Странджа: граница между Тук и Сега, Там и Отвъд!
В обятията на Св. Бог-О-Род-ица!
В обятията на Св. Бог-О-Род-ица!
Август, 2014г.
Един Светъл и Свят Свят! История за:
Светлината (Аз-ът търсещ Любовта)
Кръг-О-Врата (Тук и Сега)
и Космоса/Все-лената (Там и Отвъд)
Светлината (Аз-ът търсещ Любовта)
Кръг-О-Врата (Тук и Сега)
и Космоса/Все-лената (Там и Отвъд)
Ден 0: Пътят от София до Странджа
При-КЛЮЧ-ението започна през м. Април 2014г. Младежкият клуб организираше събитие в Странджа. След края на Великденския пост ми премаля по време на зимна разходка до Черни Връх, завършила успешно благодарение на приятелска намеса, следствие на което реших да поработя в София по време на почивните дни. За компенсация изготвих маршрут за пет дневно пътешестване из Странджа.
Работа, работа и пак работа. Време беше за почивка. Пеша на море. Ком-Емине светеше, но не и в пълна светлина за мен. Настана време за ежегодно приключение в дебрите на странджанските букови гори, вливащи се в Черно Море. Маршрутът бе наличен. В началото на Август обсъдих желанието си в компанията на група приятели. Боряна и Ради също бяха ентусиазирани, но впоследствие се отказаха - и вероятно с право: както сам се убедих по-късно Странджа е екстремно гореща през август, изобилстваща от насекоми (мушици, мухи, комари, кърлежи), както и от избуяли трънаци и къпинаци. За миг останах сам. Но решението вече бе взето.
Определих да пътувам с нощния влак в петък, 22. август и в последния момент пъзелът се нареди сам, следвайки собствен ред и воля. Саша (Александър Третяков - подруг из России от групата на Ком-Емине 2012) реши да се в-ключ-и и да разнообрази обичайната си семейна почивка на българското Черноморие. Разполагаше с три свободни дни, без значение, кога ще ги използва. На свой ред Влади (Владимир Станков) ме извести, че след Беглика фест в Родопите ще се спусне към морето в същия промеждутък от време и би участвал след понеделник за един-два дни. Пъзелът се нареди. Сформира се гъвкава група, благодарности и на двамата - пътуването без тях едва ли щеше да се осъществи в своята пълнота.
В петък подготвих багажа, състоящ се от: чифт стари обувки (три Ком-Емине-та +); гети (заради насекоми и тръни); сандали; дълъг панталон (да, един за пет дни); 3 фанелки; дъждобран, полар (беше излишен); слънцезащитен крем; спрей против насекоми (закупен край бургаската гара); щеки; шапка; кърпа за лице; бански; медицински и други принадлежности; GPS (благодарности на Иван); палатка (благодарности на Мими); спален чувал и шалте; челник; телефон; камера; плеър за музика (по-точно мантри); резервни батерии и зарядни; книга за четене; книжка за Странджа; разпечатан маршрут; съдове с вместимост от 2.5 л. вода; храна (домашен хляб с вегетариански пастети; ориз с нахут и зеленчуци - развалили се впоследствие на втория ден; шише с мед; ядки - бадеми, какао, кайсия; кутийка за закуска - смесени овесени ядки, арония, годжи бери, червена боровинка, чиа, пшеничен зародиш, конопен протеин, сусам, мак, лен - нужно е само да се смесят с мляко; растителен протеин за балансирана закуска - щеше да стигне за няколко дни, но така и не влезна в употреба; пресни чушки с извара; петмез от фурми със сусамов тахан); сол и подправки; прибори за хранене (Spoon (r)evolution); бельо. Приблизително тегло: 16 кг.
Посетих рождения ден на много добър приятел, за съжаление за съвсем кратко. Дадох от себе си, но реших да следвам и това, което ми е подготвила Съд–Ба-та. Прощавай, приятелю!
Контрастът между град и природа понякога е изключително силен и се изрази в две грозни истории - едната "квартална", зад съседния блок; а другата от влака. Ще пропусна детайлите и моментното отвращение. Убеден бях, че предстоят хубави мигове, стига човек да запази Себе си!
Влакът изсвири и спря на гарата в Бургас около 7:20 часа. Саша ме чакаше вече десетина минути. Отидохме до Автогара Запад и използвахме свободното време за закуска и подготовка за деня.
Мъдрост ден 0: Следвай себе си! Следвай течението! Течението ще те отведе в голямата вода!
Приключения ден 1 : "Пътят на ясния месец" и "Комитската пътека"
Маршрут: с. Бръшлян, храм "Св. Димитър" и музеите, параклис "Св. Петка", параклис "Св. Панталеймон", с. Стоилово, църква "Св. Илия", прекосяване на р. Велека, Петрова Нива и 111г. от Илинденско - Преображенското въстание, храм "Св. Петка".
Маршрут: с. Бръшлян, храм "Св. Димитър" и музеите, параклис "Св. Петка", параклис "Св. Панталеймон", с. Стоилово, църква "Св. Илия", прекосяване на р. Велека, Петрова Нива и 111г. от Илинденско - Преображенското въстание, храм "Св. Петка".
Общото количество сън вероятно беше около един или два часа. Но духът бе бодър и готов, устоял на желанието за саморазправа с досадния чичак от Пловдив - пълен простак. Негативното се забравя бързо, но позитивното остава, а именно: смисленият разговор с един господин от Лом - Теодор. Първият урок дойде като по поръчка, в подходящ момент - разговорът се завъртя в неочаквана посока и когато Теодор заговори за нуждата от фокус и концентрация в една дейност, установих, че съм поел в грешна посока. Благодаря на Теодор за урока! Всяка среща - огледало, за да видиш себе си по-ясно, за да осъзнаеш грешките си. Надявам се да се срещнем отново. Използвах свободното време във влака, за да въведа маршрута в GPS-a: средно около 30 км/ден.
Изходната точка за първия ден беше с. Сърмашик (понастоящем с. Бръшлян). Разтоварихме багажа от маршрутката и се заговорихме с първите две срещнати възрастни жени, които впоследствие се оказа, че работят в музеите, които посетихме, а именно: килийно училище, помещаващо се в църквата "Св. Димитър" и етнографска къща-музей. Килийното училище е архитектурен и културен паметник, основано през 1871г., след като България получава църковна независимост. В първите години там били обучавани само 12-13 годишни момчета, които овладявали българското четмо и писмо и пригласяли на свещеника по време на църковните служби. Децата са седели върху кожи, пишели с пръчици върху пясък и восъчни плочки, в кръг около учителя, който ги е "поправял" с една жилава пръчка. На стената на училището може да бъде прочетен и химнът на Странджа - "Ясен месец", бунтовен марш на Преображенското въстание.
На мястото, на което в края на 17в. е издигната църквата "Св. Димитър", в древността се е намирало тракийско светилище. Храмът, паметник на културата, е типичен представител на местната възрожденска култова архитектура - сградата е вкопана в земята и в миналото е била оградена с висок зид около 2.50м.- изисквало се е турчин на кон да не вижда керемидите на църквите. Допълнително е построена камбанарията.
Сто и петдесет годишната сграда на етнографската къща-музей е запазена в автентичен вид, както отвън, така и отвътре и представлява едно истинско бижу - възрожденска двуетажна къща с каменно приземие и дървен етаж. Сглобките са без пирони, изцяло от дърво. Музеят дава представа за занаятите и особеностите на бита в с. Бръшлян. На втория етаж се намира типично огнище, изградено от камък в стената - с втори, по-малък отвор за печене на хляб. Силно впечатление ми направи дървен печат, който се е използват за "отпечатване" на молитва върху хляба. Приземният етаж в миналото е служел за обор за домашни животни, а днес е превърнат в стая на занаятите.
Селскостопанският музей е посветен на традиционното земеделие по време на Възраждането. Подробно ни беше разказан пътят на хляба, както и историята на всички сечива, с които странджанци са успявали да изхранват многодетните си семейства. В пътя на хляба прозираше тънкото чувство на местните за хармония с природата - напр. следобяд очаквали "моряка" (вятър от морето), който да отдели по естествен път сламата и житните зърна и т.н.
Напихме се с вода от чешмата пред църквата и потеглихме. Спряхме за минутка пред Балювата къща и параклис "Св. Марина" (според легендата: "В далечни времена, когато на това място още нямало селище, границите му трябвало да се очертаят с особен обряд. Точно по време на пълнолуние, от залез слънце до първи петли, двама братя близнаци трябвало да заорат кръг с рало, теглено от два вола близнаци. Първите петли пропели, а братята не успели да затворят кръга. Затова издигнали върху незаораното място параклис и го нарекли "Св. Лефтера" - Св. Марина е лефтера, т.е. мома). Пътят ни продължи през обрасъл, горист терен към параклис "Св. Петка", намиращ се от другата страна на пътя Бургас - Малко Търново. След 15 минути бяхме на прага му (около 2 км източно от селото). Св. Петка се почита като лечителка в района и се смята, че водите и калта имат лечебни свойства. По клонките на дърветата бяха завързани парченца от дрехи - дар за изцеление. Мястото е поддържано, изрисувани са красиви табели, има информация за лековитите свойства на билки, които се срещат в България. За съжаление вода не течеше от чучура, а до калта решихме да не слезнем. Самият параклис е красив, типичен за района и си заслужава да бъде посетен.
Върнахме се обратно на асфалтовия път и след кратко ходене хванахме първата отбивка вдясно. Според GPS-a, тя щеше да ни отведе до параклис "Св. Панталеймон", намиращ се на 1 км южно от селото, покрай приток на р. Катун, притежаващ също лечебни свойства, според вярванията. Скоро достигнахме и до първите табели маркиращи "Пътя на ясния месец" - маршрутът между с. Бръшлян и с. Стоилово - бяхме на прав път. До параклиса е изграден навес с маси за хранене и огромна мемориална плоча. Посетихме параклиса за кратка молитва, напълнихме вода и седнахме да обядваме. Изобилствах от храна и споделих със Саша част от "товара" си. Разменихме няколко думи с момчетата от Бургас, които пристигнаха почти по същото време с нас, стегнахме раниците и се изтеглихме от мястото. Кучето на бургазлии ни последва покрай каменното корито на реката, но бързо го отпратих обратно.
Маркираната пътека се виеше из гората и беше достатъчно ясна за следване. За първи път усетихме, какво означава да бъдеш в Странджа през лятото - пареща горещина и орди от мушици, влизащи в очите, ушите, носа, устата, хапещи дори. Напуснахме гората и се снимахме с табелата на едно самотно дърво, сочеща в неопределена посока. Чухме първите гръмотевици. Решихме да тръгнем по "азимут" - похват от ориентирането, който Саша използваше много често - с помощта на картата, компаса и GPS-a. Тръните и храстите са много свирепи през лятото - веднага констатирахме, пресичайки голата билна поляна, без ясна пътека. Зарадвах се, че съм с гети. Съвсем скоро Саша се принуди да набута дългия си панталон в чорапите, с цел да се предпазва от тръните и лепките. Азимутът ни поведе през тъмен лес, вероятно обиталище на глигани, съдейки по разровените корени и пръст. Впрочем азимутът винаги ни превеждаше през подобни горички. Прибрах слънчевите очила в джоба при GPS-a и използвахме основно компаса. В един момент животинските пътеки се изгубиха и навлезнахме в остри трънаци. Бях извадил GPS-a и вървяхме в посоката, от която се чуваше шум на автомобили. Слънцето заблестя и понечих да сложа очилата, но установих, че бяха изпаднали от джоба. Почувствах се неприятно, че започваме със загуба, но реших, че ще се върнем, макар и шансът на намерим очила в подобна гора бе като да търсим "игла в купа сено" - очила бяха нужни за защита от слънце и мушици, а в селата трудно се намираше хляб, какво остава за подобни аксесоари. Става дума за нужда и функционалност, липсва привързаност към вещи. Концентрирах се и случайно успях да налучкам същия път наобратно и в миг Саша съзря очилата на земята. Зарадвах се, благодарих му и продължихме по предначертания път, хващайки различно отклонение, което ни изведе на главния път, пресичащ автомобилното трасе и продължаващ по билен чакълест път за колела, който щеше да ни отведе в с. Стоилово. След минути бяхме засечени от кола на гранична полиция - бях предупредил Саша за възможни проверки и всичко мина нормално, доколкото разбрах търсеха други двама - без раници. Очевидно, че и 16 килограмовите раници имат своите предимства. От майското приключение на Младежкия клуб бях информиран, че пътят край реката е добре да се избегне и следвахме билото. Малко след като почувствах умора от тежестта на багажа и жегата - положението коренно се промени: от небето започна да капе ситен "сух" дъжд, който действаше разхладително. Истинско блаженство - сух дъжд! Всичко изсъхваше за минути, под галещите слънчеви лъчи, подаващи се от време на време зад облаците. Дъждобранът остана в раницата. Късметът ни се от-ключ-и!
Вървяхме по откритото било и влезнахме в гората, когато в миг съзряхме сгушеното с. Стоилово между надиплените странджански меки хълмове, както и блестящия златен купол на църквата. Спуснахме се надолу и спряхме да презаредим с вода от чешмата до бялата сграда на черквата "Св. Илия". Храмът беше заключен - кметицата, ключ-О-държателката, беше тръгнала към Петрова нива, където същата вечер щеше да се чества 111-тата годишнина от Илиндеско-Преображенското въстание. Случайно или не бяхме уцелили подходящия момент да бъдем тук. Тук и Сега! За да преминем впоследствие в Там и Отвъд!
Обратно Тук и Сега! Църквата е има кръстовиден план, който не се е срещал никъде в Странджа, възстановявана е неколкократно. Селото е разположено на високо, огледно било, над долините на реките Мечи дол и Велека и от него се откриват красиви панорами към Босненското било, с "кацналите" по склоновете му селца, към м. Петрова нива и паметника на Преображенците, както и към вековните букови гори на резерват "Средока", разположен по стръмния десен бряг на р. Мечи дол. От селото съзряхме и първата ни цел за следващия ден, а именно - с. Заберново.
Група млади хора, вървящи също от с. Бръшлян до с. Стоилово ни упътиха до кафенето, където спряхме за следобедна закуска и зареждане с кисело мляко и насищане със студен айрян. Време за преглед на първите мазоли, вследствие на тежката раница. Опитах да поспя, но без особен успех и отново нарамихме раниците - празникът на Петрова нива ни очакваше. До местността имаше три различни пътя, но решихме да се присъединим към малка група от възрастни хора, с която да говорим и повървим - поехме по "Комитската пътека", най-краткият път. Поради минималния състав на нашата група имахме щастието и възможността да се насладим напълно на контакта с местните хора по време на целия престой в Странджа. Възрастен дядо ми разказа, как някога в селото са живеели 1000 души, което ме вцепени. "Как, къде? В това малко село?" - зададох канонада от въпроси. Човекът спокойно ме осведоми, че в един двор е имало по 4-5 къщи, във всяка от които растящи по 4-5 деца. А понастоящем - може би около 50-60 души постоянни обитатели. Младите - на по 60 години. Това е самата действителност, приятели - Странджа си отива... Чудното прекарване успя да заличи всички физически и душевни болежки, но тъгата по отмиращото население на Странджа се утаи в мен до последната крачка в бурните води на Черно море. Таи се и днес - октомврийски шарен ден.
Облаците се изтеглиха и отдадоха заслужено място на слънцето, което окъпа поляните и хълмовете в ярка светлина, достойна за филмов кадър и завършек на деня. Пътеката по билото беше обрасла (поради липсата на животновъдство цяла Странджа е обрасла и трудно проходима по думите на много местни хора) и в завършек ни отведе в топлите води на р. Велека. Прекосявайки през плитчината, охладихме нозете, след което започнахме стръмно изкачване към Петрова нива по серпентините на прилежащия хълм. Изпреварихме групата от възрастни хора, за да опитаме да стигнем по-рано и може би след около 20-30 мин. ходене се разминахме с един-два палаткови лагери и първите посетители на мероприятието, които срещнахме по пътя нагоре. Когато изкачихме и последната стръмнина попаднахме сред тълпите хора. Очаквах събиране на шепа хора от местните села, но мероприятието се оказа, че е привлякло стотици, може би хиляди души от различни региони. Впоследствие установих, че преди години празникът е притеглял десетки хиляди хора, запълващи изцяло платото на местността...
Побързах да сменя фанелката, от която течеше вода с нещо по-чисто и се сляхме с тълпата, изслушвайки официалната част, включваща: речи; песнопеене; възстановка на събитията от преди 111г., в това число и продължителна пушилка и престрелка, в типичен за подобни мероприятия стил, към когото лично съм загубил интерес и афинитет. Зрелищно беше участието на части от българската армия, отстъпващи обаче по брой, спрямо предишни години. Извън официалната церемония събитието предлагаше следните хранителни, текстилни и битови продукти, превърнали се в характерни за подобни масови сбирки: блинчики (признавам опитах една), дюнери, балони, светещи играчки, турски локуми, скара-бира, десетки знамена, лющене на семки, ножове, царевица (пак признавам, че хапнах една), обувки, бойни крясъци и наздравици, патрЕотизъм, както и най-различни артикули с българското знаме - от шапка идиотка до потници (баш от онез потници) и прочие. С две думи - бит пазар. Очаквах тържествената заря с интерес, но след нейното приключване решихме, че участието ни беше дотук и под звуците на народните танци, разигравани върху сцената на амфитеатъра, се отправихме към новопостроената църква "Св. Петка" и впоследствие в търсене на пътека към параклис "Боже име", където по предварителен план бях определил да нощуваме. Картата на Саша показваше отлично място за лагеруване в близост до параклиса, разполагащо с чудесна панорамна площадка за наблюдение на изгрева, което се намираше само на няколко километра по азимут от настоящата ни позиция. Идеята за прекосяване по азимут ми допадаше, но не и в пълен мрак, в който не се вижда нищо на повече от 10 метра дистанция и рискът за попадане в дива джунгла е голям. Обиколихме около паметника в търсене на възможна пътека, но за мое щастие челникът на Саша спря да функционира и успях да го убедя, че предвид късния час е по-добре да лагеруваме близо до събора и на сутринта да използваме или азимута, или по-дългия път по поречието на р. Младежка (маршрут "Път към звездния връх"). Бях много уморен поради липсата на сън и едва стоях прав. Имахме съглашение и се отправихме към асфалтовия път, свързващ паметника с близките села, с идеята да се отдалечим максимално от шума. Завихме вдясно на една от първите отбивки и избрахме отдалечено място за палатката с надежда, че някой пиян шофьор ще пропусне да ни прегази след полунощ. Изтупахме всички паяци, които се бяха заселили върху багажа ни, напръскахме обилно със спрея за комари и се метнахме в спалните чували. Чуваха се гръмотевици. Почти се бях унесъл, когато фаровете на приближаващ автомобил изпълниха обема на палатката. И двамата скочихме, за щастие палатката беше встрани от основната просека. Излязох навън и видях двама души и едно дете - белег, че вероятно не са прекалено подпийнали. Диалог не се получи, но за сметка на това разбрах, че рискът да бъде сгазят отпада. На сутринта установих, че бяха нощували само със спални чували, въпреки дъжда и влагата...
Сто и петдесет годишната сграда на етнографската къща-музей е запазена в автентичен вид, както отвън, така и отвътре и представлява едно истинско бижу - възрожденска двуетажна къща с каменно приземие и дървен етаж. Сглобките са без пирони, изцяло от дърво. Музеят дава представа за занаятите и особеностите на бита в с. Бръшлян. На втория етаж се намира типично огнище, изградено от камък в стената - с втори, по-малък отвор за печене на хляб. Силно впечатление ми направи дървен печат, който се е използват за "отпечатване" на молитва върху хляба. Приземният етаж в миналото е служел за обор за домашни животни, а днес е превърнат в стая на занаятите.
Селскостопанският музей е посветен на традиционното земеделие по време на Възраждането. Подробно ни беше разказан пътят на хляба, както и историята на всички сечива, с които странджанци са успявали да изхранват многодетните си семейства. В пътя на хляба прозираше тънкото чувство на местните за хармония с природата - напр. следобяд очаквали "моряка" (вятър от морето), който да отдели по естествен път сламата и житните зърна и т.н.
Напихме се с вода от чешмата пред църквата и потеглихме. Спряхме за минутка пред Балювата къща и параклис "Св. Марина" (според легендата: "В далечни времена, когато на това място още нямало селище, границите му трябвало да се очертаят с особен обряд. Точно по време на пълнолуние, от залез слънце до първи петли, двама братя близнаци трябвало да заорат кръг с рало, теглено от два вола близнаци. Първите петли пропели, а братята не успели да затворят кръга. Затова издигнали върху незаораното място параклис и го нарекли "Св. Лефтера" - Св. Марина е лефтера, т.е. мома). Пътят ни продължи през обрасъл, горист терен към параклис "Св. Петка", намиращ се от другата страна на пътя Бургас - Малко Търново. След 15 минути бяхме на прага му (около 2 км източно от селото). Св. Петка се почита като лечителка в района и се смята, че водите и калта имат лечебни свойства. По клонките на дърветата бяха завързани парченца от дрехи - дар за изцеление. Мястото е поддържано, изрисувани са красиви табели, има информация за лековитите свойства на билки, които се срещат в България. За съжаление вода не течеше от чучура, а до калта решихме да не слезнем. Самият параклис е красив, типичен за района и си заслужава да бъде посетен.
