Приеми ме!

                Обикновен съботен следобед.

                В. затвори вратата и със забързана крачка се устреми към университета – четиримата имаха уговорка да работят цяла нощ.

                На кръстопътя пред училището сви вляво, в необикновена за него посока – сети се за силата и вдъхновението, извиращи от вековното дърво в парка и решен да се зареди за нощния маратон, бе понесен от Пътя в посока – гората.

                Деца играеха баскетбол в двора на гимназията. Спомни си за двама приятели, които имаха странния навик да замерят същите кошове посреднощ. Гласът на момичето изплува в съзнанието на В., с въпроса: „Защо?” ?! Единствено „Защо?” и нищо повече.

-          „Защо се случва така?” – допълни В. мислено – „Защо как?”

                Тя се беше разделила наскоро с мъжа си и живееше сама с малкия си син. В. се отърси от въпросите и започна да води диалог сам с вътрешния глас, в търсене на отговор на въпроса й.

                На шега, или не, въпросната жена обичаше да сладкодумничи, по женски разбира се. На шега, или не, беше кръстила клюкарския кръг с гръмко название, с ключова дума "интрига". При все вероятно, защото „Размисли и страсти” бе вече заето. Шегата настрана.

                Случайно, или не, на шега, или не, тя може би беше предизвикала съдбата: преди няколко месеца беше разкрила, че мъжът й се е запътил към друга жена – възможно е дори пътят да го е отвел и до дома й – факт, довел до логична и заслужена раздяла.

                „Защо се случва така?”

                Отговорът дойде светкавично – ясен и категоричен, под формата на заповед: „Посади (корените на) Любовта в Дома си (подразбирай сърцето)  и я приеми!”. Каквото почукало – такова се обадило.

                Целият „разговор” бе отнел не повече от минута – две, време за което В. беше преминал  по тесния тротоар край училищната ограда, качил стъпалцата до пазарчето с плодовете и зеленчуците и вече бе стъпил върху пешеходната пътека.

                Възрастна дама прекосяваше булеварда и трамвайните релси по същото време от срещуположната страна и разминавайки се с нея, В. се усмихна широко – непринудено и сърдечно, съвсем спонтанно. Дори без да иска! В мига на разминаване тя прошепна: „Малка      душица     златна!”

-          “Приеми ме!”.  И Любовта почукала на вратата. Истинската, чистата.

Очите на В. светнаха – поредното „малко” доказателство за „големите” неща. Нищо случайно, самата Истина.  Вдъхновен изтича и скочи в тролея – в посока университета. Разходката в парка се отлагаше, дървото му беше показало друга пътека, за която трябваше да разкаже. Краят на един магически следобед.

Казват, че се сещаш за някого, защото той мисли за теб. Замислете се! А какво се случва, когато се сетиш за Любовта или Бога?

След седмици В. беше убеден, че срещна лицето на същата възрастна женица, на мястото място, но времето беше облачно, очите наведени и се разминаха бездушно. Сигурно доказателство, че ако сърцето и умът не са пречистени и затворени за Истината, Пътят е безвкусен и не води до никъде, колкото и да крачиш.  Защото вървиш сам, драги ми В., заключен за „случайните” срещи с Провидението!

            Отново се почука: „Събуди се, В.! Приеми ме!”…

БЪДИ БУДЕН, драги приятелю – читателю!

Защото идва зима, и на пешеходната пътека може да имаш среща с кишата, хвърлена от гумите на преминаваща кола.