Спомням си, че с Иван бяхме изтощени до болка през 2011г., почивайки в х. Свищи Плаз. Отчаяние.
А хижата беше все още толкова далеч. Над Старгелска Мандра се разминахме със стадо крави в боровата горичка и излизайки на билото мъглата ни захлупи като капак - тенджера. По пътя се намира един мемориал на загинали войници (близо 1000 души) в зимна виелица по време на Руско-Турската Освободителна Война. В мъглата пропуснахме да открием паметника. 
В подножието на вр. Баба стадо биволи се бяха наредили над пътеката и призрачните им силуети постепенно се подаваха зад булото на мъглата. Слънцето започна да разсейва мъглата и да гали с жарки лъчи. Служител в техническа станция близо до пътя дари групата с едно шише вода. 1.5 литра за 40 души. Отпих глътка. Жажда.
Чичо Маринчо ме води по билото, за да ми показва местните забележителност... все така обвити в гъстата мъгла. Връх Свищи Плаз се подаде в далечината. Разстоянията в планината са винаги относителни, но заветната цел определено беше все още мираж. 
Достигнахме до чешмичката от която бликаше обичайно чиста, питейна вода. Но не и днес. Днес чешмата беше пресушена. Тук беше времето за обяд. Сухата храна със зеленчуци допълнително раздразни тялото ми. Суша. Пустиня.
Изтичах до х. Кашана и Златишко-Етрополския проход по възможно най-бързия начин. Разполагах с 30 минути. Време, в което да хидратирам тялото си, преди стръмното изкачване към вр. Свищи Плаз и премката в подножието на извисения 1888-метров силует. Нова надежда.
Натоварих раницата с храна - багаж за следващите два дни и тръгнах с групата. Напълних и достатъчно количество вода. Умората от предишните дни, безсънната нощ и дехидратацията взе връх. Бях готов да се предам. 

И се предадох. В ръцете на Бог. Сам човек е егоистично да смята, че може да извърви Пътя на Живота. Спрях за Миг и си спомних картина от книга. Вероятно първата книга, в която открих страданието, любовта и жертвоготовността към Богa, описани по необикновено вдъхновяващ начин. "Quo Vadis". Синът Божи, Иисус от Назарет, Исха чрез Христа бе докарал от Изток на Запад вярата в Единствения Бог Творец, Негов Баща. В откъс от приключението се разказва, как Св. Петър се разминава с Господ и го пита: "Quo Vadis, Domine?" или "Къде отиваш, Господи?". Спрях за Миг, подухван от старопланинския пречистващ вятър. Представих си въпросния откъс от книгата, въобразен като детски спомен и реално въображение: как Бог се разхожда, преобразен като старец с гега, по същата пътека, но в обратна посока - подминавайки ме, дори без да ме погледне - извърнал глава настрани... Умората ме накара да си задам куп от въпроси на ум, като напр.: "Защо ми беше необходимо да идвам отново в Стара Планина, за да преживея отново цялата болка?", кулминиращи в откровението на глас: "Господи, къде отиваш?!" и "Господи, защо ме остави?!" - наум. Животът е паралелен. Животът в нашия свят е микромодел на един Свят Свят. Години по-късно, изучавайки задълбочено науката за душата, щях да науча за "духовният учител", живеещ в сърцето на всяко живо същество, познат като "вътрешен глас" или така наречената "Параматма" ("Свръхдуша") или еквивалентното му наименование в християнството - "Св. Дух". Той познава всичко случващо се вътре в нас. Но през 2012г. всичко това бе мистерия за мен, когато един тъничък глас ми прошепна наум, няколко секунди след моя въпрос: "Отвори си раницата, глупаче, имаш един последен разтворим мултивитамин. Изпий го - ще те тонизира". Последвах заръката на "учителя" и след минути химията се търкаляше в шишето ми с вода. Изчистих видението от съзнанието си, изпих напитката и скочих нагоре с нови сили. Силният, пречистващ вятър се беше превърнал в приятел, а стръмният път - в маршрут на дружбата (Ком-Емине, е част от международен планински маршрут на дружбата Е-3). Времето се нижеше с лекота и групата приближи подножието на върха, "Седлото", където се обърнах назад, усещащ топлата милувка... но не чужда ръка, а изпълненото небе със слънчеви лъчи бе пред мен. Светлината бе пробила облаците и намерила път към нашата група. Път към моето сърце. Един от най-красивите мигове, извезани от Ръката на Брилянтния Майстор-Художник.