Върнахме се обратно на асфалтовия път и след кратко ходене хванахме първата отбивка вдясно. Според GPS-a, тя щеше да ни отведе до параклис "Св. Панталеймон", намиращ се на 1 км южно от селото, покрай приток на р. Катун, притежаващ също лечебни свойства, според вярванията. Скоро достигнахме и до първите табели маркиращи "Пътя на ясния месец" - маршрутът между с. Бръшлян и с. Стоилово - бяхме на прав път. До параклиса е изграден навес с маси за хранене и огромна мемориална плоча. Посетихме параклиса за кратка молитва, напълнихме вода и седнахме да обядваме. Изобилствах от храна и споделих със Саша част от "товара" си. Разменихме няколко думи с момчетата от Бургас, които пристигнаха почти по същото време с нас, стегнахме раниците и се изтеглихме от мястото. Кучето на бургазлии ни последва покрай каменното корито на реката, но бързо го отпратих обратно.
Маркираната пътека се виеше из гората и беше достатъчно ясна за следване. За първи път усетихме, какво означава да бъдеш в Странджа през лятото - пареща горещина и орди от мушици, влизащи в очите, ушите, носа, устата, хапещи дори. Напуснахме гората и се снимахме с табелата на едно самотно дърво, сочеща в неопределена посока. Чухме първите гръмотевици. Решихме да тръгнем по "азимут" - похват от ориентирането, който Саша използваше много често - с помощта на картата, компаса и GPS-a. Тръните и храстите са много свирепи през лятото - веднага констатирахме, пресичайки голата билна поляна, без ясна пътека. Зарадвах се, че съм с гети. Съвсем скоро Саша се принуди да набута дългия си панталон в чорапите, с цел да се предпазва от тръните и лепките. Азимутът ни поведе през тъмен лес, вероятно обиталище на глигани, съдейки по разровените корени и пръст. Впрочем азимутът винаги ни превеждаше през подобни горички. Прибрах слънчевите очила в джоба при GPS-a и използвахме основно компаса. В един момент животинските пътеки се изгубиха и навлезнахме в остри трънаци. Бях извадил GPS-a и вървяхме в посоката, от която се чуваше шум на автомобили. Слънцето заблестя и понечих да сложа очилата, но установих, че бяха изпаднали от джоба. Почувствах се неприятно, че започваме със загуба, но реших, че ще се върнем, макар и шансът на намерим очила в подобна гора бе като да търсим "игла в купа сено" - очила бяха нужни за защита от слънце и мушици, а в селата трудно се намираше хляб, какво остава за подобни аксесоари. Става дума за нужда и функционалност, липсва привързаност към вещи. Концентрирах се и случайно успях да налучкам същия път наобратно и в миг Саша съзря очилата на земята. Зарадвах се, благодарих му и продължихме по предначертания път, хващайки различно отклонение, което ни изведе на главния път, пресичащ автомобилното трасе и продължаващ по билен чакълест път за колела, който щеше да ни отведе в с. Стоилово. След минути бяхме засечени от кола на гранична полиция - бях предупредил Саша за възможни проверки и всичко мина нормално, доколкото разбрах търсеха други двама - без раници. Очевидно, че и 16 килограмовите раници имат своите предимства. От майското приключение на Младежкия клуб бях информиран, че пътят край реката е добре да се избегне и следвахме билото. Малко след като почувствах умора от тежестта на багажа и жегата - положението коренно се промени: от небето започна да капе ситен "сух" дъжд, който действаше разхладително. Истинско блаженство - сух дъжд! Всичко изсъхваше за минути, под галещите слънчеви лъчи, подаващи се от време на време зад облаците. Дъждобранът остана в раницата. Късметът ни се от-ключ-и!
Вървяхме по откритото било и влезнахме в гората, когато в миг съзряхме сгушеното с. Стоилово между надиплените странджански меки хълмове, както и блестящия златен купол на църквата. Спуснахме се надолу и спряхме да презаредим с вода от чешмата до бялата сграда на черквата "Св. Илия". Храмът беше заключен - кметицата, ключ-О-държателката, беше тръгнала към Петрова нива, където същата вечер щеше да се чества 111-тата годишнина от Илиндеско-Преображенското въстание. Случайно или не бяхме уцелили подходящия момент да бъдем тук. Тук и Сега! За да преминем впоследствие в Там и Отвъд!
Обратно Тук и Сега! Църквата е има кръстовиден план, който не се е срещал никъде в Странджа, възстановявана е неколкократно. Селото е разположено на високо, огледно било, над долините на реките Мечи дол и Велека и от него се откриват красиви панорами към Босненското било, с "кацналите" по склоновете му селца, към м. Петрова нива и паметника на Преображенците, както и към вековните букови гори на резерват "Средока", разположен по стръмния десен бряг на р. Мечи дол. От селото съзряхме и първата ни цел за следващия ден, а именно - с. Заберново.
Група млади хора, вървящи също от с. Бръшлян до с. Стоилово ни упътиха до кафенето, където спряхме за следобедна закуска и зареждане с кисело мляко и насищане със студен айрян. Време за преглед на първите мазоли, вследствие на тежката раница. Опитах да поспя, но без особен успех и отново нарамихме раниците - празникът на Петрова нива ни очакваше. До местността имаше три различни пътя, но решихме да се присъединим към малка група от възрастни хора, с която да говорим и повървим - поехме по "Комитската пътека", най-краткият път. Поради минималния състав на нашата група имахме щастието и възможността да се насладим напълно на контакта с местните хора по време на целия престой в Странджа. Възрастен дядо ми разказа, как някога в селото са живеели 1000 души, което ме вцепени. "Как, къде? В това малко село?" - зададох канонада от въпроси. Човекът спокойно ме осведоми, че в един двор е имало по 4-5 къщи, във всяка от които растящи по 4-5 деца. А понастоящем - може би около 50-60 души постоянни обитатели. Младите - на по 60 години. Това е самата действителност, приятели - Странджа си отива... Чудното прекарване успя да заличи всички физически и душевни болежки, но тъгата по отмиращото население на Странджа се утаи в мен до последната крачка в бурните води на Черно море. Таи се и днес - октомврийски шарен ден.
Облаците се изтеглиха и отдадоха заслужено място на слънцето, което окъпа поляните и хълмовете в ярка светлина, достойна за филмов кадър и завършек на деня. Пътеката по билото беше обрасла (поради липсата на животновъдство цяла Странджа е обрасла и трудно проходима по думите на много местни хора) и в завършек ни отведе в топлите води на р. Велека. Прекосявайки през плитчината, охладихме нозете, след което започнахме стръмно изкачване към Петрова нива по серпентините на прилежащия хълм. Изпреварихме групата от възрастни хора, за да опитаме да стигнем по-рано и може би след около 20-30 мин. ходене се разминахме с един-два палаткови лагери и първите посетители на мероприятието, които срещнахме по пътя нагоре. Когато изкачихме и последната стръмнина попаднахме сред тълпите хора. Очаквах събиране на шепа хора от местните села, но мероприятието се оказа, че е привлякло стотици, може би хиляди души от различни региони. Впоследствие установих, че преди години празникът е притеглял десетки хиляди хора, запълващи изцяло платото на местността...
Побързах да сменя фанелката, от която течеше вода с нещо по-чисто и се сляхме с тълпата, изслушвайки официалната част, включваща: речи; песнопеене; възстановка на събитията от преди 111г., в това число и продължителна пушилка и престрелка, в типичен за подобни мероприятия стил, към когото лично съм загубил интерес и афинитет. Зрелищно беше участието на части от българската армия, отстъпващи обаче по брой, спрямо предишни години. Извън официалната церемония събитието предлагаше следните хранителни, текстилни и битови продукти, превърнали се в характерни за подобни масови сбирки: блинчики (признавам опитах една), дюнери, балони, светещи играчки, турски локуми, скара-бира, десетки знамена, лющене на семки, ножове, царевица (пак признавам, че хапнах една), обувки, бойни крясъци и наздравици, патрЕотизъм, както и най-различни артикули с българското знаме - от шапка идиотка до потници (баш от онез потници) и прочие. С две думи - бит пазар. Очаквах тържествената заря с интерес, но след нейното приключване решихме, че участието ни беше дотук и под звуците на народните танци, разигравани върху сцената на амфитеатъра, се отправихме към новопостроената църква "Св. Петка" и впоследствие в търсене на пътека към параклис "Боже име", където по предварителен план бях определил да нощуваме. Картата на Саша показваше отлично място за лагеруване в близост до параклиса, разполагащо с чудесна панорамна площадка за наблюдение на изгрева, което се намираше само на няколко километра по азимут от настоящата ни позиция. Идеята за прекосяване по азимут ми допадаше, но не и в пълен мрак, в който не се вижда нищо на повече от 10 метра дистанция и рискът за попадане в дива джунгла е голям. Обиколихме около паметника в търсене на възможна пътека, но за мое щастие челникът на Саша спря да функционира и успях да го убедя, че предвид късния час е по-добре да лагеруваме близо до събора и на сутринта да използваме или азимута, или по-дългия път по поречието на р. Младежка (маршрут "Път към звездния връх"). Бях много уморен поради липсата на сън и едва стоях прав. Имахме съглашение и се отправихме към асфалтовия път, свързващ паметника с близките села, с идеята да се отдалечим максимално от шума. Завихме вдясно на една от първите отбивки и избрахме отдалечено място за палатката с надежда, че някой пиян шофьор ще пропусне да ни прегази след полунощ. Изтупахме всички паяци, които се бяха заселили върху багажа ни, напръскахме обилно със спрея за комари и се метнахме в спалните чували. Чуваха се гръмотевици. Почти се бях унесъл, когато фаровете на приближаващ автомобил изпълниха обема на палатката. И двамата скочихме, за щастие палатката беше встрани от основната просека. Излязох навън и видях двама души и едно дете - белег, че вероятно не са прекалено подпийнали. Диалог не се получи, но за сметка на това разбрах, че рискът да бъде сгазят отпада. На сутринта установих, че бяха нощували само със спални чували, въпреки дъжда и влагата...
Урок ден 1: Бъди концентриран в една, единствена посока!
Приключения ден 2: "Път към звездния връх", "Път край реката", "Монахът и Парорийската пустиня"
Маршрут: Петрова нива, чешма-параклис "Св. Богородица", прекосяване на р. Младежка и леден душ, в търсене на параклис "Боже име", параклис "Св. Георги", с. Заберново, църква "Св. Лука", ЗМ Парория, параклис "Св. Петка", параклис "Св. Константин", с. Визица.
Приключения ден 3: "Тихата песен на гората"
Маршрут: с. Визица, параклис "Св. Пророк Илия", параклис "Св. Троица" над пещера в магмена скала (м. Малка Котвина), с. Кондолово, храм "Св. Георги", Божи храм "Св. Петка", пресичане Язменски и Лесков Дол, м. Церът, параклис "Св. Елена", с. Българи
Unlock the unlock-able! And keep all treasure locked for the unprepaired ones.
Приключения ден 4: "Пътят към Родината", "Стъпки към Родината"
Маршрут: с. Българи, параклис "Св. Троица", параклис "Св. Богородица", с. Българи, хижа Пчелина, р. Трашка, прекосяване на р.Велека, Голямото Аязмо, с. Кости
Мъдрост ден 4: Един подарен ключ не осигурява достъп до всички заключени врати! Следвай потока!
Being gifted with a key doesn't reserve you access to all keys! Follow the flow!
Приключения ден 5: "В света на Велека"
Маршрут: с. Кости, с. Бродилово, параклис "Св. Панталеймон", църква "Св. Панталеймон", параклис "Св. Богородица", Царско кладенче, гр. Синеморец (северен плаж - устието на р. Велека)
Мъдрост ден 5: Вътрешният мир е по-важен от външния!
Приключения ден 6: "Лилия сред пясъците", честване на "Св. Богородица" (по стар стил) в едноименния параклис до с. Българи
Маршрут: гр. Синеморец, ЗМ Силистар, залив Силистар, с. Българи, параклис "Св. Богородица" и "Св. Троица", параклис "Св. Костадин"
Завършва една страница, но следваща предстои да бъде разлистена...Приключения ден 2: "Път към звездния връх", "Път край реката", "Монахът и Парорийската пустиня"
Маршрут: Петрова нива, чешма-параклис "Св. Богородица", прекосяване на р. Младежка и леден душ, в търсене на параклис "Боже име", параклис "Св. Георги", с. Заберново, църква "Св. Лука", ЗМ Парория, параклис "Св. Петка", параклис "Св. Константин", с. Визица.
Алармата ни събуди в 5:45 часа. Напуснахме скоростно палатка и започнахме да оправяме раниците. Надеждите за красив залез и поглед към слънчевия утринен диск се стопиха, поради наличието на гъста мъгла, през която прозираха само треви, храсти, дървета. Саша потърси пътека "по азимут", но решихме дружно да използваме по-дългия път, предвид намалената видимост. Около 6:30 бяхме нарамили раниците и в миг слънцето ни изненада, извисявайки се зад непрогледната мъгла. Досущ като истината за живота, скрита зад множество непрозрачни слоеве от "тъма" и "фалш". Слънцето бе ярко, но хладно, достижимо и ненатоварващо за простото око. Уловени от мига се запътихме към течението на р. Младежка.
След минути по асфалта, посоката ни се отдели надясно по черен път и маркирана пътека, водеща от извора на р. Младежка край едноименното селище (с. Младежко), по поречието й, чак до вливането й в р. Велека и местността Качул, на чийто плаж нощувахме с Младежкия клуб през 2013 г. и продължаваща до морето, преминавайки последователно през с. Кости и с. Бродилово, успоредно на дясното течение на Велека. Изворът на р. Младежка е леден и се използва за лекуване на нерви. Силно се надявах и долното течение на реката да поддържа ниска температура.
Първата приключенска задача за деня беше да открием параклиса посветен на "Св. Богородица" и прилежащия му воден източник, поради изчерпването на водните ни запаси. Излязохме от гората, попадайки в мочурлив терен и с лекота намерихме чешмата, в която беше положена икона на Майката на Сина Божи и презаредихме. Саша беше убеден, че това е мястото маркирано като параклис, на свой ред се доверявах на GPS-а и вярвах, че параклисът е на петдесетина метра от нашето местоположение. Следвайки GPS-а открихме точната локация в средата на един шубрак и установих, че не бива да се доверявам напълно на електронната карта. Предложих на Саша да прекосим р. Младежка (впоследствие ще обясня моята мотивация) по азимут, в посока параклис Божие име, а той на свой ред смяташе, че е по-редно да потърсим мост над мястото, където Младежка се влива във Велека. Тръгнахме по черен автомобилен път, но след минута идеята на Саша беше осуетена от стадо краво, които поради приближаването ни - тичайки се изсипаха от една горичка и се групираха, и в галоп застанаха на пътя ни, предполагам че се опитваха да защитят младите теленца, които закусваха в горичката. Защитният жест ни върна отново към идеята за азимут към параклиса, която щедро подкрепях. Тръгнахме към р. Младежка под звучното мучене и след минути прекосявахме шубраците около речното корито, когато пред погледите ни се изправи двестаметров, почти отвесен, хълм, който очевидно трябваше да прекосим, а параклисът се очакваше да бъде на върха. Отказахме се и потърсихме по човешки начин за прекосяване на реката и след минути попаднахме на черен път, който ни изведе от храстите и отведе до брод във водите на р. Младежка. Водата стигаше до глезените, но се усещаше, че беше много студена - добро събуждане и отличен старт на деня. Предложих на Саша да закусим върху камъните до реката и да вземем по една бърза баня. Всъщност мотивацията ми беше да отговаря на предизвикателството на приятелка (Рали Добрева от Ком-Емине 2013), която беше отправила групов апел до няколко човека за нашумелия напоследък "Ice bucket challenge" - хора се заливат с кофа ледена вода, за да предизвикат внимание към кауза, която заслужава подкрепа и дарение. Честно казано ми се струва нередно да се използва питейна вода за подобно нещо, затова си мечтаех да изпълня предизвикателството в някой естествен, природен воден източник, без да хабя излишно количество ресурси. В последния ден на отправеното предизвикателство вярвах, че ще намеря друг, различен начин и в миг се оказах на правилното място, а именно - най-студените води в Странджа. Мечтата се изпълни благодарение на Саша, който съдейства за намирането на дълбоко място в реката и за заснемането на клипчето. Каузата, която ще подкрепя са хората, чиито домове в Мизия пострадаха наскоро от наводнения - мисля, че имат нужда от помощ.
Саша също скочи в студените води, но за него това не беше предизвикателство, предвид руската жилка ;-) Време беше за пране на мръсни дрехи и закуска край реката, след която се наложи да изхвърля остатъка от готвената храна, защото вече беше развалена. Много жалко, но поне облекчих товара. От намиращия се в съседство заслон "Тракийски лагер" се носеше силна народна музика, а за културата на почиващите там ще запазя мълчание. Подминахме мълчаливо заслона и изоставените в близост сгради и тръгнахме на югоизток, в търсене на параклис "Боже име".
След десетина минути ходене по път, успоредно на реката реших прибързано, че е време за изтегляне по азимут - поверих раницата си на Саша и започнах да лазя с щеките нагоре по склона. Теренът беше обрасъл и много труден за изкачване, поради сериозния наклон, но вярвах, че параклисът е някъде горе, разположен на равна поляна, до която се достига по заобиколен път, който ще ни удължи с часове пътя. След още десетина минути излязох на мястото, обозначено на GPS-a. В миг си спомних Божието име и го изрекох, доказвайки си, че цялото качване беше напълно излишно... Същественото е невидимо за очите! Стръмното слизане ме накара да се ядосам на себе си, но бързо ми мина с надеждата, че това ще бъде последното ми неразумно действие за деня и оставащото време в Странджа. Скочих при раниците по един сипей с риск да падна лошо. Бях вир вода, а Саша малко се чудеше, защо се доверявах на GPS-a. Впоследствие се убедих в качествата на неговата карта и започнахме да ги използваме съвместно, защото се допълваха отлично - празнините в картата се запълваха от данните на GPS-a, и обратно.
Преминахме за втори път безмълвно покрай белезите на цивилизацията и се отправихме към дълго и сравнително стръмно изкачване по черен път, водещ до с. Заберново. Предстоеше дълъг, горещ и вълнуващ ден.
Край Висока поляна пътят ни се сливаше с маршрут свързващ селото и м. Качул - "Път край реката", непосредствено до който се очакваше да бъде разположен параклис "Св. Георги". Изоставахме от предварителния график и не бях убеден, че ще имаме време за параклиса, но пък за сметка на това Саша бе убеден, че той е в близост и ще го намерим лесно. Забравих за неуспеха от предишното търсене и започнахме да прекосяваме откритата поляна, която се беше изправила пред нас. Посоката беше изток. Пчелинът и главния път за селото останаха на север. Пред очите ни имаше едно самотно ниско дърво и група високи дъбове зад него, на върха на малък хълм. Казах на Саша, че параклисът със сигурност е "скрит" под дъбовете и в действителност твърдението ми се потвърди след минута. Параклисът беше затворен зад метална ограда, чиято врата беше подпряна с голям камък, а под дъбовете имаше 3-4 кръгли маси за хранене. Вътре в двора се намираше сградата и един огромен дъб. В мига, в който отместихме камъка и прекрачих равнината на оградата - времето спря! Параклисът ме заливаше с положителния енергия и се почувствах отлично, във върхов момент от началото на при-ключ-ението! Сградата беше ниска - с външно покрито преддверие, вътрешно пространство с апсида, четирискатен покрив покрит с турски керемиди - изградена от каменна зидария и надлъжни дървени сантрачи, като използването на свързващ разтвор бе минимално. Силно бе впечатлението и вдъхновението ми от каменната плоча, изобразяваща тракийски конник, която бе вградена в центъра на олтара. Святото Място бе по-свет-ено на Св. Георги, чийто предшественик бе войнът-конник, силно почитана фигура от траки и прабългари (ако приемем, че ще ги разграничаваме) - преливането бе очевидно за мен. Легендата на местото гласеше, че през 1911 г. след тежко боледуване БОЖка Янчева получава сън, благодарение на който е намерен камъкът с образа на Св. Георги (твърдо заявявам - според мен е образ на тракийски конник). На следващата година съпругът на БОЖка - господ-инът Георги Янчев (не случайно Георги) е построил параклиса за слава и чест на Св. Георги, с надежда за изцеление и по-добро във всички нас. Върху дървото на входната фасада видях гравирани множество имена... Преливах, виждах огромен пъзел, който се нарежда от само себе си.
Застинало време (14.02.2007г.)
"... ние сме просто съставени единици,
ние сме просто съставящи части
на пъзел,
който само дете може правилно да сглоби?!..."
Запалихме свещите - да бъде светлина! Саша изправи увехналите цветя около иконите, предложени вероятно някога на Бога. Под вградената каменна плоча бяха положени централно три икони на Св. Георги, а вляво от тях - икона на Св. Богородица. Иконата се беше свлякла и "лежеше по гръб" върху ритуалната каменна масичка в олтара. Саша непоколебимо я повдигна, почисти и грижовно изправи върху стената. Загасихме свещите и излязохме на двора. Саша събра две-три боклучета, които бяха в близост до раниците и дружно решихме да напълним един плик с всички възможни отпадъци, които можеше да бъдат намерени в района на храма. Речено - сторено, започнахме търсенето и напълнихме плика. Докато играех зад храма видях, че в апсидата зее голяма дупка - част от камъните се бяха свлекли на земята. Предложих на Саша да поправим дупката и той радушно прие. Наредихме нападалите камъни обратно, с надеждата, че ще останат на мястото си достатъчно дълго време. Държа да отбележа, че гордост от действията не ме е водила, смея да твърдя същото и за Саша - единствено споделям реална случка, която беше вдъхновена, окрилена и задвижена чрез силата и духа на Местото. За капак държа да отбележа, че дупката в камъните се беше образувала на същото място, където бе и падналата икона на Св. Богородица - в лявата част на олтара/апсидата! Саша побърза да ме допълни - "Да, и лявата порта на преддверието е откачена"....
Саша беше отвън. Седнах на пода, кръстосах крака и ако до момента времето се движеше в разтегнат порядък - тишината и затварянето на клепачите го накараха на застине в миг! След неизвестно време излязох и насочих любовта си към огромния пречистващ дъб. След известно време върнахме обратно масивния камък пред металната врата на оградата и закрачихме към селото.
Върнахме се върху основния път, минавайки покрай пчелина. Разминахме се с овчарски кучета, които бяха изненадващо дружелюбни и собственика им със стадото му от кози, от които вероятно получих гладен кърлеж, забит над коляното. Впоследствие реших да продължа до морето само по дълъг панталон, но здраве да е. Влезнахме в селото, отправихме се по главната улица, изхвърлихме боклука и потърсихме църквата, чешмата и възможността за обяд. Селото беше пусто. Разминахме се с една възрастна жена, която ми се стори, че не беше тук и сега. Знаех, че в едно от странджанските села има дом за хора с ментални увреждения и се досетих, че това е именно Заберново. Информирах Саша, за да не учудва от предстоящите ни срещи. Селото е разположено в подножието на билото Босна - Уграш. Уграшкото възвишение е вододел между странджанските реки Дуденовска и Зелениковска (север), Оряшка (изток), Стръмница и Заберска (юг). Уграш е всепризнато хайдушко сборище, където са се срещали четите на прочути странджански войводи. Вероятно в района на Заберново се е намирал Парорийският манастир на Григорий Синаит, основател на исихазма.
Посрещна ни църквата "Св. Лука" - най-старата оцеляла селска църква във вътрешността на Странджа. Датирана е от 17в. и е обявена за паметник на културата - ниска сграда, почти вкопана наполовина в земята. Стените й са изградени от ломен камък, а апсидата е украсена от външната страна с тухлен орнамент тип "вълчи зъб". Камбанарията е изградена в по-ново време. Църквата се оказа заключена, но ще я посетим следващ път, заедно с намиращите се в близост параклиси. От информационната табела се осведомихме за предстоящия ни маршрут "Монахът и Парорийската пустиня", както и за вековните дървета в ЗМ Парория. Намеренията ни бяха да напълним вода, да разгледаме църквата, по възможност да хапнем по една салата в новия ресторант и да се изтеглим максимално бързо по монашеския път към с. Калово, откъде ни чакаше дълъг път до крайната цел за деня - с. Визица.
Седнахме на пейката до чешмата и започнахме да разопаковаме раниците и да пълним шишетата с животворна течност. Към нас се присъедини една възрастна жена и започна да ни задава въпроси. Макар, че не разбирах всичко, което тя казваше - опитвах да се бъда добър и любезен към нея. Забелязах и кърлежът, който се беше забил в оголените ми крака. Саша своевременно ми помогна, успявайки майсторски да хване кърлежа в една примка от конец и последствие да го извади, след като го информирах за правилната посока на въртене (обратно на часовника). Благодарих на Саша и реших, че е добре да го изгорим, за да го изпратим на по-добро място. Продължихме с подготовката на раниците, както и с откъслечния разговор с жената, когато от съседната къща се подаде една госпожа, обезпокоена от шумната реч на жената до мен. Обясних й, че сме дошли за вода и храна, стига да работи ресторантът - в центъра на селото има нова сграда, хотел-ресторант, неработеща понастоящем. Жената любезно ни покани на обяд в своя двор, опитах да откажа, но сърце не даде - давай и получавай, обменяй! Пожелах всичко добро на възрастната жена от дома и се запътихме към зеления двор срещу църквата. Деспина и Стоян бяха възрастни, но не им личеше. Имаха красива градина и къща, в чиито двор дядо Стоян беше израстнал. Преди минути се бяха върнали от събиране на мед - само 8кг. Оплакаха се от слабия пчеларски сезон, а и като цяло - земеделски - поради обилното количество валежи. Изключително много се зарадваха на Саша - почетен гост из России, връзка между българина и едно отминало време и строй. Шегувах се, че на него се радват повече, отколкото на мен, но колко ли московчани прекосяват Странджа?! Обядът беше много приятен и благодаря на хората за компанията. Нагостиха ни с домашни зеленчуци (домати, краставици, чушки), домашен мед, Саша изпи една ракия със Стоян, за десерт получихме малка чинийка мед, а Саша получи буркан с домашна лютеница. Почерпих ги от моята храна. Бяха учудени, как може да храня Саша само с подобна храна и да го карам да прави подобни дълги преходи и ни предложиха нощувка в тяхната къща, без да знаят, че Саша беше по-добре подготвен от мен физически ;-) Семейството живееше в Бургас, а потомците им в София - лятото се срещаха в Заберново под шарената сянка в двора. Деспина ни разказа, че е отключвала веднъж параклис "Св. Петка", който възнамерявахме да посетим и че пътят до него е бил дълъг и труден, а Стоян ни упъти за Парория. Деспина беше в кухнята, докато мъжът й започна да ни разпитва, защо сме тръгнали само двамата на преход. Веднага в съзнанието ми изплува сцената от филма "Into the wild", в която главният герой, предусещайки своя край извеза думите: "Happiness only real when shared" (в превод: "Щастието е истинско, когато е споделено"). Стоян беше прав - урок номер две...
Деспина ми показа няколко интересни книги за Странджа, любопитна защо съм влюбен в района и докато ги разглеждах - разказваше на Саша, колко подходящи за руснаци са имотите в селото. Последната филия с мед намазах за една възрастна жена от дома, която помагаше в градината на Деспина срещу торбичка с лакомства. Направихме си всички заедно снимки в двора, разменихме контакти, пожелахме си всичко добро, нарамихме раниците и усмивките. Потеглихме, окрилени от позитивната среща и отпочинали - почивката беше дълга, но и изключително пълноценна, защото се чувствах много свеж и забравих за уязвимостта си от кърлежи, плановете за следващите дни и трудностите, които ме очакваха по Пътя. Единодушно със Саша се съгласихме, че магията на Странджа може да бъде усетена по-ясно след среща с местните добри хора. Какво е Пътят? Препускане от точка А до точка Б, движение по права магистрала, като всяко отклонение от нея струва "скъпо" или спираловидно движение отвън-навътре и отвътре-навън, прекосяване на физически, духовни, мисловни граници?
Маршрутът се очакваше да продължи около 3 часа и 30 минути по пътека през гората - спускайки се първоначално от поляните край селото към Заберска река, преминавайки през вековни огромни дъбови гори, редуващи се с обширни поляни с панорамни гледки и завършвайки в с. Калово след пресичане на горното течение на Казански дол. Алтернативата беше асфалтов път свързващ Заберново, Калово и Визица. По пътя се намираше и може би най-старото дърво в Странджа (Благун на близо 1000 години), коeто за съжаление пропуснахме, но се срещнахме с по-млади негови родственици.
Тръгнахме в източна посока, търсехме пътеката, която липсваше на GPS-а - започваше едва след няколко километра от настоящата ни позиция. Хоризонтът ни предлагаше красиви панорами, а околният терен - шубраци и губеща се пътека. Дивото зовеше. С малко повече късмет и желание успяхме да достигнем речното корито и хванахме правилния маркиран път. Намери ни и една малка костенурка, която се надявам, че не изтормозихме много, за да си направим снимки. Саша искаше да я покаже на дъщеря си Ксения. Големи табели, сковани от дърво ни даваха информация, къде точно се намираме спрямо основната карта, която заснехме в селото. Пропуснахме отбивката за долмените, но не и 450 годишния Благун. След обедната почивка се движехме много бързо и с лекота успяхме да достигнем до разклона за параклиса, където на дървена табела едва се четеше "манастир Св. Петка". Саша предложи да починем в близката горичка и да решим, накъде да продължим, както и да направим красиви панорамни снимки към сърцето на Странджа. Хапнахме от био българските бадеми на Драгомилка, малко мед, малко вода, заснехме един съсел, който се придвижваше тихомълком из тревата - може би ловуваше дори, намерихме обхват за спешни телефонни разговори и предвид напредващото време решихме, че ще бъде по-добре да се откажем от посещение на с. Калово, намиращо се в западна посока, а директно да се отправим към параклиса, след което да пресечем за втори път дерето на Заберска река, да потърсим параклис "Св. Константин" и прилежащото му аязмо и да се насочим към с. Визица в посока изток - коренно противоположна на Калово.
Слезнахме от билото и след по-малко от пет минути видяхме параклис "Св. Петка", скрит между високите дъбови гори. Учудихме се, защото очаквахме да бъде много по-далеч от билото и както ни каза Деспина - пътят да бъде дълъг и изпълнен с трудни участъци. Мислех си дори, че все още имаме време да стигнем до Калово, но реших, че е по-добре да продължим без повече промени в плана, защото часът беше около 17.00. Параклисът е разположен на 5 км северозападно от с. Заберново и е построен през 1869 г. на място, на което се предполага, че през Средновековието е съществувал едноименен манастир, сгушен върху поляна между дърветата. Градежът е от ломени камъни, с хоризонтални сантрачи, оформена е апсида на изток, входове от запад и от юг. Сградата е покрита с четирискатен керемиден покрив, обрасъл с трева. Влезнахме през една от вратите, подът липсваше, усещаше се влага в помещението, северната стена беше силно деформирана и създаваше усещане, че сградата всеки момент ще се свлече под собствената си тежест. Погледнах към дървения олтар - върху него беше поставена една единствена икона, чиито образ беше изтрит от ударите на времето и на негово място зееше една голяма черна дупка. Излезнах навън, усетих мрак. Стършели жужаха в един стар изгнил дънер. Вероятно имах различни очаквания, но мястото ни принуди да тръгнем по възможно най-бързия начин, минавайки по пътя през полу-пресъхналото аязмо, което Саша откри под едно вековно дърво... Пътека липсваше и решихме да следваме добре познатата стратегия с азимута. Очакваше ни стръмно слизане към р. Заберска и предложих на Саша да се движим по пресъхналото корито на един от притоците й. Преди минути бяхме върху горещото било, а сега се движихме върху хлъзгави камъни и изгнили дънери, нахвърляни в дерето и поддаващи под тежестта ни. Вървяхме предпазливо и бавно, подпирайки се на ръце в падовете на каменното корито, достигайки до р. Заберска, която прескочихме и продължихме отново по азимут право нагоре, защото пътеката се появяваше за минута и отново изчезваше - вероятно пътят се използваше много рядко. Достигнахме билото след двадесетина минути, където успяхме да открием виещата се пътечка и поехме по нея, достигайки до параклис "Св. Константин", след нови десетина минути ходене. Сградата приличаше много на всички срещани до момента параклиси, но беше измазана в бяло, което й придаваше свеж външен вид. Съблякох мокрите си дрехи и ги оставих върху дървените маси да съхнат и се разходих в посока север, за да се изсуша на слънце. Саша потърси аязмо, маркирано на картата - откри го по една пътечка под пътя, по който се качихме, но каза, че е пресъхнало. Всички аязми изглеждаха пресъхнали, но доколкото разбирам функцията им е иконите да бъдат измивани във водата, без тя да бъде използвана за питейни нужди. Имахме малко, но достатъчно вода, за да достигнем до с. Визица. Влезнахме в храма, запалихме свещите и постояхме минутка. Слънцето падаше под нивото на дърветата и докато опаковахме храната чух шумолене, ръмжене идващо зад параклиса и викнах на Саша - двамата мигновено скочихме върху дървените маси и започнахме да издаваме различни шумове - от силни викове, през пляскане с ръце до удари на празни пластмасови бутилки (за многократна употреба :-). Животното беше избягало скоростно - вероятно беше чакал, притеснително щеше да бъде, ако беше глиган или овчарско куче - в крайна сметка не успяхме да установим неговия вид с точност.
Тръгнахме на североизток по отъпкан път, а зад гърба ни слънцето разиграваше познатия сценарий с ярки лъчи, огряващи тревата преди залез. След известно време достигнахме асфалтовия път и поехме на север. По пътя, преди разклона за с. Визица, срещнахме един чакал и един заек. Бяхме уморени, до залеза оставаха около 20 минути, а разстоянието до селото беше малко повече от 3 км. Включихме кракомобила на пълни обороти, спряхме единствено, за да изчерпаме всичките ни водни запаси, както и да снимаме красивите облаци, обагрени в ярко червено. Срещнахме и една сърничка, която избяга в гъсталака. Първите селски къщи се показаха на хоризонта и започнах да се оглеждам за подходящи поляни за лагеруване. Мечтаех на глас:
-"Саша, ще бъде чудно, ако някои в селото предлага възможност за нощувка с топъл душ и градински зеленчуци..."
-"Да! Когато ни видят може да решат да започнат бизнес с къща за гости" - пошегува се той.
Визица е разположена върху едно от най-слънчевите странджански била, известно под името Визичко бърдо. Намерените в околностите на селото надгробни могили, некрополи, останки от антични крепости и следи от металургична дейност свидетелстват за съществувало в миналото тракийско селище.
Подминахме табелата на с. Визица и повървяхме около 5 минути между изоставените къщи. Всичко беше празно. Пред нас видях двама гранични полицаи - може би те щяха да ни опътят към чешмата и магазина, ако изобщо работеше след залез. Приближихме униформените господа и под носа ни една кола дойде и ги качи - чакаха да поемат новата смяна. Стояхме пред сградата на гранична полиция и се чудехме, накъде да поемем. Видях четири силуета в дъното на една уличка водеща на юг и се запътихме към тях. Споделих им, кои сме ние и за какво се борим в краткосрочен аспект, след което двама от възрастните хора казаха, че ще ни ескортират до единствения новооткрит, работещ магазин, както и до чешмата, намираща се под тяхната къща - къщата с най-хубавата гледка, както самите те споделиха. Двамата се бяха върнали в същия ден от почивка с палатки в м. Качул и плажа. Мъжът много се зарадва, когато разбра, че Саша идва от Москва и започна да говори на руски - език, който е изучавал някога в училище. Обясних им, че говорим малко на руски, малко на български, но основно на английски, колкото и странно да звучи. Вече се стъмни. Магазинът не разполагаше с голям избор, но имаше всичко необходимо - пакет вафли, кисели млека, домати, краставици. Саша попита за прясно мляко и мъжът го съпроводи до мечтаното домашно козе мляко. Върнаха се с шише от литър и половина, напълнено с млечно съдържание. Саша беше много доволен, дискутирахме, дали има нужда от варене на млякото. Раздадох вафлите и продължихме към чешмата, намираща се в края на селото и състояща се от дълга каменна плоча, от която водата се лееше през два метални чучура - единият разположен по-нависоко от другия, както ни разказа дядо Васко, с цел дори и при сухи години поне единият от тях да снабдява селото с вода - и няколко корита, от които да пият животните. Навремето чешмата била единствената в селото, а каптажът се намира в двора на дядо Васил и баба Станка, докато понастоящем селото е водоснабдено чрез водопровод от Граматиково, но Васко ни препоръча да използваме естествените извори за питейни нужди - послушно следвахме указанията. Васко ни каза, че може да използваме поляната до чешмата за лагеруване, но "айде, Весо, ще спите при нас" - хората бяха много мили и ако откажехме гостоприемството - щяха да се обидят. Малката мечта се беше сбъднала, но цената беше, че се чувствах крайно неудобно.
-"Не се знае, Весо, може пък да отида до Москва! До София дано не ми се налага. Нямам приятели нито в София, нито в Москва, а виж сега!" - дядо Васко беше много спокоен човек, мъжът в едно много топло семейство, което живееше в Бургас през по-голямата част от годината.
Настаниха ни на втория етаж, разведоха ни из двора, показвайки ни: градината; чисто новото барбекю "Лотус", сгушено под големия орех; пчелните кошери (за съжаление нямаха мед в настоящата година); ладата, закупена от съветския съюз; банята, която Саша използва за топъл душ. Помогнахме на дядо Васко да извади масата и столчетата от избата и се настанихме пред барбекюто, което той собственоръчно беше иззидал наскоро. Показа ни и интересен механизъм за заключване на избата - метален U-образен елемент, който се вкарва през дупка във вратата и чрез въртене задвижва голям дървен "език", отключващ и заключващ вратата. Беше много доволен от самоделния механизъм - човекът имаше афинитет към детайлите. Баба Станка е била готвачка и приготви вкусна салата от градински зеленчуци, впоследствие наряза и зеленчуците, които закупихме от магазина, малко сирене, малко от нашата храна и в крайна сметка преядохме. Саша правеше компания на Васко с чашка ракия, който радостно вдигаше наздравица през кратък интервал от време. Разказаха ни за двамата им внуци - близнаци на по 24 години, живеещи в Бургас - повечето истории бяха много забавни, като напр. как единия се явява на изпит за шофьорска книжка, вместо другия и т.н. Очакваха ги в следващите дни да дойдат на гости. Баба Станка ни разказа интересни истории за параклис "Св. Троица", намиращ се на около половин - един час дистанция от разклона на асфалтовия път за Граматиково. До параклиса се намирала пещера, влизането, в която се извършвало с повишено внимание - от единия път никой не се връщал... Необходимо било да прочетем табелите. Историята звучеше много интересно, параклисът беше включен в моя първоначален план, но не като задължително приключение, заради необходимото време да го достигнем, както и отново да се качим до асфалтовия път, но в миг реших, че задължително ще бъде посетен. Хората ни предоставиха информация и за параклис "Св. Илия", намиращ се на няколко километра от селото. Разказахме им за следващите ни посоки - Станка каза, че са семейни приятели с жената, която работи в магазина в с. Кондолово и помоли да й предадем поздрави - мъжът й понастоящем бил избран за кмет на селото, състоящо се от около 20-30 души. Вечерта завърши с топлите разкази на Васко за отминали времена, които слушах с голям интерес, но около 11 часа главата ми се люлееше над масата от умора.
Границата светеше - в Турция щеше да се разрази гръмотевична буря. Благодарихме на хората за пореден път и се насочихме към удобните легла.
Подарък ден 2: Happiness only real when shared! Търси любовта!Посрещна ни църквата "Св. Лука" - най-старата оцеляла селска църква във вътрешността на Странджа. Датирана е от 17в. и е обявена за паметник на културата - ниска сграда, почти вкопана наполовина в земята. Стените й са изградени от ломен камък, а апсидата е украсена от външната страна с тухлен орнамент тип "вълчи зъб". Камбанарията е изградена в по-ново време. Църквата се оказа заключена, но ще я посетим следващ път, заедно с намиращите се в близост параклиси. От информационната табела се осведомихме за предстоящия ни маршрут "Монахът и Парорийската пустиня", както и за вековните дървета в ЗМ Парория. Намеренията ни бяха да напълним вода, да разгледаме църквата, по възможност да хапнем по една салата в новия ресторант и да се изтеглим максимално бързо по монашеския път към с. Калово, откъде ни чакаше дълъг път до крайната цел за деня - с. Визица.
Седнахме на пейката до чешмата и започнахме да разопаковаме раниците и да пълним шишетата с животворна течност. Към нас се присъедини една възрастна жена и започна да ни задава въпроси. Макар, че не разбирах всичко, което тя казваше - опитвах да се бъда добър и любезен към нея. Забелязах и кърлежът, който се беше забил в оголените ми крака. Саша своевременно ми помогна, успявайки майсторски да хване кърлежа в една примка от конец и последствие да го извади, след като го информирах за правилната посока на въртене (обратно на часовника). Благодарих на Саша и реших, че е добре да го изгорим, за да го изпратим на по-добро място. Продължихме с подготовката на раниците, както и с откъслечния разговор с жената, когато от съседната къща се подаде една госпожа, обезпокоена от шумната реч на жената до мен. Обясних й, че сме дошли за вода и храна, стига да работи ресторантът - в центъра на селото има нова сграда, хотел-ресторант, неработеща понастоящем. Жената любезно ни покани на обяд в своя двор, опитах да откажа, но сърце не даде - давай и получавай, обменяй! Пожелах всичко добро на възрастната жена от дома и се запътихме към зеления двор срещу църквата. Деспина и Стоян бяха възрастни, но не им личеше. Имаха красива градина и къща, в чиито двор дядо Стоян беше израстнал. Преди минути се бяха върнали от събиране на мед - само 8кг. Оплакаха се от слабия пчеларски сезон, а и като цяло - земеделски - поради обилното количество валежи. Изключително много се зарадваха на Саша - почетен гост из России, връзка между българина и едно отминало време и строй. Шегувах се, че на него се радват повече, отколкото на мен, но колко ли московчани прекосяват Странджа?! Обядът беше много приятен и благодаря на хората за компанията. Нагостиха ни с домашни зеленчуци (домати, краставици, чушки), домашен мед, Саша изпи една ракия със Стоян, за десерт получихме малка чинийка мед, а Саша получи буркан с домашна лютеница. Почерпих ги от моята храна. Бяха учудени, как може да храня Саша само с подобна храна и да го карам да прави подобни дълги преходи и ни предложиха нощувка в тяхната къща, без да знаят, че Саша беше по-добре подготвен от мен физически ;-) Семейството живееше в Бургас, а потомците им в София - лятото се срещаха в Заберново под шарената сянка в двора. Деспина ни разказа, че е отключвала веднъж параклис "Св. Петка", който възнамерявахме да посетим и че пътят до него е бил дълъг и труден, а Стоян ни упъти за Парория. Деспина беше в кухнята, докато мъжът й започна да ни разпитва, защо сме тръгнали само двамата на преход. Веднага в съзнанието ми изплува сцената от филма "Into the wild", в която главният герой, предусещайки своя край извеза думите: "Happiness only real when shared" (в превод: "Щастието е истинско, когато е споделено"). Стоян беше прав - урок номер две...