Тогава, Тук и Сега, срещнах Художника лично - чрез вътрешния глас, живеещ в моето сърце. Тогава разбрах, защо в последната една година съм търсил щастие и спасение в ПриРода-та, и в частност в Балкана. Той се бе превърнал в най-добрият ми приятел, който ме водеше с тихото си шептене напред. По Пътя. Той, Скулпторът, създател на красивия и могъщ Балкан. Той, Балканът, в чието Сърце също живееше същият Приятел. Приятелят, водещ с любов по Пътя.

В миг забравих за ранното ставане, липсата на сън, призрачната мъгла, жаждата, умората, болката и всичко останало и прегърнах Мига, подарен от Бога. Само Мигът съществуваше в настоящия живот, Тук и Сега. Едновременно толкова близо, но и толкова далеч от Святия Свят съществуващ Вечно, Там и Отвъд, неподвластен на времето, което ни обуславяше да бъдем заключени в настоящето на мига. Порадвах се на живителното слънце, което както сам Бог, даряваше светлина поравно на всички живи същества. Насладих се на живителната енергия - слънцето в миг бе разбило на пух и прах всички черни облаци, както в Балкана, така и в моята глава и започнах да подскачам в различни посоки, нашепвайки всички нежни думи, които знаех и на които бях способен, ентусиазиран от блажената среща. Спомних си за красотата на природата; за хората, с които ме срещна тя. Мисля, че ми влезна песъчинка в окото, вероятно от силния пречистващ вятър, но може и друго да се е случило - само си спомням, че се просълзих от благодарност. Запомних, че във всеки миг, има Някой, който е с нас и че човек е част от един по-голям план, от една по-голяма картина, дори и не винаги да успява да я види, разбери, осмисли и осъзнае - основно заради своите малки размери и мащаб, ограничено зрение и сетива, бариери в съзнанието, които сам си е наложил. За да ги разчупи. Мислейки за жаждата, забравяш за извора, който те чака, ако стиснеш зъби и продължиш напред. Мислейки за жаждата, забравяш за слънцето, което дарява живот. Благодарих и на водачите ни от 2011г. - Стохи и Милуш, които ни заведоха до морето и откриха един нов свят за мен.

Забравих всичко и се затичах по пътеката надолу - започна да се смрачава, а до хижата имаше около един час път. Догоних групата, която се беше разпръснала на отделни части. Тогава получих и втория си подарък за деня - пътеката беше заета от три силуета. А ръцете им бяха пълни. Познато момче, Момчил (понякога наричан "брат ми) и непознато момче и момиче държаха две тави. Огромни метални тави, пълни с резенчета диня. Прекрасна среща! Реализацията на всичките ми мисли и проникновения, в рамките на деня! Учудване, радост, благодарност и хиляди чудни слова... Същият брат, на когото имах щастието, дни по-късно, да помогна да извадим от бясното Черно море две малки сестрички, които потенциално и най-вероятно щяха да се удавят, ако не бяха срещнали Момчил, плуващ на излизане към брега. Миг, в който същият вътрешен глас ми каза: "Спри за секунда и се заслушай - някой те вика поименно". И наистина спрях, а и вълните около мен за щастие утихнаха точно тогава за съвсем кратко, за да успея да чуя, откъде идват виковете и че наистина някой ме търси за помощ... (отварям допълнително скоба: "поименно", защото сме личности, създадени по Образ и Подобие на Личността на Бога).


И в най-мрачния миг слънцето чака, за да пробие черните облаци и да освети деня, за да ни поведе по пътя към светлината, стига да сме готови да се отпуснем и да продължим с вяра напред. Светлината е винаги заедно с нас, ако следваме Пътя и Плана, който ни е подготвила съдбата (Съд–Ба = съд за душата: кармично съдилище или съдче, пълно със съдържание или изпразнено от подобно).