Деспина ми показа няколко интересни книги за Странджа, любопитна защо съм влюбен в района и докато ги разглеждах - разказваше на Саша, колко подходящи за руснаци са имотите в селото. Последната филия с мед намазах за една възрастна жена от дома, която помагаше в градината на Деспина срещу торбичка с лакомства. Направихме си всички заедно снимки в двора, разменихме контакти, пожелахме си всичко добро, нарамихме раниците и усмивките. Потеглихме, окрилени от позитивната среща и отпочинали - почивката беше дълга, но и изключително пълноценна, защото се чувствах много свеж и забравих за уязвимостта си от кърлежи, плановете за следващите дни и трудностите, които ме очакваха по Пътя. Единодушно със Саша се съгласихме, че магията на Странджа може да бъде усетена по-ясно след среща с местните добри хора. Какво е Пътят? Препускане от точка А до точка Б, движение по права магистрала, като всяко отклонение от нея струва "скъпо" или спираловидно движение отвън-навътре и отвътре-навън, прекосяване на физически, духовни, мисловни граници?
Маршрутът се очакваше да продължи около 3 часа и 30 минути по пътека през гората - спускайки се първоначално от поляните край селото към Заберска река, преминавайки през вековни огромни дъбови гори, редуващи се с обширни поляни с панорамни гледки и завършвайки в с. Калово след пресичане на горното течение на Казански дол. Алтернативата беше асфалтов път свързващ Заберново, Калово и Визица. По пътя се намираше и може би най-старото дърво в Странджа (Благун на близо 1000 години), коeто за съжаление пропуснахме, но се срещнахме с по-млади негови родственици.
Тръгнахме в източна посока, търсехме пътеката, която липсваше на GPS-а - започваше едва след няколко километра от настоящата ни позиция. Хоризонтът ни предлагаше красиви панорами, а околният терен - шубраци и губеща се пътека. Дивото зовеше. С малко повече късмет и желание успяхме да достигнем речното корито и хванахме правилния маркиран път. Намери ни и една малка костенурка, която се надявам, че не изтормозихме много, за да си направим снимки. Саша искаше да я покаже на дъщеря си Ксения. Големи табели, сковани от дърво ни даваха информация, къде точно се намираме спрямо основната карта, която заснехме в селото. Пропуснахме отбивката за долмените, но не и 450 годишния Благун. След обедната почивка се движехме много бързо и с лекота успяхме да достигнем до разклона за параклиса, където на дървена табела едва се четеше "манастир Св. Петка". Саша предложи да починем в близката горичка и да решим, накъде да продължим, както и да направим красиви панорамни снимки към сърцето на Странджа. Хапнахме от био българските бадеми на Драгомилка, малко мед, малко вода, заснехме един съсел, който се придвижваше тихомълком из тревата - може би ловуваше дори, намерихме обхват за спешни телефонни разговори и предвид напредващото време решихме, че ще бъде по-добре да се откажем от посещение на с. Калово, намиращо се в западна посока, а директно да се отправим към параклиса, след което да пресечем за втори път дерето на Заберска река, да потърсим параклис "Св. Константин" и прилежащото му аязмо и да се насочим към с. Визица в посока изток - коренно противоположна на Калово.
Слезнахме от билото и след по-малко от пет минути видяхме параклис "Св. Петка", скрит между високите дъбови гори. Учудихме се, защото очаквахме да бъде много по-далеч от билото и както ни каза Деспина - пътят да бъде дълъг и изпълнен с трудни участъци. Мислех си дори, че все още имаме време да стигнем до Калово, но реших, че е по-добре да продължим без повече промени в плана, защото часът беше около 17.00. Параклисът е разположен на 5 км северозападно от с. Заберново и е построен през 1869 г. на място, на което се предполага, че през Средновековието е съществувал едноименен манастир, сгушен върху поляна между дърветата. Градежът е от ломени камъни, с хоризонтални сантрачи, оформена е апсида на изток, входове от запад и от юг. Сградата е покрита с четирискатен керемиден покрив, обрасъл с трева. Влезнахме през една от вратите, подът липсваше, усещаше се влага в помещението, северната стена беше силно деформирана и създаваше усещане, че сградата всеки момент ще се свлече под собствената си тежест. Погледнах към дървения олтар - върху него беше поставена една единствена икона, чиито образ беше изтрит от ударите на времето и на негово място зееше една голяма черна дупка. Излезнах навън, усетих мрак. Стършели жужаха в един стар изгнил дънер. Вероятно имах различни очаквания, но мястото ни принуди да тръгнем по възможно най-бързия начин, минавайки по пътя през полу-пресъхналото аязмо, което Саша откри под едно вековно дърво... Пътека липсваше и решихме да следваме добре познатата стратегия с азимута. Очакваше ни стръмно слизане към р. Заберска и предложих на Саша да се движим по пресъхналото корито на един от притоците й. Преди минути бяхме върху горещото било, а сега се движихме върху хлъзгави камъни и изгнили дънери, нахвърляни в дерето и поддаващи под тежестта ни. Вървяхме предпазливо и бавно, подпирайки се на ръце в падовете на каменното корито, достигайки до р. Заберска, която прескочихме и продължихме отново по азимут право нагоре, защото пътеката се появяваше за минута и отново изчезваше - вероятно пътят се използваше много рядко. Достигнахме билото след двадесетина минути, където успяхме да открием виещата се пътечка и поехме по нея, достигайки до параклис "Св. Константин", след нови десетина минути ходене. Сградата приличаше много на всички срещани до момента параклиси, но беше измазана в бяло, което й придаваше свеж външен вид. Съблякох мокрите си дрехи и ги оставих върху дървените маси да съхнат и се разходих в посока север, за да се изсуша на слънце. Саша потърси аязмо, маркирано на картата - откри го по една пътечка под пътя, по който се качихме, но каза, че е пресъхнало. Всички аязми изглеждаха пресъхнали, но доколкото разбирам функцията им е иконите да бъдат измивани във водата, без тя да бъде използвана за питейни нужди. Имахме малко, но достатъчно вода, за да достигнем до с. Визица. Влезнахме в храма, запалихме свещите и постояхме минутка. Слънцето падаше под нивото на дърветата и докато опаковахме храната чух шумолене, ръмжене идващо зад параклиса и викнах на Саша - двамата мигновено скочихме върху дървените маси и започнахме да издаваме различни шумове - от силни викове, през пляскане с ръце до удари на празни пластмасови бутилки (за многократна употреба :-). Животното беше избягало скоростно - вероятно беше чакал, притеснително щеше да бъде, ако беше глиган или овчарско куче - в крайна сметка не успяхме да установим неговия вид с точност.
Тръгнахме на североизток по отъпкан път, а зад гърба ни слънцето разиграваше познатия сценарий с ярки лъчи, огряващи тревата преди залез. След известно време достигнахме асфалтовия път и поехме на север. По пътя, преди разклона за с. Визица, срещнахме един чакал и един заек. Бяхме уморени, до залеза оставаха около 20 минути, а разстоянието до селото беше малко повече от 3 км. Включихме кракомобила на пълни обороти, спряхме единствено, за да изчерпаме всичките ни водни запаси, както и да снимаме красивите облаци, обагрени в ярко червено. Срещнахме и една сърничка, която избяга в гъсталака. Първите селски къщи се показаха на хоризонта и започнах да се оглеждам за подходящи поляни за лагеруване. Мечтаех на глас:
-"Саша, ще бъде чудно, ако някои в селото предлага възможност за нощувка с топъл душ и градински зеленчуци..."
-"Да! Когато ни видят може да решат да започнат бизнес с къща за гости" - пошегува се той.
Визица е разположена върху едно от най-слънчевите странджански била, известно под името Визичко бърдо. Намерените в околностите на селото надгробни могили, некрополи, останки от антични крепости и следи от металургична дейност свидетелстват за съществувало в миналото тракийско селище.
Подминахме табелата на с. Визица и повървяхме около 5 минути между изоставените къщи. Всичко беше празно. Пред нас видях двама гранични полицаи - може би те щяха да ни опътят към чешмата и магазина, ако изобщо работеше след залез. Приближихме униформените господа и под носа ни една кола дойде и ги качи - чакаха да поемат новата смяна. Стояхме пред сградата на гранична полиция и се чудехме, накъде да поемем. Видях четири силуета в дъното на една уличка водеща на юг и се запътихме към тях. Споделих им, кои сме ние и за какво се борим в краткосрочен аспект, след което двама от възрастните хора казаха, че ще ни ескортират до единствения новооткрит, работещ магазин, както и до чешмата, намираща се под тяхната къща - къщата с най-хубавата гледка, както самите те споделиха. Двамата се бяха върнали в същия ден от почивка с палатки в м. Качул и плажа. Мъжът много се зарадва, когато разбра, че Саша идва от Москва и започна да говори на руски - език, който е изучавал някога в училище. Обясних им, че говорим малко на руски, малко на български, но основно на английски, колкото и странно да звучи. Вече се стъмни. Магазинът не разполагаше с голям избор, но имаше всичко необходимо - пакет вафли, кисели млека, домати, краставици. Саша попита за прясно мляко и мъжът го съпроводи до мечтаното домашно козе мляко. Върнаха се с шише от литър и половина, напълнено с млечно съдържание. Саша беше много доволен, дискутирахме, дали има нужда от варене на млякото. Раздадох вафлите и продължихме към чешмата, намираща се в края на селото и състояща се от дълга каменна плоча, от която водата се лееше през два метални чучура - единият разположен по-нависоко от другия, както ни разказа дядо Васко, с цел дори и при сухи години поне единият от тях да снабдява селото с вода - и няколко корита, от които да пият животните. Навремето чешмата била единствената в селото, а каптажът се намира в двора на дядо Васил и баба Станка, докато понастоящем селото е водоснабдено чрез водопровод от Граматиково, но Васко ни препоръча да използваме естествените извори за питейни нужди - послушно следвахме указанията. Васко ни каза, че може да използваме поляната до чешмата за лагеруване, но "айде, Весо, ще спите при нас" - хората бяха много мили и ако откажехме гостоприемството - щяха да се обидят. Малката мечта се беше сбъднала, но цената беше, че се чувствах крайно неудобно.
-"Не се знае, Весо, може пък да отида до Москва! До София дано не ми се налага. Нямам приятели нито в София, нито в Москва, а виж сега!" - дядо Васко беше много спокоен човек, мъжът в едно много топло семейство, което живееше в Бургас през по-голямата част от годината.
Настаниха ни на втория етаж, разведоха ни из двора, показвайки ни: градината; чисто новото барбекю "Лотус", сгушено под големия орех; пчелните кошери (за съжаление нямаха мед в настоящата година); ладата, закупена от съветския съюз; банята, която Саша използва за топъл душ. Помогнахме на дядо Васко да извади масата и столчетата от избата и се настанихме пред барбекюто, което той собственоръчно беше иззидал наскоро. Показа ни и интересен механизъм за заключване на избата - метален U-образен елемент, който се вкарва през дупка във вратата и чрез въртене задвижва голям дървен "език", отключващ и заключващ вратата. Беше много доволен от самоделния механизъм - човекът имаше афинитет към детайлите. Баба Станка е била готвачка и приготви вкусна салата от градински зеленчуци, впоследствие наряза и зеленчуците, които закупихме от магазина, малко сирене, малко от нашата храна и в крайна сметка преядохме. Саша правеше компания на Васко с чашка ракия, който радостно вдигаше наздравица през кратък интервал от време. Разказаха ни за двамата им внуци - близнаци на по 24 години, живеещи в Бургас - повечето истории бяха много забавни, като напр. как единия се явява на изпит за шофьорска книжка, вместо другия и т.н. Очакваха ги в следващите дни да дойдат на гости. Баба Станка ни разказа интересни истории за параклис "Св. Троица", намиращ се на около половин - един час дистанция от разклона на асфалтовия път за Граматиково. До параклиса се намирала пещера, влизането, в която се извършвало с повишено внимание - от единия път никой не се връщал... Необходимо било да прочетем табелите. Историята звучеше много интересно, параклисът беше включен в моя първоначален план, но не като задължително приключение, заради необходимото време да го достигнем, както и отново да се качим до асфалтовия път, но в миг реших, че задължително ще бъде посетен. Хората ни предоставиха информация и за параклис "Св. Илия", намиращ се на няколко километра от селото. Разказахме им за следващите ни посоки - Станка каза, че са семейни приятели с жената, която работи в магазина в с. Кондолово и помоли да й предадем поздрави - мъжът й понастоящем бил избран за кмет на селото, състоящо се от около 20-30 души. Вечерта завърши с топлите разкази на Васко за отминали времена, които слушах с голям интерес, но около 11 часа главата ми се люлееше над масата от умора.
Границата светеше - в Турция щеше да се разрази гръмотевична буря. Благодарихме на хората за пореден път и се насочихме към удобните легла.
Приключения ден 3: "Тихата песен на гората"
Маршрут: с. Визица, параклис "Св. Пророк Илия", параклис "Св. Троица" над пещера в магмена скала (м. Малка Котвина), с. Кондолово, храм "Св. Георги", Божи храм "Св. Петка", пресичане Язменски и Лесков Дол, м. Церът, параклис "Св. Елена", с. Българи
Алармата звънна в 6:00 часа. Саша ме информира, че вали силно, на свой ред погледнах през прозореца и се съгласих да поспим още, усещах и умората от предишния дълъг ден. Имахме голям късмет с намерения топъл и сух подслон за нощта. Станахме около 9:30 часа - Васко беше отишъл за хляб, а поради силния дъжд, започнал към 4.00 часа се беше отказал да ни буди. Станка приготви салата от чушки и филии с кашкавалче за закуска, докато на свой ред се засилих към банята с горещия душ, водата в който се затопляше чрез печка на дърва - истинско блаженство. Дъждът беше отслабнал и пред очите ни се откри красива панорама - хълмовете на Странджа бяха потънали в утринна мъгла, прегърнати от меки облачета. Със Саша бяхме решили да оставим по 10 лв. на човек, най-малкото за водата, дървата, тока и т.н., но Васко много се засегна и отказа да вземе парите. Не настоявах, щях действително да го обидя, а човекът е много добър. Закусихме, сложихме дъждобраните, напълних вода от чешмата, заредихме телефоните, разменихме контакти с хората, благодарихме им и тръгнахме към параклис "Св. Илия". Заедно с ръкуването получихме и вкусен домашен мед - по един стъклен буркан за всеки от нас. Васко беше готов да дойде с нас до параклисите, но беше много кално и се отказа - човекът ни изпрати и погледна към земята, може и да си внушавам, но имам чувството, че му беше много драго (както и на нас) да срещне млади хора в Странджа и раздялата го натъжи - все едно изпращаше внуците. Минути, след като напуснахме селото чухме клаксона на ладата, която отиваше до Граматиково за седмичен пазар. Усмихнахме се и махнахме с ръце. Дъждът спря - свалихме дъждобраните, но нямаше как да опазим обувките сухи - щяха да бъдат мокри през целия ден.
Отбивка вдясно ни отведе към параклиса и панорамни гледки към селото. Имаше два или три пътя, водещи до светото место, увенчано с голям кръст. Параклис "Св. Пророк Илия" е построен в подножието на най-голямата тракийска могила в района върху гол заравнен хълм - белег за приемственост. Изграждането му става през 1877 г. на мястото на друга, по-стара постройка. Наоколо е пръсната средновековна строителна керамика, тухли от която са вградени и в стените на параклиса. Липсата на сводеста апсида и необичайно издълженият план на параклиса подсказват , че сградата е наследник на най-стария тип параклиси в Странджа, градени през 14в. и е служел за Бог-О-служения от по-висша степен. Наличието на аязмо и съседството с руини в местността предполагат съществуване в миналото на манастирски комплекс на същото място. Пристъпихме бавно в храма, запалихме свещите (кой би обичал мрака?!), рекохме по една молитва, всеки по своему предполагам и дружно решихме да оставим подготвената сума от 20 лв. за нуждите на параклиса - от името на Станка и Васко, не от наше. Речено - сторено! Да Бъде! Керемидите над апсидата имаха дупка, която реших да запълня с резервни парчета керемиди, търкалящи се на тревата. Не е много, не е и малко. Със сигурност е от сърце.
След около 30 минути ходене по асфалтовия път достигнахме до разклона за параклис "Св. Троица" в м. Малка котвина. Погледнахме часовника - хайде, ще побързаме. Минахме покрай бариерата и продължихме надолу с пълна сила. Дали бяха 30 минутите? Дългото слизане завърши с кратко изкачване на малък хълм, обрасъл достойно - по странджански. Поляна и каменна сграда. Къде е пещерата, няма ли я? Чувствах се разочарован, дори не прочетох табелата. Оставих раницата и подхванах медеца. Бях уморен от бързото темпо и багажа. Саша дойде и ми каза, че пещерата е под параклиса - приемам, макар че си представях нещо подобно на мащаба на Харамийската пещера до с. Триград. Влезнахме. Лъч светлина се процеждаше през дупка в покрива и прорязваше мрака. Дървена платформа покриваше входа на пещерата и водеше до олтара с Христовия завет: "Заповядвам Ви да се обичате един друг". По братски, с любов, без страст и похот предполагам, че е имал предвид. Тракийско светилище, българска крепост, параклис, пещера в магмена скала, Исса от Назарет. Баба Станка ни беше предупредила да внимаваме в избора на път - никой не се бил върнал от единия от двата. Пишело на табелата. Табела обаче нямаше, само интуиция. Само моят челник работеше и вървях напред, светвайки и със светкавицата на фотоапарата. Вляво от каменните стъпала, издълбани в скалата, се виждаше пропад с бездънна яма. След кратък размисъл продължихме по стъпалата. Втора яма вляво, но и твърда равна скала под обувките. Пещерата се виеше спираловидно около десетина метра под земята. В края на тунела имаше икона, а слюдата над нея блещукаше под светлината на челника. Повиках Саша и му осветих пътя. За първи път виждам подобно наслагване на материални и духовни следи. Манастирът е бил открит през 1874 г. след съновидение на граматиковчанина Иван Попкиряков. След месец къртовски труд открили сграда, под корените на вековни дървета достигнали до покрива й. Оказало се, че била стар християнски храм. В близост до манастира открили и пещера - скривалище. Влизането в нея става по каменни стъпала, а на 2-3 метра от началото й има срутено хоризонтално разклонение. Едното разклонение е естествена пещера, а другото - издълбано от човешка ръка, където били открити стъклени кандила, въглени, восък и др. От стените на пещерата капе вода, за която се вярва, че е аязма и има лечебни свойства. Поверието гласи, че всяко влизане в пещерата води до изчистване на греховете. Според легендата на това място някога е имало манастир, който е бил опожарен от турците, а монасите се скрили в пещерата, чийто вход след разрушаването на обителта се затрупва и след съновидението на местен човек монасите били изровени ни живи, ни умрели. Наскоро след разкриването на манастира построили параклиса "Св. Троица", който стои и до днес - името му било избрано във връзка с приближаващия тогава голям християнски празник. Днес, до параклиса все още личат развалините на по-стара, средновековна църквица, в близост до която се е намирало колибарското селище Котвините. Някои изследователи предполагат, че манастирът е отдавна търсения Синаитов манастир в Парория (Източник)
По време на обратния път говорихме за мащаба на Все-лената и начина за образуване на магма - спомних си, колко огромна беше Земята, колко жива, с огромен вътрешен двигател - ядро, задвижващо всички процеси около нас. А външните процеси - вдъхновени от слънцето. Почувствах се нелепо малък и неудобно крачещ с кални обувки и метални щеки върху цялото съкровено Съкров-и-Ще, наречено Земя. Може би слушах музика, може би дори не я чувах. А слънцето - то е само служител. А всички други слънца, а всички други галактики и системи във Все-лената, а райските планети? Всичко се разширява до зенит и стеснява до микрон под ударите на времето. По асфалтовия път до с. Кондолово мълчахме, Саша вървеше на десетина метра пред мен...
През 1950 г. селото е преименувано в памет на прочутия войвода от Илинденско-Преображенското въстание Георги Кондолов. Кондолово е разположено на централното Босненско било, на високо и огледно място, всред вековни дъбови и букови гори със зеленика. Едно от малкото села със запазена типична странджанска архитектура от средата на 19 в. От възвишенията над населеното място се откриват панорами на юг към долината на р. Велека и на изток към вр. Голяма Папия (угаснал вулкан). Край селото се намират могилни некрополи, крепости и останки от тракийско селище. Спряхме пред смесения магазин - с лик на Г. Кондолов върху бялата мазилка - вратата беше заключена. Отидохме до църквата "Св. Георги" и чешмата - табелка с телефон за връзка. Звъннах и помолих човека да ни отключи храма. Събух мокрите обувки и ги оставих да изсъхнат - за късмет след минути се появи и топлото слънце. Краката ми не бяха в оптимално състояние, измих ги в хладката вода и започнахме подготовка за обяд. Дочух немска реч! Hallo! Станах и ги попитах, къде са ходили, има ли параклиси и крепости в близост. Двамата германци обикаляха с кола и фотоапарат из селата и както сами споменаха - от всяка къща получавали покани за кафе.
От главната улица се задаваше възрастен, не много висок господин, за когото предложих, че държи ключовете към храма. Поканих немците също да го посетят - сградата беше нова, защото по думите на господина старата черква била разрушена "в изминалите години, в които се живееше без вяра". Храмът е красив, а иконите вътре в него са едно малко чудо - ярки и греещи. Цветовете са свежи, усеща се, че сградата е нова, направена и поддържана с любов. Помолих човека да направя снимки - съгласи се срещу дарение. Оставих малка сума, запалихме свещи и направих снимки. Човекът ми разказа за историята на храма и иконите. Попитах го за най-големия параклис в Странджа "Св. Петка", построен върху основите на древна църква и находящ се на 1 км югоизточно от селото. Отвърна ми, че е възстановен наскоро, добре поддържан, но също така и заключен - можем да го посетим отвън, но не отвътре - и така посещението ни ще бъде лишено от смисъл? Попитах господина и за магазина - исках да предам поздрави на магазинерката от Станка и Васко - и когато му споменах за жената на кмета, той отвърна, че той е управителя на селото. Усмихнах се и му предадох много поздрави от снощните ни домакини.
Обядът ни включваше: домати, краставици, хляб с вегетариански пастет, сирене, кашкавал и много лютеница (подарена ни от Деспина и Стоян). Напълнихме вода от чешмата, обух си сухи чорапи и обувки. Бяхме готови за нови приключения. Оставаше да уточним маршрута. Саша искаше да си тръгне вечерта от с. Българи, където Влади щеше да ни чака около 17.30 часа, а и очаквах майка ми да пристигне на сутринта за половиндневна разходка из Странджа. Предложих посещение на крепостите и параклис "Св. Панталеймон" на север от селото или поемане по маршрут "Тихата песен на гората", свързващ с. Българи и Граматиково през параклис "Св. Петка". "Св. Петка" се очакваше да бъде заключена, но решихме все пак да я посетим, следвайки първоначалния план.
Часът бе около 15.30 и имахме по график два часа до с. Българи. След Кондолово ни посрещна маркиран път за Голямото Аязмо. Смених батериите на GPS-a, който угасна и продължихме с бодра крачка по правилния път за параклиса, достигайки до вековна дъбова гора. Сведенията за възникването и съществуването на параклиса са оскъдни, повечето което се знае за него идва от легенди и предания - бил е опожаряван три пъти от турците, след което съграждан наново. Светото място беше спретнато, скрито зад метална ограда. Изглеждаше заключено, но решихме да отворим вратата на оградата и да почукаме на Божия Храм. Никой не ни отвори, беше здраво заключено, макар да не виждах катинар. Седнахме на масите под дървения навес над входа. Пред очите ми изскочи стенопис, невидим до момента, заради ниския навес и гласящ: "Да пази Господ този храм от огън, вода и лоши хора...". Казах на Саша, че се надявам да не бъдем нито едното от трите изброени и че съм сигурен, че има достъп до храма. Станах и погледнах отново дървената входна врата - досещах се вече, как се отключва. Да, правилно! Имаше малка дупка във вратата! Същият механизъм, който Васко ни показа снощи! Убеден съм, че ключът е скрит около нас, едва ли някой го носи със себе си. Споделих всичко със Саша и играта започна. Първо намерихме една малка тел, която огънахме и прокарахме в дупката - усетихме прорезите в дървения език зад вратата, но телта беше много мека и се огъваше под натоварването. Играта продължи! Интуицията ме заведе на правилното място и за секунди открих ключа! В миг бях най-радостния човек на планетата Земя! Проврях металния елемент и го завъртях, избутвайки езика. Вратата се отвори! Посрещнаха ни иконите и семейство прилепи, който бяха изцапали целия под. Въведохме светлина - запалихме всички свещи и с една метличка и кофа изхвърлихме изпражненията на животните. Роди се идея да освободим храма от животинско присъствие, но това се оказа невъзможно със светлината на челника и светкавицата на фотоапарата, а и сградата имаше отворен прозорец, през който те отново щяха да се върнат. Върнахме ключа на мястото му, което ще запазя в тайна и се изтеглихме от храма. Влади ми звънна, часът беше 17.30 и той беше пристигнал в с. Българи - трябваше да побързаме. Обмислях, дали да не изпратя съобщение на господин кмета, за да го информирам, че има прилепи вътре, че сме изчистили и върнали ключа на мястото му. Чудех се, защо ли беше скрил от нас, че ключът на храма е скрит в близост?! Тук се роди урокът за ден 3. Дали възрастният човек щеше да прочете съобщението ми?! Трябваше да ускорим крачка - щях да мисля на сутринта.
В началото бяхме много вдъхновени от намерения ключ, пътят беше маркиран и сравнително ясен - срещахме дори и синя маркировка водеща до с. Кости. Впоследствие загубихме жълтата маркировка за с. Българи и решихме в ниската част на реброто, по което слизахме, да се опитаме да прекосим Язменски и Лесков дол, който се събираха в един приток. Нагазихме в много диви шубраци и трънаци, които на много места бяха разорани от изгладнели глигани, търсещи корени за храна. Пред нас се изправи тъмна гора с високи дървета - "много подходящо място за среща с глигани" казахме и двамата в един глас и започнахме да издаваме предупредителни сигнали: Саша викаше силно "Хооооууу", Веско използваше пластмасовата свирка на раницата Ташев. Вследствие на което напълно разбираемо не видяхме животни. Водата в дола беше много студена и подходяща за освежаване на лицата и ръцете, както и прогонване на досадните мушици. Започнахме поредното стръмно изкачване по азимут, докато не достигнахме до утъпкан път, движещ се по реброто, което ни отведе след време до голите поляни на панорамната местност "Церът". Следваше кратко слизане и среща с огромен вековен дъб. Денят завърши с продължително изкачване към с. Българи. Посрещна ни гробището на селото и м. "Св. Елена" с едноименен параклис и аязмо, както и беседка с панорамен изглед. В изворчето биват осветени (измити във вода) иконите на "Св. Св. Константин и Елена" преди ритуала "нестинарство", който се чества на 3. и 4. юни. В близост се намира и параклис посветен на "Св. Константин", който нямахме време да посетим. Влади ни чакаше до църквата и кметството - закъсняхме с близо 2 часа.
Църква "Св. Св. Константин и Елена" е паметник на културата и се намира в центъра на селото, срещу мястото, където се запалва огъня за нестинарите, оградено в кръг понастоящем. Каменният храм е построен през втората половина на 19 век. През 1903 г., по време на Илинденско-Преображенското въстание, е опожарен заедно с цялото село. Възстановен е през 1910 г. Входът на църквата е ориентиран на запад към "Коначето" - храм на нестинарите, в близост до селската чешма. Конак е турска дума, която означава къща за живеене, място, в което се отсяда за по-дълго време. Четириъгълната постройка е ориентирана по посоките на света и бележи сакралния център на територията на с. Българи. Коначето е дом на Св. Константин и в него той отсяда за празника си. Тук се съхранява свещеният нестинарски тъпан. В деня на Св. Св. Константин и Елена в двора му се коли жертвено животно за приготвяне на "нестинарски курбан". Особена роля играе южната страна на параклиса. Там е направен прозорец и се намира столнината, на която се поставят иконите, за да "почиват". В коначето обикновено става "прихващането" на нестинарските икони и тръгва нестинарското шествие към одърчето на "Св. Константин".
Село Българи е разположено върху плоския гръб на планинското било, заобиколено от дълбоки долини, от което се откриват прекрасни гледки към нагънатите заоблени хребети на Странджа. За първи път с. Българи е споменато в документ от 1454 г., което доказва, че е едно от най-старите странджански села, вероятно основано по времето на Първото българско царство. Към края на 19 век остава последната крепост на българщината в крайморска Странджа, в една враждебна гръкоезична среда. Селото е единственото нестинарско селище в България, а и винаги е било единственото в Странджа по думите на местните хора, макар и вече да няма истински нестинарки, които да "прихващат" сила от иконите. Нестинарките са танцували, танцуват и сега (но с гореспоменатата условност), в огъня и жаравата на 3 срещу 4 юни, денят на "Св. Св. Константин и Елена" по стар стил. Езическият ритуал, предаван от дълбока древност, е преплетен с християнството чрез легендата за двамата светци. Пряката културна приемственост, осъществена в Странджа, е причина този действащ от тракийско време ритуал да запази основните си черти и до днес. "Прихващането" на нестинарите и танцуването в транс в огнената жарава под звуците на нестинарския тъпан са уникални за Европа. Върху жаравата играят само посветените, които обсебени от духа на Св. Константин, мълвят молитви за здраве и опрощение, а понякога пророкуват бъдещето на селото и света. Овладени от "Господева сила", нестинарите от-ключ-ват свещени пространства, където влизат в най-истинно общение с Бог (източник: Туристически пътеводител Природен Парк Странджа). Табелите край чешмата допълниха пъзела със следната информация: с. Българи (Вулгари, Ургари) първоначално е било в м. Припор по поречието на р. Велека. Влагата, върлувалите епидемии и честите набези на пирати принудили населението да потърси по-закътано, по-високо и проветриво място. Като типично колибарско село, хората са се прибирали по домовете си само през зимата. С приключване на Първата световна война населението се увеличило, но поради липса на препитание доста семейства напускат и поставят начало на с. Изгрев (Лисово). В селското землище се намират развалини от Кале и крепостта Градище, в които населението се е криело по време на нападения. През 2004 г. започва проучване в Странджа и тук е открита крепост с базилика, чиито стени стъпват върху по-ранен културен пласт. Предполага се, че намерените находки са от края на V - началото на VI в., от времето на император Анастасий. Извън западната стена се намира некропол, състоящ се от 20 могили. В м. Шумака е проучен култов тракийски комплекс от ритуални ями, отнасящи се от края на VI - V в. пр. Хр. Нестинарите - пазители на скритото знание: начело стои епитроп, който с останалата общност съхранява автентичността на обреда, въпреки че няма потомствени нестинари. Според легендата той си намира помощник, като наклажда огън до небето и събира всички момци. В огъня играе само един - Костадин. По същия начин му избира жена - Елена. Обредното място е столнината /конака/. Тук се поставят иконите /кунизмите/ и техните премени, даровете и пр. В с. Българи има няколко "аязми" - Русиновата, Голямата, Влахово, Далечната, "Св. Костадин" и "Св. Елена". Те са изворчета с капаци, до тях има параклисчета с полици за иконите и място за палене на свещи. До аязмата "Св. Костадин" се намира одерът - ниска дървена площадка с ограда, където се нареждат обредните хлябове.
Напазарувахме от магазина: кашкавал, маслини, тахан халва и поседнахме край чешмата - навън се стъмваше. Много се зарадвах на Влади - беше намерил начин да се включи, макар сутрешните дъждове и колебания. Саша повика такси от Царево, което да го закара до семейството му, а за мен остана решението, къде да нощуваме. Планувах нощувка до параклис "Св. Богородица", намиращ се на около 3 км от селото - един от най-големите параклиси в Странджа с две аязми. Вариант беше и да нощуваме при роднините на Наско - майката и бащата на чичо му Яни. Беше ми малко неудобно, но Яни ме увери, че всичко е наред и приех поканата на драго сърце - параклисът ще остане на мястото си, а срещата с хората понякога е по-ценна и носи повече стойности. Речено - сторено. След църквата вдясно ни посрещна ниска възрастна женица - баба Станка. Благодарихме й заедно с Влади и започнах да й обяснявам сложната ни непряка роднинска връзка. Дядо Илия ни очакваше с нетърпение и радост, за съжаление вече възрастен и трудноподвижен - посрещна ни седнал на дивана в дневната. Баба Станка направи салата с домашни зеленчуци от голямата градина, дядо Илия извади една ракия, която близнах 2-3 пъти от уважение - много вкусна впрочем - но пък Влади ме замести подобаващо и прави компания на възрастния човек, изпивайки пълна чаша от "огнената вода". Извадих моята храна, разпънах картата и не спирах да говоря, а дядо Илия задаваше въпроси или ми даваше насоки, но през цялото време не спираше да се смее на историите от последните дни. Разказа ми, че ключалката от параклис "Св. Петка" е често срещана в миналото в Странджа и се е използвала срещу разбойници и лоши хора (ха - надписът на параклиса!). Дядо Илия е работил дълги години в горското стопанство и познава много добре планината и нейните тайни. Влади изглеждаше в много добро настроение и също мисля, че му допадна контакта с местните добри хора. След топлото посрещане и дългите разговори беше време за студен душ на мивката отвън и топли завивки. Навих часовника за 6.00. Влади ме помоли да не го събуждам, ако не е станал сам. Очаквах майка ми да пристигне около 7.30 часа. "Св. Богородица" ме очакваше, заедно с първите слънчеви лъчи.
Урок ден 3: От-ключ-и не-от-ключ-ваемото! Прошепни тайните само на подготвените!От главната улица се задаваше възрастен, не много висок господин, за когото предложих, че държи ключовете към храма. Поканих немците също да го посетят - сградата беше нова, защото по думите на господина старата черква била разрушена "в изминалите години, в които се живееше без вяра". Храмът е красив, а иконите вътре в него са едно малко чудо - ярки и греещи. Цветовете са свежи, усеща се, че сградата е нова, направена и поддържана с любов. Помолих човека да направя снимки - съгласи се срещу дарение. Оставих малка сума, запалихме свещи и направих снимки. Човекът ми разказа за историята на храма и иконите. Попитах го за най-големия параклис в Странджа "Св. Петка", построен върху основите на древна църква и находящ се на 1 км югоизточно от селото. Отвърна ми, че е възстановен наскоро, добре поддържан, но също така и заключен - можем да го посетим отвън, но не отвътре - и така посещението ни ще бъде лишено от смисъл? Попитах господина и за магазина - исках да предам поздрави на магазинерката от Станка и Васко - и когато му споменах за жената на кмета, той отвърна, че той е управителя на селото. Усмихнах се и му предадох много поздрави от снощните ни домакини.
Обядът ни включваше: домати, краставици, хляб с вегетариански пастет, сирене, кашкавал и много лютеница (подарена ни от Деспина и Стоян). Напълнихме вода от чешмата, обух си сухи чорапи и обувки. Бяхме готови за нови приключения. Оставаше да уточним маршрута. Саша искаше да си тръгне вечерта от с. Българи, където Влади щеше да ни чака около 17.30 часа, а и очаквах майка ми да пристигне на сутринта за половиндневна разходка из Странджа. Предложих посещение на крепостите и параклис "Св. Панталеймон" на север от селото или поемане по маршрут "Тихата песен на гората", свързващ с. Българи и Граматиково през параклис "Св. Петка". "Св. Петка" се очакваше да бъде заключена, но решихме все пак да я посетим, следвайки първоначалния план.
Часът бе около 15.30 и имахме по график два часа до с. Българи. След Кондолово ни посрещна маркиран път за Голямото Аязмо. Смених батериите на GPS-a, който угасна и продължихме с бодра крачка по правилния път за параклиса, достигайки до вековна дъбова гора. Сведенията за възникването и съществуването на параклиса са оскъдни, повечето което се знае за него идва от легенди и предания - бил е опожаряван три пъти от турците, след което съграждан наново. Светото място беше спретнато, скрито зад метална ограда. Изглеждаше заключено, но решихме да отворим вратата на оградата и да почукаме на Божия Храм. Никой не ни отвори, беше здраво заключено, макар да не виждах катинар. Седнахме на масите под дървения навес над входа. Пред очите ми изскочи стенопис, невидим до момента, заради ниския навес и гласящ: "Да пази Господ този храм от огън, вода и лоши хора...". Казах на Саша, че се надявам да не бъдем нито едното от трите изброени и че съм сигурен, че има достъп до храма. Станах и погледнах отново дървената входна врата - досещах се вече, как се отключва. Да, правилно! Имаше малка дупка във вратата! Същият механизъм, който Васко ни показа снощи! Убеден съм, че ключът е скрит около нас, едва ли някой го носи със себе си. Споделих всичко със Саша и играта започна. Първо намерихме една малка тел, която огънахме и прокарахме в дупката - усетихме прорезите в дървения език зад вратата, но телта беше много мека и се огъваше под натоварването. Играта продължи! Интуицията ме заведе на правилното място и за секунди открих ключа! В миг бях най-радостния човек на планетата Земя! Проврях металния елемент и го завъртях, избутвайки езика. Вратата се отвори! Посрещнаха ни иконите и семейство прилепи, който бяха изцапали целия под. Въведохме светлина - запалихме всички свещи и с една метличка и кофа изхвърлихме изпражненията на животните. Роди се идея да освободим храма от животинско присъствие, но това се оказа невъзможно със светлината на челника и светкавицата на фотоапарата, а и сградата имаше отворен прозорец, през който те отново щяха да се върнат. Върнахме ключа на мястото му, което ще запазя в тайна и се изтеглихме от храма. Влади ми звънна, часът беше 17.30 и той беше пристигнал в с. Българи - трябваше да побързаме. Обмислях, дали да не изпратя съобщение на господин кмета, за да го информирам, че има прилепи вътре, че сме изчистили и върнали ключа на мястото му. Чудех се, защо ли беше скрил от нас, че ключът на храма е скрит в близост?! Тук се роди урокът за ден 3. Дали възрастният човек щеше да прочете съобщението ми?! Трябваше да ускорим крачка - щях да мисля на сутринта.
В началото бяхме много вдъхновени от намерения ключ, пътят беше маркиран и сравнително ясен - срещахме дори и синя маркировка водеща до с. Кости. Впоследствие загубихме жълтата маркировка за с. Българи и решихме в ниската част на реброто, по което слизахме, да се опитаме да прекосим Язменски и Лесков дол, който се събираха в един приток. Нагазихме в много диви шубраци и трънаци, които на много места бяха разорани от изгладнели глигани, търсещи корени за храна. Пред нас се изправи тъмна гора с високи дървета - "много подходящо място за среща с глигани" казахме и двамата в един глас и започнахме да издаваме предупредителни сигнали: Саша викаше силно "Хооооууу", Веско използваше пластмасовата свирка на раницата Ташев. Вследствие на което напълно разбираемо не видяхме животни. Водата в дола беше много студена и подходяща за освежаване на лицата и ръцете, както и прогонване на досадните мушици. Започнахме поредното стръмно изкачване по азимут, докато не достигнахме до утъпкан път, движещ се по реброто, което ни отведе след време до голите поляни на панорамната местност "Церът". Следваше кратко слизане и среща с огромен вековен дъб. Денят завърши с продължително изкачване към с. Българи. Посрещна ни гробището на селото и м. "Св. Елена" с едноименен параклис и аязмо, както и беседка с панорамен изглед. В изворчето биват осветени (измити във вода) иконите на "Св. Св. Константин и Елена" преди ритуала "нестинарство", който се чества на 3. и 4. юни. В близост се намира и параклис посветен на "Св. Константин", който нямахме време да посетим. Влади ни чакаше до църквата и кметството - закъсняхме с близо 2 часа.
Църква "Св. Св. Константин и Елена" е паметник на културата и се намира в центъра на селото, срещу мястото, където се запалва огъня за нестинарите, оградено в кръг понастоящем. Каменният храм е построен през втората половина на 19 век. През 1903 г., по време на Илинденско-Преображенското въстание, е опожарен заедно с цялото село. Възстановен е през 1910 г. Входът на църквата е ориентиран на запад към "Коначето" - храм на нестинарите, в близост до селската чешма. Конак е турска дума, която означава къща за живеене, място, в което се отсяда за по-дълго време. Четириъгълната постройка е ориентирана по посоките на света и бележи сакралния център на територията на с. Българи. Коначето е дом на Св. Константин и в него той отсяда за празника си. Тук се съхранява свещеният нестинарски тъпан. В деня на Св. Св. Константин и Елена в двора му се коли жертвено животно за приготвяне на "нестинарски курбан". Особена роля играе южната страна на параклиса. Там е направен прозорец и се намира столнината, на която се поставят иконите, за да "почиват". В коначето обикновено става "прихващането" на нестинарските икони и тръгва нестинарското шествие към одърчето на "Св. Константин".
Село Българи е разположено върху плоския гръб на планинското било, заобиколено от дълбоки долини, от което се откриват прекрасни гледки към нагънатите заоблени хребети на Странджа. За първи път с. Българи е споменато в документ от 1454 г., което доказва, че е едно от най-старите странджански села, вероятно основано по времето на Първото българско царство. Към края на 19 век остава последната крепост на българщината в крайморска Странджа, в една враждебна гръкоезична среда. Селото е единственото нестинарско селище в България, а и винаги е било единственото в Странджа по думите на местните хора, макар и вече да няма истински нестинарки, които да "прихващат" сила от иконите. Нестинарките са танцували, танцуват и сега (но с гореспоменатата условност), в огъня и жаравата на 3 срещу 4 юни, денят на "Св. Св. Константин и Елена" по стар стил. Езическият ритуал, предаван от дълбока древност, е преплетен с християнството чрез легендата за двамата светци. Пряката културна приемственост, осъществена в Странджа, е причина този действащ от тракийско време ритуал да запази основните си черти и до днес. "Прихващането" на нестинарите и танцуването в транс в огнената жарава под звуците на нестинарския тъпан са уникални за Европа. Върху жаравата играят само посветените, които обсебени от духа на Св. Константин, мълвят молитви за здраве и опрощение, а понякога пророкуват бъдещето на селото и света. Овладени от "Господева сила", нестинарите от-ключ-ват свещени пространства, където влизат в най-истинно общение с Бог (източник: Туристически пътеводител Природен Парк Странджа). Табелите край чешмата допълниха пъзела със следната информация: с. Българи (Вулгари, Ургари) първоначално е било в м. Припор по поречието на р. Велека. Влагата, върлувалите епидемии и честите набези на пирати принудили населението да потърси по-закътано, по-високо и проветриво място. Като типично колибарско село, хората са се прибирали по домовете си само през зимата. С приключване на Първата световна война населението се увеличило, но поради липса на препитание доста семейства напускат и поставят начало на с. Изгрев (Лисово). В селското землище се намират развалини от Кале и крепостта Градище, в които населението се е криело по време на нападения. През 2004 г. започва проучване в Странджа и тук е открита крепост с базилика, чиито стени стъпват върху по-ранен културен пласт. Предполага се, че намерените находки са от края на V - началото на VI в., от времето на император Анастасий. Извън западната стена се намира некропол, състоящ се от 20 могили. В м. Шумака е проучен култов тракийски комплекс от ритуални ями, отнасящи се от края на VI - V в. пр. Хр. Нестинарите - пазители на скритото знание: начело стои епитроп, който с останалата общност съхранява автентичността на обреда, въпреки че няма потомствени нестинари. Според легендата той си намира помощник, като наклажда огън до небето и събира всички момци. В огъня играе само един - Костадин. По същия начин му избира жена - Елена. Обредното място е столнината /конака/. Тук се поставят иконите /кунизмите/ и техните премени, даровете и пр. В с. Българи има няколко "аязми" - Русиновата, Голямата, Влахово, Далечната, "Св. Костадин" и "Св. Елена". Те са изворчета с капаци, до тях има параклисчета с полици за иконите и място за палене на свещи. До аязмата "Св. Костадин" се намира одерът - ниска дървена площадка с ограда, където се нареждат обредните хлябове.