 Следващият ден предложи на групата красиви, високопланински, вдъхновяващи гледки, от които всичко изглежда нарисувано на длан. Пожелавам го на всеки читател. Групата достигна най-връхната точка за деня, а именно - вр. Вежен, трети по височина, извисяващ се гордо в Балкана и потегли с устрем надолу, в посока х. Ехо., крайната цел за деня, криеща най-красивите залези. Горещ ден, увенчан с поредния, трети подарък. Силният, южен вятър, заглушаваше всичко около нас, забързани напред, в опит да достигнем вр. Юмрука, от който да наблюдаваме пословичния, красив залез - в миг, когато силен вик проряза вятъра. Висок мъж със сламена шапка ни махаше от юг, докато вятъра опъваше като платна широката му риза и панталон. Веднага познахме Милият Милуш Милушев - нашият водач, водачът на групата през 2011г., много мил и жертвоготовен човек, даващ всичко за другите, забравил напълно за себе си. По милостта, Милуш беше качил две огромни дини (наистина огромни, може би 10-15 кг.) и две огромни метални тенджери с таратор на почти 2300 м.н.в. Сам, в рамките на деня бе тръгнал с влак от София и бе изкачил Балкана. Намерил извора, където бе напълнил двете тенджери с мляко (14 бр. кисели млека) и вода. За да отдаде почит на своите приятели, веднага след което да се отправи отново надолу към града и служебните ангажименти. С олекотена раница, но окрилена душа. Миг, в който оставаш без думи, окрилен от силата на любовта. Миг, в който се превръщаш в ням разказвач...

Това, приятели, са примери за "приятелската" обич. В известен смисъл и "братската" обич. Всеотдайна до сетен дъх. Подадена ръка, когато се качваш нагоре - подадена ръка, за да вървите заедно. По Пътя.

Чрез приятелската любов открих отново Бог. Открих го като приятел, с когото си помагате във всяка една трудност. И години търсех и получавах приятелска опора, във всеки миг, в който беше нужно да взема важно решение. Благодаря ви, приятели!



Ден 18 (2013г.) Станахме в 4.00 и отпрашихме от Иракли към н. Емине. Носът на надеждата. Надеждата, че един ден ще се завърнем. Полутахме се в тъмното, но намерихме пътеката и се отравихме сред буйната растителност.Фарът все още светеше, когато пред очите ни се откри морската шир. Преди дни, за пореден път, бях достигнал пеша до морето, след 17 безкрайни дни из Стара Планина, благодарение на шепи от прекрасни хора. Две години по-рано, на същото място, се заричах, че никога повече няма да обуя обувки, а ето че обикнах планината от пръв поглед и досег с нея. Планината ме научи, че спането във фургона на Витиня може да се окаже най-уютното място; показа ми, че и след най-облачния ден, слънцето винаги залязва с непоколебима сила и разсейва всеки облак от главата ти със скоростта на вятър, отнасящ безмилостно дъха ти напред в подножението на вр. Свищи Плаз; през 2012 ми намери мида, с издълбано сърце в нея, през която да съзерцавам морските изгреви; показа ми "малките", но безценни неща в живота; върна ми вярата в доброто и хората; увери ме, че Бог никога няма да те остави сам и ще се погрижи за теб – в миговете, когато разбираш, какво е жажда приятели изневиделица ще се появят в подножието на х. Свищи Плаз или на вр. Вежен с две нарязани дини, които да заредят групата с нови сили; показа ми, че обичта е навсякъде и във всичко, дори и в двете бодилчета, сгушени до н. Емине, под устрема на утринния бриз, галени под августовските първи лъчи. Ден 18. Там, накрай света, там където гръбнакът на Балкана се пречупва в морето и линията, препускаща лудо през средата на България, виеща се от ниско към високо, и от север - на юг, се трансформира в син безкраен хоризонт. Балканът диша тежко. Всеки негов дъх поражда свирепа вълна, която завлачва шепи обли морски камъчета и ги стоварва върху каменистия бряг на Емона... Плажът кънти от грохота на тракащи един в друг камъни... Благословия, че Майката природа ни допусна до себе си, за да възпеем безкрайната красота!
 