Напазарувахме от магазина: кашкавал, маслини, тахан халва и поседнахме край чешмата - навън се стъмваше. Много се зарадвах на Влади - беше намерил начин да се включи, макар сутрешните дъждове и колебания. Саша повика такси от Царево, което да го закара до семейството му, а за мен остана решението, къде да нощуваме. Планувах нощувка до параклис "Св. Богородица", намиращ се на около 3 км от селото - един от най-големите параклиси в Странджа с две аязми. Вариант беше и да нощуваме при роднините на Наско - майката и бащата на чичо му Яни. Беше ми малко неудобно, но Яни ме увери, че всичко е наред и приех поканата на драго сърце - параклисът ще остане на мястото си, а срещата с хората понякога е по-ценна и носи повече стойности. Речено - сторено. След църквата вдясно ни посрещна ниска възрастна женица - баба Станка. Благодарихме й заедно с Влади и започнах да й обяснявам сложната ни непряка роднинска връзка. Дядо Илия ни очакваше с нетърпение и радост, за съжаление вече възрастен и трудноподвижен - посрещна ни седнал на дивана в дневната. Баба Станка направи салата с домашни зеленчуци от голямата градина, дядо Илия извади една ракия, която близнах 2-3 пъти от уважение - много вкусна впрочем - но пък Влади ме замести подобаващо и прави компания на възрастния човек, изпивайки пълна чаша от "огнената вода". Извадих моята храна, разпънах картата и не спирах да говоря, а дядо Илия задаваше въпроси или ми даваше насоки, но през цялото време не спираше да се смее на историите от последните дни. Разказа ми, че ключалката от параклис "Св. Петка" е често срещана в миналото в Странджа и се е използвала срещу разбойници и лоши хора (ха - надписът на параклиса!). Дядо Илия е работил дълги години в горското стопанство и познава много добре планината и нейните тайни. Влади изглеждаше в много добро настроение и също мисля, че му допадна контакта с местните добри хора. След топлото посрещане и дългите разговори беше време за студен душ на мивката отвън и топли завивки. Навих часовника за 6.00. Влади ме помоли да не го събуждам, ако не е станал сам. Очаквах майка ми да пристигне около 7.30 часа. "Св. Богородица" ме очакваше, заедно с първите слънчеви лъчи.
Unlock the unlock-able! And keep all treasure locked for the unprepaired ones.
Приключения ден 4: "Пътят към Родината", "Стъпки към Родината"
Маршрут: с. Българи, параклис "Св. Троица", параклис "Св. Богородица", с. Българи, хижа Пчелина, р. Трашка, прекосяване на р.Велека, Голямото Аязмо, с. Кости
6.00 часа. Оставих съмненията и скочих от леглото. Море от облаци прегръщаше хълмистия релеф. Морето и неговите подаръци ме очакваха. 6.30 вече тичах към параклиса - с малко шишенце вода, щеките и GPS навигацията. Минах покрай празното училище, новият полупразен музей, циганския катун и след минути стъпих в гората. Пътят е само направо, пропуснах отклоненията и след 15-20 минути застанах пред широката поляна, вековния Благун, множеството маси и пейки, двата параклиса. Оставих щеките до оградата, погледнах към дървената, стара сграда на параклис "Св. Троица" и се мушнах под навеса на параклис "Св. Богородица", минавайки през широко отворената врата - мислех си, че съм очакван гост и изгарях от нетърпение. Същата ключалка! Бях убеден, че след минута ключът ще бъде в ръцете ми. Сега, пишейки настоящите редове, съм убеден, че ако дядо Илия можеше да прочете моя разказ щеше да се смее двойно повече, отколкото по време на вечерята. Отново Тук и Сега - проврях ръката си чак до лакътя в една дупка до прага на вратата - сигурно е закачен от вътрешната страна на вратата; прегледах всички керемиди, висящи от ръба на покрива; всички камъни в радиус от 200 метра; обиколих 2 пъти сградата; прегледах и в съседния параклис - отвътре, но и отвън; обиколих масите, пейките, навеса; говорих и с Благуна; върнах се до параклиса, погледнах през малкото отворено прозорче - огледало и статуя без глава... а на масата под навеса се мъдреше една малка книжа, озаглавена "Великата Надежда". Мъдро наИстина. Св. Богородица отказа да ме допусне. Урокът за днешният ден се появи с първите утринни лъчи. Търпение му е Майката, буквално и преносно. Краткото разочарование отстъпи място на Надеждата, която думаше, че след 2 дни е 28. август - денят, в който местните хора ще честват Божията Майка по стар стил - именно на същото място. Хипотетично дори, но надеждата да влезна в храма оставаше жива, поне още два дни. Изпратих шеговит смс до Саша, но още по-весел беше неговият отговор, че е нужно да си направя един "КЛЮЧ" и да го нося винаги из Странджа. "Великата Надежда" и ключа към Небесните Двери.
Бях загубил около един час и закъснявах. За щастие майка ми също. Дойде в 8.30 с една детска раничка и шише от 2.5 л., но и с много, много, много вкусно сирене. Заредих принудително батерията за фотоапарата, която беше загубила сили, закусих набързо вкусни домати и сирене и отлетяхме - дядо Илия ни упъти към Разгалките (дано не бъркам), след което се сбогувахме с него и баба Станка. "Пътят към Род-ината" през Български дол - успореден дол на Лесков, който прекосихме със Саша по време на предишния ден - беше най-краткият начин за достигане до Голямото Аязмо. Очакваната продължителност беше около 4 часа, включително пресичането на р. Велека и обяда.
Лесно се ориентирахме за днешната ни посока и потеглихме по пътека с лек наклон, преминаваща през долчета и рекички, мостче дори, успоредно на течението на Българския дол, в който човек можеше да се освежи с шепа водица. По средата на пътя чух кучешки лай и забелязах, че зелената ни маркировка среща синята за с. Кости, която следвахме със Саша по време на третия приключенски ден. Кучешкият лай се задаваше зад оградата на хижа "Пчелина". До Голямата Аязма оставаха 2 часа. Наближихме коритото на р. Велека и растителността около нас се промени - излязохме под жаркото слънце, в коридор между гъста, непреодолима стена от всевъзможни растения, най-вкусни от които бяха къпините, край които с радост спирахме. Коловози от гуми пресичаха на места растителността. GPS-ът на Иван показваше, че наближаваме мястото за прекосяване на реката, което според мен съвпада с мястото за прекосяване, което използвахме преди 2 години с Мими, Цвети, Гонзо и Иван. Спряхме под огромно дърво, върху което беше закачена табела с жълта маркировка. Оставихме раниците и тръгнах към реката. Намерих брода според GPS. Преместихме се там, събух обувките и нагазих. Водата стигаше до кръста и се отказах - майка ми не беше подготвена да прекосява подобна висока вода. Обух се. Върнахме се до дървото. Влади тръгна на изток, поех на запад. Намерих един каменен плаж и подобие на брод. Изтичах обратно. Влади също се връщаше - целите му обувки и панталони бяха в мънички, кръгли "лепки". Стръмно е било при него, но въпреки това реших да потърся пътечката му измежду шубрака. Върнах се също с лепки и им предложих да се качим нагоре по течението и да опитаме при каменния плаж. Речено - сторено. Предложих им да починат и сложих банския. Потънах до уши във Велека и с мъка успях да се изкатеря по коренищата на едно дърво, укрепващо отсрещния бряг. Продължих по бански и сандали, в търсене на макадамения път между м. Качул и с. Кости, който очаквах да бъде на 100 метра южно от коритото на реката. Прекосих горичка по глиганските пътечки и след доста стръмно изкачване попаднах на търсения път. Първоначално реших да потърся основния брод, да го премина и след това на намеря майка ми и Влади. Потичах и в двете посоки, но най-близката маркирана плитчина щеше да бъде сигурно на поне 10-15 минути. Слънцето беше силно и реших да се върна обратно в търсене на подходящо място за прекосяване на реката. Тръгнахме с Влади надолу по течението, успоредно от двете страни на реката и след малко попаднах на каменен плаж, през който стигнах без усилия до колегата архитект (компютърен). Реката образуваше бързей, защото беше много плитка, до глезените и коленете на места, след което отново ставаше дълбока. Взехме раници и прекосихме отново. Отворихме ги и седнахме върху шалтетата - настъпи време за обяд. Изгубихме около час край реката, с цел да починем по-добре и със свежи сили да продължим напред. Взех сапуна и се качих нагоре по течението - време за хигиена. Обядът беше вкусен, а петмезът от рошков и сусамов тахан - доядени, защото по традиция се бяха разтекли в плика за хранене. Маслини, хляб, сирене, пастет, халва - все вкусотии. Полежахме на шалтетата, натоварих останалата половина от петте литра вода в мен и им показах пътя през горичката и стръмното качване. С щеки и тояги успяхме да се изкатерим и продължихме бодро по пътя. Необходим ни беше около половин час да достигнем до моста над Влахов дол и разклона за Голямата Аязма, откъде ни очакваше тридесет минутно изкачване до Местото. Починахме за минутка, отпихме глътка вода и потеглихме. Влади разказваше за Камино и всичко хубаво, което му се е случило след "Млечния Път" - всеки път е път към любовта, силата, будното съзнание... В движение хапвахме вкусни къпини. В начало виках силно и свирех, за да предупредя глиганите, че пристигаме, но подобни така и не срещнахме, за разлика от срещата на Данита, Радина и Ваката през 2013 г.
Достигнахме широка поляна между дъбове, заобиколена от маси и информационни табели. GPS-ът показваше, че Голямото Аязмо е на няколко километра нагоре по склона на рекичката. Оставих раницата, взех фотоапарата и обиколих поляната. Табелата ми рече, че тук е Голямата Аязма - едно от най-свещените места в района, според моя пътеводител. Табелата отново продума, на места уви малко неграмотно: "Влахов дол е приток на р. Велека. Местността Голямата Аязма, където се намираме сега е една от най-почитаните в Странджа, свещеното пространство на нестинарската обредност. Според легендите, в миналото наблизо е съществувало село, от което са произлезли и се разселили всички нестинари. Странджанци вярват, че хорището при Голямата Аязма е свещено за влизане в огън, защото в него са играли първите просветени в огненото тайнство. Точно на това място баба Злата - последната легендарна нестинарка, също за първи път влиза в огнената жарава. Преселените в началото на 20 век в Гърция нестинари днес наричат местността "Родината". Тук за протокола ще направя малка отметка - с. Българи първоначално е било близо до река Велека, впоследствие хората са го изградили на билото - вероятно това има предвид и табелата. Местните хора твърдят, че нестинари винаги е имало единствено и само в с. Българи, днес дори истински не се срещат (истински означава да "прихващат"), както и че историята за Голямата Аязма е направена по европейски програми - за първото съм напълно склонен да вярвам, за второто - частично, защото сам не успях да усетя силата на Мястото. Дядо Илия ми беше споменал, че Аязмата била преместена, чисто от гледна точка за достъпност и удобство - преди е била по-нагоре по течението, вероятно това искаше да ми каже и GPS-ът. "Голямата аязма е общото място, към което се отправят с тържествено шествие жителите на петте нестинарски села в неделята, предшестваща 3 юни - денят на "Св. Св. Константин и Елена" (по стар стил). Тук се събират не само местните хора, нестинарите от Странджа и Северна Гърция, а и братята - нестинарските икони на селата Кости, Българи, Граматиково, Сливарово и Кондолово (свободно съчинение, както споменах). Самите посветени се срещат и си гостуват като част от ритуално посещение, целящо правилното изпълнение на обреда. Всички свещенодействия за запазени неизменни от хилядолетия (хм?!). Рано сутринта, в неделя преди "Св. Св. Константин и Елена" от свещените постройки (конаците) на светците, в петте села, потеглят шествия, водени от нестинарите със свещения тъпан и гайдата, епитропа, момчетата с иконите, поклонниците. На голямата аязма всяко село има свой свещен извор (аязма) и ритуална дървена конструкция - одърче, на която се поставят иконите, обредните хлябове, кърпи и дарове. Одърчетата повтарят най-древната представа за свещена постройка, преди хората да започнат да градят храмове (хм?! По-скоро храмовете са свещена реплика на първообраза на Бог, впоследствие се изграждат и други структури със същата символика). Водата на петте аязми е най-лековита на този ден, докосването до иконите също. Всяко село прави трапеза, раздава се курбан, вият се хора."
Съседната табела разказва легенда за плодородието и доброволното жертвоприношение на елен, олицетворяващ космическото небе и вселена. Физическите жертвоприношения са извън моето поле. Абстрахирайки се от тях, прочетох следващите изречения: "В този смисъл принасянето в жертва от гледна точка на митологичното съзнание има роля да свързва Тук и Сега с Там и Отвъд." Пожар от мисли! Тук и Сега от 2012 г. се завърна с пълна сила! Но ЗаЕдно с Там и Отвъд, ръка за ръка! Колко очевидно и недосетливо от моя страна! Тук и Сега + Там и Отвъд = 1 + 1 = 1 = Любов = Любовта, закодирана в нас и извън нас; в сърцето, и в душата; на Земята, и на Небето; в Светлината и Вселената; в Кръст-О-Пътя и Кръг-О-Врата; две сестрици, две душици; две братчета, две близначета; в мъЖ и Жена = Живот. Всичко е Тук и Сега и едновременно Там и Отвъд. Мостът обаче само на Светло се преминава.
Имах нужда от още минутки мълчание - минах покрай одърчетата, в търсене на Аязмото, което се намираше на склона, от другата страна на поточета, след слизане и изкачване по стъпала - малко изворче от земята с дървен навес. Извадих бръмбарче от водата, което се опитваше да изплува, умих лицето в живата водица и се върнах обратно. Веси и Влади нямаха интерес да го посетят.
Предложих да се качим до точката на GPS, която показва Аязмото, за да проверим, какво има там - извървяхме няколко километра под силното слънце, подкрепяйки се с къпини. Пътят се разклоняваше в две посоки - заобикалящ път до с. Сливарово, пряка пътека до пътя между с. Сливарово и с. Кости, който път беше необходимо до достигнем, защото очаквах там да има вода и да нощуваме близо до параклис, на път за Силистар. От Голямо Аязмо не открих следа и се качих по пътя нагоре - беше ясен поне 5-10 минути, но след още 20-30 минути пътят свършваше на GPS картата и се чудех, дали ще има начин да се движим по азимут в настоящата формация, ако приемех картата за вярна. Върнах се и обсъдихме, как да продължим - Влади беше съгласен с всички предложения; Веси предпочиташе да тръгнем обратно до мостчето и към с. Кости, а Наско да я вземе с мотор по пътя; на свой ред - исках да се качим на билото и да стигнем до към параклис "Св. Георги" по път, отново достъпен с мотор. Майка ми беше изморена, водата ни беше малко, а водоизточниците - несигурни и реших да жертвам първоначалния си план и мечтата за Силистар. Фокусът остана в Божията Майка и женската сила. Слизайки към моста се вкиснах и се ядосах най-вече на себе си за подценяването на ситуацията и надценяването на силите на Веси. Тя беше изминала предела си, като за първо ходене и вече се движеше много бавно и почивките зачестиха. В случая взехме напълно правилно решение, жертвайки плана. Дотук с жертвоприношенията. Следването на потока и движението, успоредно по водите на р. Велека беше моят резервен план, като по пътя имахме гарантирана вода в с. Кости, с. Бродилово и Царското кладенче, а маршрутът между Бродилово и Синеморец беше непознат за мен, защото преди 2 г. по време на рождения ден на Еми пропуснах да го извървя и исках да затворя цикъла, а през 2013 г. групата прие друг маршрут - от с. Бродилово до с. Варвара. Следвай потока! Следвай потока на Изток към Източ-ника! След дни установих сам, че решението бе правилно, защото намалихме риска от пресъхнали водоизточници и обезводняване през горещото лятото, а и сезонът за тихо посещение на Силистар е друг. Водице, водице, води ме към Голямата Вода! Там и Отвъд, където 1+1 =1! Две години по-късно, най-накрая още една мечта щеше да бъде осъществена. На следващия ден дори измислих маршрут по границата, който щеше да ме отведе до Силистар - най-рано догодина.
Вървяхме единствено по основния път, виещ се под дърветата - слизането до равнината край речното корито беше немислимо, заради високата растителност и силното слънце. Преминахме покрай малкото стопанство и започнахме леко изкачване, редуващо се с чести почивка. Двамата с Влади също се бяхме изморили. Раницата ми беше допълнително натоварена, а и бавното темпо ме изморяваше още повече. Веси и Влади бяха за първи ден и жегата и стотиците мушици ги притесняваха. Бях свикнал вече на свой ред - дори и да ми влизаха в очите, ушите, носа, устата и да ме хапеха по лицето и ръцете.
До Кости имахме 2 часа и половина след моста, но се движехме по-бавно от очакваното и часът минаваше 19. Чухме мотор - Анастасии се задаваше по пътя. Донесе ни шише с вода, с което се хидратирах отново, оставих му част от багажа, който ми беше излишен и взех малко от тежестта на Влади. Снимахме се е с Веси - всичко е добре, когато свършва добре, а и успяхме да направим крачка към семейно пътуване. Крачка по крачка.
До селото оставаха 2-3 км, а до залез - 20-30 минути. Забързахме крачка, подминавайки базата за добив на пясък и около 20:00 заснехме залеза край моста над Велека, на входа на селото. Снимах и табелките за м. Казанчето и параклис "Св. Богородица", които посетихме с Иво през 2012 г. и имахме възможност да посетим и утре с Влади. Селото е разположено в живописната долина на р. Велека, заобиколено от планински хълмове, обрасли с вековни гори. Крайречните лъки напролет се заливат от придошлите води на р. Велека. Често при тези разливи реката наводнява долната част на селото, включително и подземния етаж на кръчмата с пилона. В околностите на селото има следи от металургична дейност. На юг се намира голям могилен некропол, както и тракийски могили. В миналото селото е било една от спирките по пътя Малко Търново - Ахтопол - Василико (Царево). До Балканската война е населено основно с гърци. При изселването си те оставят оригинални по своята архитектура къщи - сградите са твърде просторни по размери, двуетажни, отдолу с обор, обковани с дъбови дъски, но без прозорци, а оскъдното осветление се осигурявало от покрива с помощта на "подвижна керемида". Към средата на 20 век теснолинейка, превозваща дървен материал до морския бряг, е свързвала Кости с Ахтопол. Предложих да отидем до църквата и да хапнем зеленчукова салата в кръчмата. По пътя разменихме две думи с едно малко момиченце пред една от къщите. Църквата "Св. Св. Кирил и Методий" е една от най-красивите селски църкви в Странджа. Наричала се е "Св. Св. Константин и Елена" до изселването на гърците от селото. Разрушена е по време на Преображенското въстание, а през 1909 г. е наново възстановена и осветена. Забележителни в нея са дърворезбования иконостас и множеството реставрирани икони. Сградата беше очаквано затворена, а жената държаща ключовете, в проведен разговор по телефона, ме информира, че може да отвори към 9 часа сутринта. В 9 очаквах да стигнем до Бродилово, благодарих й и тръгнахме към кръчмата, където поръчахме айряни и шопска салата. Вариантите за нощувка бяха следните: да нощуваме при познат на Веси и Наско или да разговарям с кмета, който преди момент се появи в кръчмата. Малкото момиченце, което срещнахме преди минути дойде да играе при нас - най-вече се забавляваше искрено с Влади - се оказа неговата внучка. Планувахме ставане в 5.00 часа и възможно най-рано лягане и преценихме за по-удачно да нощуваме в кметството - часът минаваше 20:30, а човекът сигурно щеше да бъде много гостоприемен и да ни отдели време, което беше нужно да прекараме във възстановителен сън. Обърнах се и попитах господин кмета, дали си спомня, как "бедствахме" с Иво преди 2 години и дали е възможно срещу заплащане да отседнем в "хотела", находящ се в бялата кметска сграда. Човекът се съгласи веднага и ни донесе ключовете. Платихме вечерята и влезнахме в кметството, което беше наскоро боядисано и със сменена дограма. Имаше и бойлер с топла вода, от която се възползвахме максимално. Проучих различните възможности за приключения по време на последния ден и заспахме доволни, след умората от дългото приключение.