През 2011г. се почука тихо на вратата. Нито за първи, нито за последен път. Понякога се правех, че не чувам или само открехвах лекичко. Но сега отворих вратата. Нямах друг избор - бях опитал всичко друго в живота. Отворих дверите на сърцето. И Бог влезна в живота ми. Чрез всичко най-красиво на Земята, създадено от Неговия Промисъл.

Когато се върнах в София след Ком-Емине 2011г. обикнах всичко Съ-Творено. Природата пречиства, защото е пряко създадена от Бог и следва директно Неговия Разумен План - всяка частица живее в жертва, за да се върти колелото на Кръг-О-Врата напред. "Всички същества живеят от храна. Храната, Партха (обръщение по име), израства от дъжда. Дъждът от жертвата вали поройно. А жертвата иде от дълга, свършен достойно." Приключението сред природа и завръщането в града предначерта един нов път към защита и възхвала на сътворената природа, а това изискваше и определени лишения. Участвах в каузи, акции, протести, лекции, гасене на пожари, садене на дървета, почиствания. И макар да е имало дни, в които нямах почти нищо материално - знаех, че всичко ще бъде наред, защото действах с радост и от любов. Природата бе мой дом. Бог се бе проявил като Природа за мен. Истинската При-РОД-а на Душата.

Природата бе мой дом. Майката природа - Булка на Бога. Бях готов да тръгна навсякъде и по всяко време, нарамил тежка раница - своеобразна "къща", досущ както охлювчето носи своята къщурка на гръбчето си. Бях готов да живея навсякъде, защото природата беше мой дом и мой подслон, а границите й - на практика безгранични. Бях готов да нощувам навсякъде, стига да има ярки звезди, хладна и бистра вода, топъл огън и пробуждащ изгрев. Повече от необходимо дори. Природата бе мой дом. Майката При-Род-а. Благославях всички дни, в които природата ме допускаше до Себе Си. Така би направила и вярната булка, следваща плана на своя най-обичан и съпруг, нали? Моята булка бе далеч, ала обичах природата с най-чисто сърце.

През 2013г. моят много, много добър и обичан приятел, Иван беше дошъл за няколко дни да види групата. Една от жените в групата го попита веднъж, дали Веско не е време да си намери булка, имайки предвид вероятно нещо конкретно. "Веско обича само Балкана. За последните 3 години това е всичко за него". Иван е мъдър и бе напълно прав. Копнеех, жадувах да бъда с моя "любим". В Балкана, с Балкана, из Балкана. С моята "любима" - Старата Планина. Там срещнах Бог през 2012г., там се пречиствах от всичко, там осъзнах и раздялата с баба ми (описана в друго приключение), там обичах, там бях никого, там забравях за себе си, Там от-ключ-вах истинското Себе Си...

Отнасяйте се с уважение към планината, тя ви е допуснала до себе си - би казал мъдрецът. Любовта към ПриРОДата...



Най-първоначалната реализация по пътя към духовното себепознание е "откритието", че истинският Аз е Душата. Душата, приела тяло, а не тялото. Душата. Нищо против телата ни, но Аз-ът не е материално същество, а духовно. Приело материална обвивка. Подаръкът, скрит зад опаковката. Съзнателната частица, напускаща тялото, когато то вече се затруднява да изпълнява функцията си, досущ както старият автомобил бива подменен с нов, а шофьорът остава един и същ. Шофьорът, който не пие автомобилно гориво (макар да има всякакви възможности, ала говорим за здравия разум), когато колата има нужда от презареждане. И колата, която не пие кокосово мляко, макар да действа много освежаващо за човека. Душата, която остава вечна и непроменена, макар и надяваме се понякога и помъдряла, различна от тялото, което се променя непрестанно, с явно начало и явен край.