Лесно се ориентирахме за днешната ни посока и потеглихме по пътека с лек наклон, преминаваща през долчета и рекички, мостче дори, успоредно на течението на Българския дол, в който човек можеше да се освежи с шепа водица. По средата на пътя чух кучешки лай и забелязах, че зелената ни маркировка среща синята за с. Кости, която следвахме със Саша по време на третия приключенски ден. Кучешкият лай се задаваше зад оградата на хижа "Пчелина". До Голямата Аязма оставаха 2 часа. Наближихме коритото на р. Велека и растителността около нас се промени - излязохме под жаркото слънце, в коридор между гъста, непреодолима стена от всевъзможни растения, най-вкусни от които бяха къпините, край които с радост спирахме. Коловози от гуми пресичаха на места растителността. GPS-ът на Иван показваше, че наближаваме мястото за прекосяване на реката, което според мен съвпада с мястото за прекосяване, което използвахме преди 2 години с Мими, Цвети, Гонзо и Иван. Спряхме под огромно дърво, върху което беше закачена табела с жълта маркировка. Оставихме раниците и тръгнах към реката. Намерих брода според GPS. Преместихме се там, събух обувките и нагазих. Водата стигаше до кръста и се отказах - майка ми не беше подготвена да прекосява подобна висока вода. Обух се. Върнахме се до дървото. Влади тръгна на изток, поех на запад. Намерих един каменен плаж и подобие на брод. Изтичах обратно. Влади също се връщаше - целите му обувки и панталони бяха в мънички, кръгли "лепки". Стръмно е било при него, но въпреки това реших да потърся пътечката му измежду шубрака. Върнах се също с лепки и им предложих да се качим нагоре по течението и да опитаме при каменния плаж. Речено - сторено. Предложих им да починат и сложих банския. Потънах до уши във Велека и с мъка успях да се изкатеря по коренищата на едно дърво, укрепващо отсрещния бряг. Продължих по бански и сандали, в търсене на макадамения път между м. Качул и с. Кости, който очаквах да бъде на 100 метра южно от коритото на реката. Прекосих горичка по глиганските пътечки и след доста стръмно изкачване попаднах на търсения път. Първоначално реших да потърся основния брод, да го премина и след това на намеря майка ми и Влади. Потичах и в двете посоки, но най-близката маркирана плитчина щеше да бъде сигурно на поне 10-15 минути. Слънцето беше силно и реших да се върна обратно в търсене на подходящо място за прекосяване на реката. Тръгнахме с Влади надолу по течението, успоредно от двете страни на реката и след малко попаднах на каменен плаж, през който стигнах без усилия до колегата архитект (компютърен). Реката образуваше бързей, защото беше много плитка, до глезените и коленете на места, след което отново ставаше дълбока. Взехме раници и прекосихме отново. Отворихме ги и седнахме върху шалтетата - настъпи време за обяд. Изгубихме около час край реката, с цел да починем по-добре и със свежи сили да продължим напред. Взех сапуна и се качих нагоре по течението - време за хигиена. Обядът беше вкусен, а петмезът от рошков и сусамов тахан - доядени, защото по традиция се бяха разтекли в плика за хранене. Маслини, хляб, сирене, пастет, халва - все вкусотии. Полежахме на шалтетата, натоварих останалата половина от петте литра вода в мен и им показах пътя през горичката и стръмното качване. С щеки и тояги успяхме да се изкатерим и продължихме бодро по пътя. Необходим ни беше около половин час да достигнем до моста над Влахов дол и разклона за Голямата Аязма, откъде ни очакваше тридесет минутно изкачване до Местото. Починахме за минутка, отпихме глътка вода и потеглихме. Влади разказваше за Камино и всичко хубаво, което му се е случило след "Млечния Път" - всеки път е път към любовта, силата, будното съзнание... В движение хапвахме вкусни къпини. В начало виках силно и свирех, за да предупредя глиганите, че пристигаме, но подобни така и не срещнахме, за разлика от срещата на Данита, Радина и Ваката през 2013 г.
Достигнахме широка поляна между дъбове, заобиколена от маси и информационни табели. GPS-ът показваше, че Голямото Аязмо е на няколко километра нагоре по склона на рекичката. Оставих раницата, взех фотоапарата и обиколих поляната. Табелата ми рече, че тук е Голямата Аязма - едно от най-свещените места в района, според моя пътеводител. Табелата отново продума, на места уви малко неграмотно: "Влахов дол е приток на р. Велека. Местността Голямата Аязма, където се намираме сега е една от най-почитаните в Странджа, свещеното пространство на нестинарската обредност. Според легендите, в миналото наблизо е съществувало село, от което са произлезли и се разселили всички нестинари. Странджанци вярват, че хорището при Голямата Аязма е свещено за влизане в огън, защото в него са играли първите просветени в огненото тайнство. Точно на това място баба Злата - последната легендарна нестинарка, също за първи път влиза в огнената жарава. Преселените в началото на 20 век в Гърция нестинари днес наричат местността "Родината". Тук за протокола ще направя малка отметка - с. Българи първоначално е било близо до река Велека, впоследствие хората са го изградили на билото - вероятно това има предвид и табелата. Местните хора твърдят, че нестинари винаги е имало единствено и само в с. Българи, днес дори истински не се срещат (истински означава да "прихващат"), както и че историята за Голямата Аязма е направена по европейски програми - за първото съм напълно склонен да вярвам, за второто - частично, защото сам не успях да усетя силата на Мястото. Дядо Илия ми беше споменал, че Аязмата била преместена, чисто от гледна точка за достъпност и удобство - преди е била по-нагоре по течението, вероятно това искаше да ми каже и GPS-ът. "Голямата аязма е общото място, към което се отправят с тържествено шествие жителите на петте нестинарски села в неделята, предшестваща 3 юни - денят на "Св. Св. Константин и Елена" (по стар стил). Тук се събират не само местните хора, нестинарите от Странджа и Северна Гърция, а и братята - нестинарските икони на селата Кости, Българи, Граматиково, Сливарово и Кондолово (свободно съчинение, както споменах). Самите посветени се срещат и си гостуват като част от ритуално посещение, целящо правилното изпълнение на обреда. Всички свещенодействия за запазени неизменни от хилядолетия (хм?!). Рано сутринта, в неделя преди "Св. Св. Константин и Елена" от свещените постройки (конаците) на светците, в петте села, потеглят шествия, водени от нестинарите със свещения тъпан и гайдата, епитропа, момчетата с иконите, поклонниците. На голямата аязма всяко село има свой свещен извор (аязма) и ритуална дървена конструкция - одърче, на която се поставят иконите, обредните хлябове, кърпи и дарове. Одърчетата повтарят най-древната представа за свещена постройка, преди хората да започнат да градят храмове (хм?! По-скоро храмовете са свещена реплика на първообраза на Бог, впоследствие се изграждат и други структури със същата символика). Водата на петте аязми е най-лековита на този ден, докосването до иконите също. Всяко село прави трапеза, раздава се курбан, вият се хора."
Съседната табела разказва легенда за плодородието и доброволното жертвоприношение на елен, олицетворяващ космическото небе и вселена. Физическите жертвоприношения са извън моето поле. Абстрахирайки се от тях, прочетох следващите изречения: "В този смисъл принасянето в жертва от гледна точка на митологичното съзнание има роля да свързва Тук и Сега с Там и Отвъд." Пожар от мисли! Тук и Сега от 2012 г. се завърна с пълна сила! Но ЗаЕдно с Там и Отвъд, ръка за ръка! Колко очевидно и недосетливо от моя страна! Тук и Сега + Там и Отвъд = 1 + 1 = 1 = Любов = Любовта, закодирана в нас и извън нас; в сърцето, и в душата; на Земята, и на Небето; в Светлината и Вселената; в Кръст-О-Пътя и Кръг-О-Врата; две сестрици, две душици; две братчета, две близначета; в мъЖ и Жена = Живот. Всичко е Тук и Сега и едновременно Там и Отвъд. Мостът обаче само на Светло се преминава.
Имах нужда от още минутки мълчание - минах покрай одърчетата, в търсене на Аязмото, което се намираше на склона, от другата страна на поточета, след слизане и изкачване по стъпала - малко изворче от земята с дървен навес. Извадих бръмбарче от водата, което се опитваше да изплува, умих лицето в живата водица и се върнах обратно. Веси и Влади нямаха интерес да го посетят.
Предложих да се качим до точката на GPS, която показва Аязмото, за да проверим, какво има там - извървяхме няколко километра под силното слънце, подкрепяйки се с къпини. Пътят се разклоняваше в две посоки - заобикалящ път до с. Сливарово, пряка пътека до пътя между с. Сливарово и с. Кости, който път беше необходимо до достигнем, защото очаквах там да има вода и да нощуваме близо до параклис, на път за Силистар. От Голямо Аязмо не открих следа и се качих по пътя нагоре - беше ясен поне 5-10 минути, но след още 20-30 минути пътят свършваше на GPS картата и се чудех, дали ще има начин да се движим по азимут в настоящата формация, ако приемех картата за вярна. Върнах се и обсъдихме, как да продължим - Влади беше съгласен с всички предложения; Веси предпочиташе да тръгнем обратно до мостчето и към с. Кости, а Наско да я вземе с мотор по пътя; на свой ред - исках да се качим на билото и да стигнем до към параклис "Св. Георги" по път, отново достъпен с мотор. Майка ми беше изморена, водата ни беше малко, а водоизточниците - несигурни и реших да жертвам първоначалния си план и мечтата за Силистар. Фокусът остана в Божията Майка и женската сила. Слизайки към моста се вкиснах и се ядосах най-вече на себе си за подценяването на ситуацията и надценяването на силите на Веси. Тя беше изминала предела си, като за първо ходене и вече се движеше много бавно и почивките зачестиха. В случая взехме напълно правилно решение, жертвайки плана. Дотук с жертвоприношенията. Следването на потока и движението, успоредно по водите на р. Велека беше моят резервен план, като по пътя имахме гарантирана вода в с. Кости, с. Бродилово и Царското кладенче, а маршрутът между Бродилово и Синеморец беше непознат за мен, защото преди 2 г. по време на рождения ден на Еми пропуснах да го извървя и исках да затворя цикъла, а през 2013 г. групата прие друг маршрут - от с. Бродилово до с. Варвара. Следвай потока! Следвай потока на Изток към Източ-ника! След дни установих сам, че решението бе правилно, защото намалихме риска от пресъхнали водоизточници и обезводняване през горещото лятото, а и сезонът за тихо посещение на Силистар е друг. Водице, водице, води ме към Голямата Вода! Там и Отвъд, където 1+1 =1! Две години по-късно, най-накрая още една мечта щеше да бъде осъществена. На следващия ден дори измислих маршрут по границата, който щеше да ме отведе до Силистар - най-рано догодина.
Вървяхме единствено по основния път, виещ се под дърветата - слизането до равнината край речното корито беше немислимо, заради високата растителност и силното слънце. Преминахме покрай малкото стопанство и започнахме леко изкачване, редуващо се с чести почивка. Двамата с Влади също се бяхме изморили. Раницата ми беше допълнително натоварена, а и бавното темпо ме изморяваше още повече. Веси и Влади бяха за първи ден и жегата и стотиците мушици ги притесняваха. Бях свикнал вече на свой ред - дори и да ми влизаха в очите, ушите, носа, устата и да ме хапеха по лицето и ръцете.
До Кости имахме 2 часа и половина след моста, но се движехме по-бавно от очакваното и часът минаваше 19. Чухме мотор - Анастасии се задаваше по пътя. Донесе ни шише с вода, с което се хидратирах отново, оставих му част от багажа, който ми беше излишен и взех малко от тежестта на Влади. Снимахме се е с Веси - всичко е добре, когато свършва добре, а и успяхме да направим крачка към семейно пътуване. Крачка по крачка.
До селото оставаха 2-3 км, а до залез - 20-30 минути. Забързахме крачка, подминавайки базата за добив на пясък и около 20:00 заснехме залеза край моста над Велека, на входа на селото. Снимах и табелките за м. Казанчето и параклис "Св. Богородица", които посетихме с Иво през 2012 г. и имахме възможност да посетим и утре с Влади. Селото е разположено в живописната долина на р. Велека, заобиколено от планински хълмове, обрасли с вековни гори. Крайречните лъки напролет се заливат от придошлите води на р. Велека. Често при тези разливи реката наводнява долната част на селото, включително и подземния етаж на кръчмата с пилона. В околностите на селото има следи от металургична дейност. На юг се намира голям могилен некропол, както и тракийски могили. В миналото селото е било една от спирките по пътя Малко Търново - Ахтопол - Василико (Царево). До Балканската война е населено основно с гърци. При изселването си те оставят оригинални по своята архитектура къщи - сградите са твърде просторни по размери, двуетажни, отдолу с обор, обковани с дъбови дъски, но без прозорци, а оскъдното осветление се осигурявало от покрива с помощта на "подвижна керемида". Към средата на 20 век теснолинейка, превозваща дървен материал до морския бряг, е свързвала Кости с Ахтопол. Предложих да отидем до църквата и да хапнем зеленчукова салата в кръчмата. По пътя разменихме две думи с едно малко момиченце пред една от къщите. Църквата "Св. Св. Кирил и Методий" е една от най-красивите селски църкви в Странджа. Наричала се е "Св. Св. Константин и Елена" до изселването на гърците от селото. Разрушена е по време на Преображенското въстание, а през 1909 г. е наново възстановена и осветена. Забележителни в нея са дърворезбования иконостас и множеството реставрирани икони. Сградата беше очаквано затворена, а жената държаща ключовете, в проведен разговор по телефона, ме информира, че може да отвори към 9 часа сутринта. В 9 очаквах да стигнем до Бродилово, благодарих й и тръгнахме към кръчмата, където поръчахме айряни и шопска салата. Вариантите за нощувка бяха следните: да нощуваме при познат на Веси и Наско или да разговарям с кмета, който преди момент се появи в кръчмата. Малкото момиченце, което срещнахме преди минути дойде да играе при нас - най-вече се забавляваше искрено с Влади - се оказа неговата внучка. Планувахме ставане в 5.00 часа и възможно най-рано лягане и преценихме за по-удачно да нощуваме в кметството - часът минаваше 20:30, а човекът сигурно щеше да бъде много гостоприемен и да ни отдели време, което беше нужно да прекараме във възстановителен сън. Обърнах се и попитах господин кмета, дали си спомня, как "бедствахме" с Иво преди 2 години и дали е възможно срещу заплащане да отседнем в "хотела", находящ се в бялата кметска сграда. Човекът се съгласи веднага и ни донесе ключовете. Платихме вечерята и влезнахме в кметството, което беше наскоро боядисано и със сменена дограма. Имаше и бойлер с топла вода, от която се възползвахме максимално. Проучих различните възможности за приключения по време на последния ден и заспахме доволни, след умората от дългото приключение.
Мъдрост ден 4: Един подарен ключ не осигурява достъп до всички заключени врати! Следвай потока!
Being gifted with a key doesn't reserve you access to all keys! Follow the flow!
Приключения ден 5: "В света на Велека"
Маршрут: с. Кости, с. Бродилово, параклис "Св. Панталеймон", църква "Св. Панталеймон", параклис "Св. Богородица", Царско кладенче, гр. Синеморец (северен плаж - устието на р. Велека)
Часът бе 5.00. Силно се надявам Влади да не таи лоши чувства към мен, предвид ранното ставане. Оставихме на масата по 10 лв. - очаквах по-малко (дядо Васко, който е родом от Кости, ме беше попитал, дали все още нощувката в кметството е 3-4 лв), но благодарих на ум за нощувката сега и за факта, че с Иво бяхме подслонени през 2012 без да заплащаме пари. Селото беше обгърнато от мъгла. Надявах се да се развидели и да снимам панорама с камбанарията на църквата, извисена над къщите и прилежащата долина, огряни от първи слънчев лъч, но ще се върна отново за този кадър, ако е писано.
Огнена светлина се подаваше зад меките форми на хълмовете, обгръщаши нашия път, в опит да пробият утринната мъгла, вдигната от водите на реката. Двадесет до тридесет минути след началото на деня наближихме местото на вливане на Богородишки дол в р. Велека и табелките за едноименния параклис. Местото беше обект да друго приключение, преживяно през 2012, и бях готов да продължим, без да се отклоняваме. Велека се оказа пълноводна и Влади предпочете да пропуснем утринната гимнастика, свързана с велекопрекосяването. Да Бъде - продължихме директно към Бродилово, прекосявайки: открити поляни - с пасящи крави и ранобудни кравари (а нощем криещи тайни, и вълци дори), даващи нареждания на послушниците си на висок глас - в подножието на меки хълмове покрити с дъбови вековни гори, погалени от първите слънчеви лъчи, махащи за сбогом към изпаряващата се мъгла; мочурливи, кални пътища, изваяни между високата непроходима двуметрова растителност, на метри от речното корито и окъпани в утринна роса, от които обувките ни заджавакаха звучно и влажно, в контраст със сутрешната тишина и свежест; царевични полета, в очакване на края на лятото. Разказах на Влади, че Странджа е граница - граница между Тук и Сега, Там и Отвъд и поговорихме за детските години и отминали времена и уроци. На хоризонта се подаде селото, сгушено между странджанските хълмове, чиео местоположение бе издадено от пушека, разстилащ се от комините на няколко къщи. Бродилово е закътано в югоизточното подножие на най-високия крайморски масив на Странджа - вр. Голямата Папия (502 м. н.в.) - древен вулкан. Близостта му край брод до р. Велека дава начало на наименованието. В околностите на селото има останки от три крепости - в м. Певтич, Калето и Плаката, три могилни некропола и следи от металургична дейност. Югоизточно от селото са руините от стара църква, дала името на местността Палеокльос (стара църква). През древността и средновението вр. Голяма Папия е бил ограден с кале (крепостна стена) - масивът е най-високият на Босненското било, разположен непосредствено до морето, с южни склонове - обрасли с дъбови гори и северни - обрасли с букови. Скатовете на върха са осеяни с огромни скални отломки от вулканичен произход. Легендата гласи, че при ясно време от върха се вижда устието на Босфора.
До 1914г. населението на селото е било преобладаващо гръцко. След Балканските войни тук се настаняват българи бежанци от Източна Тракия. Край селото са запазени остатъци от лонгозни гори, характерни за долината на р. Велека. На юг от Бродилово са разположени обширни масиви от букови гори със зеленика. По влажните ливади гнезди ливадният дърдавец - вид, застрашен от изчезване в световен мащаб. На югоизток от селото, от м. Царското кладенче (някога любимо мяст на цар Борис III), Велека образува лиман, плавателен до устието на реката при с. Синеморец.
Влади бе поредният човек останал очарован от чистите и китни улици, къщи и селски дворове. Показах му смесения магазин, който благодарение на много любезната продавачка се оказа и наша щаб-квартира през последвалия един час. Имахме изобилие от храна, особено Влади, която трябваше да изядем по време на закуска и обяд. Закуската ни се услади. От учтивост закупих мляко, сладко и напитка от смесения магазин, който беше отлично зареден. Сложих сандалите и оставих обувки, стелки, чорапи, гети, дълъг панталон да съхнат на слънце през магазина. Жената любезно ми даде съвети за параклисите около селото и се съгласи да оставим тежките раници под наблюдение на зоркото й око. Табелата в центъра на селото ми напомни за тракийското племе Асти (Астея - планина на тайните), както и за нестинарката Анастасия - лечителка, живяла в м. "Св. Анастасия". Запътихме се към църквата, където възрастна жена ни упъти до дома на госпожата, държаща ключовете. Последно тук бях по време на Разпети Петък и отворих първи църквата, заедно с въпросната госпожа. Сградата е построена през 1911г., паметник на културата - в нея се намира един от последните резбовани иконостаси в Странджа, шедьовър на местния резбар, учителя Янис. Поведох Влади към параклис "Св. Панталеймон", намиращ се в северния край на селото, близо до хубава чешма и обширна поляна, където групата беше нощувала през 2012г. Параклисът е миниатюрна сграда, заградена с метална ограда. Влезнах и почуках. Липсваше дръжка, както и ключ. Един ключ подарък не осигурява достъп до всички заключени врати! Какво пък толкова - реших да вдигна керемидата, поставена върху камък до стъпалата на параклиса и за мой голям късмет вдигнах от лявата страна, където беше опашката на змията, препичаща се под керемидата. Веднага скочих назад. Събрах смелост да повдигна с една пръчка цялата керемида и да видя, дали наистина е пепелянка. Тя изсъска защитно и бързо се скри под камъка. Дотук с ключовете си казах - очевидно бях станал прекалено самоуверен през последните дни и течението спря да ме носи, отключвайки всички заключени по пътя врати. Късметът ме бе изоставил. Дали?!
С Влади се върнахме в селото, в търсене на магазинчето и госпожата с ключовете от църквата - синята маркировка бе наш водач. Преди да открием жълтата къща и нейната домакиня пред очите ни изскочи вълнуваща гледка - стотици врабчета бяха накацали "по жицата". Детски спомен и миг на радост за мен и Влади.
Жената готвеше курбан за утрешния празник на "Св. Богородица" и каза, че ще може да отключи църквата след 45 минути, около 11.00 часа. Благодарих й, но нямахме време да я изчакаме. Предупредих я и за пепелянката, който факт изобщо не й се понрави, но пък благодари и каза, че ще намери някоя, който да я изгони от двора на параклиса. Всички ключове останаха на мястото си, а ключалките - заключени.