Душата! Съзнателната частица, заради която всички близки плачат, когато си "отиде", вместо да продължат да държат охладената ръка на бездиханния труп. Всеки сам достига до своята реализация и получава лични знаци и уроци. Който не вярва в душата - може да спре да чете дотук. Всъщност може да забрави всичко прочетено дотук, защото то по никой начин не се вписва в материалната концепция за света и е по-добре да открехне чужди страници...

Три години бях Булка на Балкана. Имам снимка - с едно бяло було край Ришки проход през 2013 г. (качена към текста по-горе). Много се смяхме тогава, а аз дори леко се сърдех на двете приятелки Мими и Еми, че ме бяха превърнали в булка. Нали съм МЪЖ! Дали съм мъж или това е само фалшива обвивка на душата? Душата е безполова. Определено в никой случай обаче не съм жена. Но "женската" любов е метафора за силната и нестихваща обич. Жената обичаща своя мъж. мъЖ + Жена = Живот. Жената, жертваща всичко от себе си, за да дари живот, обречена в любов към своя мъж. Любящата булка, обичаща своя мъж. Най-силната обич.

2013 година обичта към Балкана взе връх. Метафорично, но действително "Булка" или ако ви е по-удобно - нека да бъде "Женихът на Стара Планина", еквивалентно е ако човек е приел духовната концепция за света и знае, че мъжа и жената са души и имат равни права. Но да се върнем към Балкана - съдбата ме раздели с Него. За да си извоювам личната непривързаност и независимост. Това е "мъжката" любов - изтъкана от непривързаност и предписаните "мъжки" качества.

Вижте света около себе си - всички жени се стремят да обичат силно до болка, а всички мъже - към пълна непривързаност. Освен, случаите в които една душа, притежаваща преобладаващи "женски" качества не е приела мъжко тяло и обратно - тогава се наблюдава обратното явление, дори и това да не води до нетрадиционна сексуалност. Придобити качества. Дотук с материалната любов, макар да бъде възможно да бъде разгледана и като проявление на духовната любов.



Какво получаваме даром от децата, в "замяна" (в добър смисъл) за получената възможност за себереализация, за дарения им живот? Живот дарен им от мъЖ и Жена, но и от Бога.

Обичта в служене като родител! Да поставиш себе си на второ място, за да си полезен другиму. Отлична възможност човек да осъзнае истинската си същност и да се изгуби в грижа за едно мъничко и безпомощно същество (или поне привидно така изглеждащо). Истинската си същност на грижовна и жертвоготовна душа. Настроение, в което можем да открием Бог претворен като дете - в същността си чисто като утринна роса, доплувало върху цветен лист. Макар и често пъти обременено с грях, ала друга тема ще бъде това.

Да бъдеш вкъщи, за да играеш и помагаш. Вместо например да си на работа по цял ден (не че не работиш до късно), за да изкарваш още и още средства, с които да си доставяш удоволствия. Любовта не е ли най-голямата удоволствие? Постигаш Я чрез лишение от другите ти удоволствия, себичните, егоистичните, "твоите", "собствените ти"... Любовта към децата. Отдаденост. Ти искаш да си винаги вкъщи. За да играете. За да сте заедно. Ти си майка и баща едновременно. Макар, че в моя случай си само батко... ;-) Или симбиоза между братска и родителска обич (в олекотен вариант).

Бог вече обгърна много аспекти, а ПриРодата бе само един от тях. Децата бяха един от тях. Започна да нарежда пъзел, показващ множество Лица, Имена. Личност! "Важен е художникът нарисувал залеза, ала не самата картина". (цитат от ККС). За мен са еднакво важни и двете, защото рисунката е функция на Автора, ала ако рисунката е разгледана като самостойна единица без автор... вероятно Ван Гог нямаше да продаде нито една картина, както приживе, така и посмъртно. Божественият Художник се вписва в конкретния пример, но и прави разлика с Абсолютността си - всичко е Абсолютно: количество творби, качество на творбите, разнообразие... само се огледайте: дървета, птици, облаци, песъчинки, камъни, хора - в различни комбинации и композиции... Да прозреш Единството, ала да съзреш и Различието - една от най-трудните задачи в...

Живота! 
Извор на Живота е Богът във всичките Му проявления!

Любовта в невежество тъне в мрак и обич не признава, като кон с капаци е, уви. Себе си дори презира до низини.

Любовта в страст води човекът да се наслаждава сам - обожава себе си като цар свещен, потопен изцяло в страст, плам и грях.

Любовта в доброта е чистата обич: към човек, животно, природа - вероятно към човек е най-лесно, защото сме себеподобни, а и имаме личностни характеристики - не сме нито сянка, нито светлина. Чистата обич е стъпало преди среща с Бога! Когато човек обожава друго създание, отдаден му е изцяло. В трансцеденталната любов, душата извисява се над доброто, саттва - и обича Бог, а чрез Обичта към Него, обожава и всички живи същества! А чрез обожанието към всички живи същества - почита и поддържа Любовта към Висшия Създател. Устойчив затворен цикъл! Цикъла на Любовта!

Благодарение на сестра ми ХрИстина научих много за любовта в доброта - макар и само батко, чувствам се нейн баща, и брат, и син, и майка дори. Учител, от когото научих толкова много. Ученик, на когото връщам и ще връщам уроци... за любовта.

Любовта към Бога минава през обичта, чиста и несъвършена към ближния, а чистата и съвършена обич към ближния минава през трансцеденталната любов към Бога!

"Какво се таи в бъдещето?", ще попита драгият читател, ако изобщо успял е да устиска до последните редове...  Предстои Любовта към Бога - книга, която първо ще се случи и преживее, а впоследствие и напише. Книга, от която едва страница - две са записани в разбъркан ред, по формата на разнообразни при-ключ-ения.



Когато сърцето е пълно - всичко останало престава да съществува, едното сърце се е сляло (в единство и различие) със съдържанието на другото сърце. Радостната вест е, че Божието Сърце съдържа в Себе си всички сърца!

Само чистата любов на чистата душа може да счупи робските окови! Най-важният Избор (за да има житие отвъд битието)!

С любов и благодарност, Ваш,

"Булката на Бога"



"Булката на Бога" е тема отвъд физическите възприятията за пол; отвъд материалните граници на мъжа и жената. Темата е отвъд сексуалността и тялото, в опит да потърси подслон в трансцеденталността. Там, където любовта е духовна. Там, където любовта е съвършена и чиста: едновременно силна и освободена (непривързана материално). Там, където Любовта е към Бога. Любовта към Бога е състояние на душата, най-силната любов към Единствения Създател, най-красив, най-висш разум, вечен и всезнаещ! Този, Който ни познава най-добре, защото самите ние често трудно се разпознаваме в гъстата мъгла...

Събота сутрин. Сестра ми се събуди в екстаз и с радост каза, че ще ми нарисува картина, която да си занеса, заедно с мен. Рисува, рисува и накрая я показа: "Бате, това е твоята булка. Сега ще си я носиш."

По-голяма е, защото съм бил мъничък преди време, но успокоително сега съм порастнал. Ръцете ги рисувала като метли (сигурно, защото животът е място за прочистване), слънцето също заслужава внимание, свети от блаженство. След два дни нямаше и спомен, какво е нарисувала. Понякога децата имат своите спонтанни, непринудени, дарени отгоре послания. Но да запазим фокуса върху главната тема - най-важна е булчинската любов! Блясъчето в очичките, диамантите, златото, отражението на 100-те Слънца, отражението на Божественото Сияние, когато Някой Някого Обича! Това е целта в живота за всекиго! И всеки търси Любовта - признай си, читателю, сам на себе си! Ала не всеки търси на правилното място!

Самодостатъчна и чиста е само духовната любов!

Любовта идва от Бога, и Любовта с Бога си отида, ако Богът е извън центъра на Любовта! Наредете се в кръг около Центъра и Божественият Огън ще стопли всяко едно сърце!

 

А за мен по повод детските рисунки: животът е при-ключ-ение и формата, която ми е избрана вече е без значение, както сега, така и за вбъдеще - знаците са важни, ала посоката от Друг се определя :-)