Взехме раниците, напълнихме вода за около 2-3 часа и се подготвихме за пътя до с. Синеморец, избирайки маршрут: "В света на Велека" - с продължителност от около 5 часа и движение по южния речен бряг. Маршрутът тръгва от моста на р. Велека и следва черния път по десния бряг, движейки се край широката долина, м. Габърът, Крушата и Харманята, крайречни ливади и лонгозни гори, пресича железния мост над реката край Синеморец и се гмурва в морето. По средата на пътя се намира и м. Царското кладенче с построен заслон и чешма. Още с първите крачки усетихме, че денят ще бъде много тежък заради ясното, безоблачно небе, силното жарко слънце и близостта с морето - ниска надморска висока и оредяваща сянка. Струваше ми се, че няма да избегна слънчасване и имах желание да се движим с максимално темпо, взимайки разстоянието за ок. 4 часа с голяма едночасова почивка за обяд между 14 и 16 часа, с цел избягване на най-парещите лъчи.
Магазинерката ми беше споменала за съществуването на параклис "Св. Богородица" в близост до селото. Мислех за него още от вечерта, но избрах да не се лутаме по непознат път между Кости и Бродилово, в търсене на местото. Склоних Влади да го потърсим набързо. Следнахме указанията и вървяхме само направо. Комбинирайки картата на Саша и GPS-a на Иван - параклисът се намираше на хълм, в югозападна посока от селото. Вляво от нас главният път зави наляво, към вр. Ходжата, в чиято основа първоначално планувах да бъдем в същия ден по същото време, в търсене на маркирана чешма, преди да поемем на дълъг път до Силистар - по-късно щях да се радвам, защото 4 часа с малко вода в горещ ден ни се сториха цяла вечност, а не ми се мисли за 8-9 часа в същите условия. Отдъхнах, когато видях табелата за параклиса - бяхме на прав път и след 15-тина минути, след стръмно изкачване се оказахме на широка поляна. Параклисът "Св. Богородица" се намира на около 3 км югозападно от с. Бродилово - в едноименна местност, разположен в гора сред вековни дъбови дървета. Параклисът е най-посещаваният в и около селото, а местността около него се изпълва с народ през втората събота или неделя на Август - около празника "Успение Богородично", когато се провежда местният събор. Според предание монах от Кръстова гора разказал, че в Странджа има едно място, което по святост не отстъпва на големия християнски център в Родопите ("Кръстова гора") и то именно е параклис "Св. Богородица" край Бродилово. Поверието разказва, че ако се преспи една вечер в местността, човек получава същото пречистване, както и на Кръстова гора. През последните години месните хора честват Успението на Пресвета Богородица на същото Место, отдавайки почит към Христовата майка. Параклисът е известен и с намиращото се до него лековито аязмо с "букова вода", която е редно да се пие "мълчана" (друг път ще си направя "мълчана" вода от въпросното аязмо). Светостта на м. "Св. Богородица" се потвърждава и от исторически факти: през 2008г. археолози разкриват в близост тракийски могилен некропол със сводеста гробница, принадлежаща на богат и знатен тракийски владетел, контролирал добиването на медна руда в Странджа. Впоследствие е открит и владетелски дом, собственост на въпросния аристократ от тракийско време. Сакралността на мястото и неговия заряд е било разпознато още от древените траки, векове преди издигането на християнството като официална религия за района.
Храмът наподобяваше параклис "Св. Панталеймон" - като огледален образ, с разликата, че липсваше пепелянка. Пристъпих плахо този път и при вида на затворените двери очаквах поредната заключена врата. Щастие ме озари, когато след леката тежест върху дръжката - портата се отвори от самосебе си. Пусни се по течението и всичко ще бъде наред - водата ще те води към голямата вода! Отключената врата на параклис "Св. Богородица" до с. Бродилово, последният параклис по пътя за морето - бе сигурен знак за мен, че пътят е правилен, а уроците - безценни и макар "Св. Богородица" да заключи параклиса в с. Българи за мен, стъпка по стъпка отключи Себе си за всеки дръзнал да почука на заключните двери и да се пусне по течението, приел всички външни обстоятелства равнодушно. Вътрешният мир е по-важен от външния! Запалих свещите, заобиколен от десетки икони и оставих малка сума, постоях седнал на пода в миг на наслада от застиналото време...
Час по-късно, между 11:30 и 12:00 бяхме отново край разклона и моста за с. Бродилово. Жегата вече беше непреодолимо нетърпима и жестока и след като разсеяно пропуснах едно отклонение предложих на Влади да починем за 5 минути. Изпих голямо количество вода и един разтворим мултивитамин, пуснах си музиката, която носех със себе си, без да използвам до момента и двамата се изстреляхме с максимална скорост към крайната ни цел. Чудните звучи от слушалките се оказаха последния ми коз в странджанското приключение и след около 2 часа преполовихме пътя, достигайки м. Царското кладенче след стройно темпо по обраслите и кални коловози край реката, редуващи се с пътеки между двуметрова джунгла. Мушиците спряха да бъдат част от моя разказ, но продължаваха да бъдат с групата през цялото време - сега вече се увих с шала през лицето, включително през устата и носа, сложих очилата и слушалките и не ми давах шанс да ме нападат. А като си спомня за първата вечер и белите летящи петънца, които виждах със затворени очи, преди да заспя. С Влади обиколихме беседката, но не видяхме чешма. Продължихме напред по пътеката, с надеждата, че чешмата е на близо и с лек страх от оставане без вода - така или иначе лично бях близо до дехидратация. За щастие кладенчето беше на своето Место, обрасло в зеленина и от чучурчето му се стичаше ледено студена живителна течност, с която побързах традиционно да измия очите си.
Последва обяд и време за отдих - легнахме върху шалтетата, и макар Влади да не вярва - поспа за 20-30 минути. Алармата звънна, но я удължиш, за да не го будя. Затворих очи и се презаредих, но сън не ме хвана. Влади се обади на Методи и му каза, че около 16:30 ще акостираме на морския бряг. Може би се появи хладен вятър за миг, който изду платната ни в посока устието на р. Велека и отново влезнахме в бързо темпо с максимално олекотените раници. Растителността се промени и навлезнахме в лонгозни гори, реката бе вече на метри от нас. Разстоянието се стопяваше след всяка крачка, както и водните ни запаси и силите, под ударите на слънцето. Открита местност с ниска, изгоряла от слънцето трева, коловози в различни посоки и пасящи коне. Смутихме група неособено законни рибари и направихме няколко снимки на речното корито, което за разлика от горното течение - тук долу, до устието беше широко и дълбоко, плавателно дори. Леко изкачване край оградата на стопанство и пасящи коне. Зеленината се оглеждаше в гладката водна повърхност, стоманеният мост - също. Часът бе около 16:30. Още няколко стоооотин метрааа, възкликнахме минавайки под моста. Чувствах дехидратацията. На миг се отклонихме от пътя и попаднахме във високи папури, на ръба на блатна местност. Използвахме почивката да сложим банските и след минути морето и плажната ивица се подадоха на хоризонта.
Тук, където водата води към голямата вода! Там, където водата се слива с водата! Тук, където една капка вода + една капка вода = една по-голяма капка вода! Там, където любовта слива 1+1! Тук, където любовта води водата! Там, където самотната капка никога няма да пресъхне, защото е част от нещо по-голямо! Тук, където утрото е симфония от жабешко крякане и шума на разпенени вълни.
Защитена местност "Устие на р. Велека" е разположена при устието на едноименната река и долната част на водосборния й басейн. Опазва долината на Велека, пясъчната коса (дълга около 500 метра) и част от черноморското крайбрежие. Според оценката на ландшафтните показатели, устието на Велека, макар и в конкуренцията на Ропотамо и Камчия, е несъмнено най-живописното кътче по българското черноморско крайбрежие. Тук се срещат интересни редки видове като морски отантус, приморски ранилист, морски морков, крайморско чадърче, а застрашената жълта водна роза (бърдуче), се среща единствено тук за територията на Природния Парк. Над защитената местност преминава големият миграционен път Via Pontica. Извън гнездовия период тук се срещат птици, които я използват за презимуване или за почивка по време на прелета - малък и голям гмурец, обикновен корморан, дяволица (световна застрашен вид), ням лебед. По прилежащото Черноморско крайбрежие могат да се видят и морските бозайници - трите вида делфини, описано за Черно Море и тюленът монах (световно застрашен).
Свалихме тежките обувки и в не особено приемлив вид за останалите гости на плажа, заходихме към първа линия, за да се порадваме на морските вълни. Оставихме раниците и направихме снимки, включително и с помощта на швейцарка, която заедно с французин щяха да отидат до Бродилово с колела. Методи слизаше по скалите и се присъедини към нас и сподели радостта от приключението. Оставихме всичко и скочихме в жадуваното море, за да се слеем за миг с разпенените води...
Преди дни се сетих за добър приятел - нужно бе да му се обадя скоро. Когато спряхме край железния мост, с радост видях, че ми е писал съобщение - сигурно бе прочел някой от кратките ми статуси в социалните мрежи. Чувствах се слънчасал, излезнах от водата и отидох до бара на плажа за два айряна и един сладолед... и "случайно" въпросният приятел се беше наредил вече на опашката... Настана една приятна радост, че можем заедно да споделим приятни мигове. С неговата приятелка почиваха в Синеморец. Извадих картата и започнах надълго и нашироко да им разказвам, откъде се тръгнали и какво ни е предложил Пътят. Бях на сянка и след айряните се почувствах освежен. Влади и Методи почиваха под следобедното слънце и около залез тръгнаха към Синеморец, защото бързаха за среща с Пиро. Изтичах да снимам очаквания залез от подходящото за целта място над плажа и отново слезнах долу, за да продължим темата. Поканиха ме да отида в квартирата им за бърз душ, както и да оставя багажа, докато вечеряме. Получих и градски комплект дрешки, за което допълнително съм много благодарен, понеже очаквах да пристигна в Силистар и бях преценил, че градските дрехи ще бъдат излишен багаж. Благодаря, приятелю!
Влади, Метича и Пиро бяха седнали и започнали вечерята, когато се присъединихме. Влади изглеждаше уморен, а и се оказа, че също е слънчасал, но явно със закъснение. Препоръчах му айрян, като сам наблягах на освежаващата напитка. Вечерта беше приятна и забавна, а завършекът - какъв завършек само! След фантастичния гол им казах, че ще има дуспи. А когато дребничкият Моци застана на врата - споделих, че ще хване няколко удара. Така и стана и всички много се забавлявахме. Тримата юнаци решиха до посетят бара, така нареченият "Кораб" и да спят на плажа. За бар нямах сили и реших да приема любезното предложение за нощувка в нормално легло и уютна квартира. Телефонът ми изчерпа своя заряд и изгубих връзка със света. След сложна операция за зареждане на батерията в ресторанта, в който вечеряхме и 6-8 разходки между него и квартирата, настана време за сън. Часът бе 02:00. Навих алармата за 06:00 с желание да посрещна изгрева и да отида пеша до Силистар. В средата на деня се бях отказал от идеята за кръстосване на защитената местност "Силистар", но вечерта се почувствах решен, че искам да продължа приключението.
Последва обяд и време за отдих - легнахме върху шалтетата, и макар Влади да не вярва - поспа за 20-30 минути. Алармата звънна, но я удължиш, за да не го будя. Затворих очи и се презаредих, но сън не ме хвана. Влади се обади на Методи и му каза, че около 16:30 ще акостираме на морския бряг. Може би се появи хладен вятър за миг, който изду платната ни в посока устието на р. Велека и отново влезнахме в бързо темпо с максимално олекотените раници. Растителността се промени и навлезнахме в лонгозни гори, реката бе вече на метри от нас. Разстоянието се стопяваше след всяка крачка, както и водните ни запаси и силите, под ударите на слънцето. Открита местност с ниска, изгоряла от слънцето трева, коловози в различни посоки и пасящи коне. Смутихме група неособено законни рибари и направихме няколко снимки на речното корито, което за разлика от горното течение - тук долу, до устието беше широко и дълбоко, плавателно дори. Леко изкачване край оградата на стопанство и пасящи коне. Зеленината се оглеждаше в гладката водна повърхност, стоманеният мост - също. Часът бе около 16:30. Още няколко стоооотин метрааа, възкликнахме минавайки под моста. Чувствах дехидратацията. На миг се отклонихме от пътя и попаднахме във високи папури, на ръба на блатна местност. Използвахме почивката да сложим банските и след минути морето и плажната ивица се подадоха на хоризонта.
Тук, където водата води към голямата вода! Там, където водата се слива с водата! Тук, където една капка вода + една капка вода = една по-голяма капка вода! Там, където любовта слива 1+1! Тук, където любовта води водата! Там, където самотната капка никога няма да пресъхне, защото е част от нещо по-голямо! Тук, където утрото е симфония от жабешко крякане и шума на разпенени вълни.
Защитена местност "Устие на р. Велека" е разположена при устието на едноименната река и долната част на водосборния й басейн. Опазва долината на Велека, пясъчната коса (дълга около 500 метра) и част от черноморското крайбрежие. Според оценката на ландшафтните показатели, устието на Велека, макар и в конкуренцията на Ропотамо и Камчия, е несъмнено най-живописното кътче по българското черноморско крайбрежие. Тук се срещат интересни редки видове като морски отантус, приморски ранилист, морски морков, крайморско чадърче, а застрашената жълта водна роза (бърдуче), се среща единствено тук за територията на Природния Парк. Над защитената местност преминава големият миграционен път Via Pontica. Извън гнездовия период тук се срещат птици, които я използват за презимуване или за почивка по време на прелета - малък и голям гмурец, обикновен корморан, дяволица (световна застрашен вид), ням лебед. По прилежащото Черноморско крайбрежие могат да се видят и морските бозайници - трите вида делфини, описано за Черно Море и тюленът монах (световно застрашен).
Свалихме тежките обувки и в не особено приемлив вид за останалите гости на плажа, заходихме към първа линия, за да се порадваме на морските вълни. Оставихме раниците и направихме снимки, включително и с помощта на швейцарка, която заедно с французин щяха да отидат до Бродилово с колела. Методи слизаше по скалите и се присъедини към нас и сподели радостта от приключението. Оставихме всичко и скочихме в жадуваното море, за да се слеем за миг с разпенените води...
Преди дни се сетих за добър приятел - нужно бе да му се обадя скоро. Когато спряхме край железния мост, с радост видях, че ми е писал съобщение - сигурно бе прочел някой от кратките ми статуси в социалните мрежи. Чувствах се слънчасал, излезнах от водата и отидох до бара на плажа за два айряна и един сладолед... и "случайно" въпросният приятел се беше наредил вече на опашката... Настана една приятна радост, че можем заедно да споделим приятни мигове. С неговата приятелка почиваха в Синеморец. Извадих картата и започнах надълго и нашироко да им разказвам, откъде се тръгнали и какво ни е предложил Пътят. Бях на сянка и след айряните се почувствах освежен. Влади и Методи почиваха под следобедното слънце и около залез тръгнаха към Синеморец, защото бързаха за среща с Пиро. Изтичах да снимам очаквания залез от подходящото за целта място над плажа и отново слезнах долу, за да продължим темата. Поканиха ме да отида в квартирата им за бърз душ, както и да оставя багажа, докато вечеряме. Получих и градски комплект дрешки, за което допълнително съм много благодарен, понеже очаквах да пристигна в Силистар и бях преценил, че градските дрехи ще бъдат излишен багаж. Благодаря, приятелю!
Влади, Метича и Пиро бяха седнали и започнали вечерята, когато се присъединихме. Влади изглеждаше уморен, а и се оказа, че също е слънчасал, но явно със закъснение. Препоръчах му айрян, като сам наблягах на освежаващата напитка. Вечерта беше приятна и забавна, а завършекът - какъв завършек само! След фантастичния гол им казах, че ще има дуспи. А когато дребничкият Моци застана на врата - споделих, че ще хване няколко удара. Така и стана и всички много се забавлявахме. Тримата юнаци решиха до посетят бара, така нареченият "Кораб" и да спят на плажа. За бар нямах сили и реших да приема любезното предложение за нощувка в нормално легло и уютна квартира. Телефонът ми изчерпа своя заряд и изгубих връзка със света. След сложна операция за зареждане на батерията в ресторанта, в който вечеряхме и 6-8 разходки между него и квартирата, настана време за сън. Часът бе 02:00. Навих алармата за 06:00 с желание да посрещна изгрева и да отида пеша до Силистар. В средата на деня се бях отказал от идеята за кръстосване на защитената местност "Силистар", но вечерта се почувствах решен, че искам да продължа приключението.
Мъдрост ден 5: Вътрешният мир е по-важен от външния!
Приключения ден 6: "Лилия сред пясъците", честване на "Св. Богородица" (по стар стил) в едноименния параклис до с. Българи
Маршрут: гр. Синеморец, ЗМ Силистар, залив Силистар, с. Българи, параклис "Св. Богородица" и "Св. Троица", параклис "Св. Костадин"
Речено - сторено. Но силите ме бяха напуснали и останах в хоризонтална поза до 8:30, когато станах, за да отида за гюзлеми и плодове, превърнати впоследствие във вкусна плодова салата. Домакините ми, моля ви се, пиели само кафе и им било рано за храна. Помърморих малко и обсъдихме плана за действие. Те изявиха желание да плажуват в Силистар, преди да тръгнат около обяд за Бургас. Вероятно продиктувано от идеите ми за Мястото. Влади, Методи и Пиро бяха съгласни. За мен остана единствено да оставя багажа в колата на моя приятел и да извървя разстоянието по скалите. Надявах се да ми отнеме около един час. Благодарих и тръгнах по най-краткия път до Бутамята, минаващ през една горичка край конната база.
Село Синеморец ("галаза" на гръцки - "небесносиньо") е разположено на висок бряг южно от устието на р. Велека. Недалеч, при подводни проучвания в залива "Потамя", разположен северно от селото, са открити керамични фрагменти от V-IV в. пр. Хр. и от Средновековието. Открити са котви и оловна обковка на древен кораб. На полуострова има тракийски надгробни могили и следи от малка крепост. Църквата в Синеморец е с патрон "Свети Георги". Тук има интересна икона на "Свети Модест". Покровителят на земеделците и овчарите е изобразен между две дървета над орач с волове, овчар със стадо, кон и бивол. Присъствието на битовите сцени се свързва с навлизането на реализма в иконописта в края на XIX век. След освобождението на България през 1878 г. Синеморец остава в пределите на Турция, като постига свободата си след Балканската война (ха! БалКан-ска война ли?! БалКан - Бал/Бул/Бъл + Кан/Кхан/Хан = ха сега, откъде ли идвало името на Балканите?! БалКан-ът пази своите тайни). Тук се заселват българи бежанци от Източна Тракия. Населението се препитавало със земеделие, въглищарство и риболов. Празникът на селото е в деня на "Св. Петка" - средата на октомври.
Защитена местност "Силистар" е разположена между селата Синеморец и Резово, покрай живописния и силно разчленен морски бряг. Името си дължи на едноименната малка река, която се влива в Черно море. Местността е най-богатата по отношение броя на растителни видове за единица площ в България. Тук се намират едни от последните оцелели бели понтийски дюни по нашето Черноморие. Край залива Силистар е разположено най-южното находище на пясъчна лилия у нас. В залива Липите причудливите стволове на дърветата достигат до самата пясъчна ивица. Разпространени в защитената местност са редките за България морски ветрогон, дива смокиня, гмелинова гърлица, българската круша и др. Осемнадесет от видовете риби обитават крайбрежните води.
Село Синеморец ("галаза" на гръцки - "небесносиньо") е разположено на висок бряг южно от устието на р. Велека. Недалеч, при подводни проучвания в залива "Потамя", разположен северно от селото, са открити керамични фрагменти от V-IV в. пр. Хр. и от Средновековието. Открити са котви и оловна обковка на древен кораб. На полуострова има тракийски надгробни могили и следи от малка крепост. Църквата в Синеморец е с патрон "Свети Георги". Тук има интересна икона на "Свети Модест". Покровителят на земеделците и овчарите е изобразен между две дървета над орач с волове, овчар със стадо, кон и бивол. Присъствието на битовите сцени се свързва с навлизането на реализма в иконописта в края на XIX век. След освобождението на България през 1878 г. Синеморец остава в пределите на Турция, като постига свободата си след Балканската война (ха! БалКан-ска война ли?! БалКан - Бал/Бул/Бъл + Кан/Кхан/Хан = ха сега, откъде ли идвало името на Балканите?! БалКан-ът пази своите тайни). Тук се заселват българи бежанци от Източна Тракия. Населението се препитавало със земеделие, въглищарство и риболов. Празникът на селото е в деня на "Св. Петка" - средата на октомври.
Защитена местност "Силистар" е разположена между селата Синеморец и Резово, покрай живописния и силно разчленен морски бряг. Името си дължи на едноименната малка река, която се влива в Черно море. Местността е най-богатата по отношение броя на растителни видове за единица площ в България. Тук се намират едни от последните оцелели бели понтийски дюни по нашето Черноморие. Край залива Силистар е разположено най-южното находище на пясъчна лилия у нас. В залива Липите причудливите стволове на дърветата достигат до самата пясъчна ивица. Разпространени в защитената местност са редките за България морски ветрогон, дива смокиня, гмелинова гърлица, българската круша и др. Осемнадесет от видовете риби обитават крайбрежните води.
Туристически маршрут "Лилия сред пясъците" (ок. 3 часа) тръгва в югоизточна посока от с. Синеморец, минава покрай залив Бутамята, пресича едноименната река и навлиза в защитена местност "Силистар". Движи се покрай Черноморския бряг. Редуват се скалисти морски заливи и малки плажни ивици. Продължава на юг и достига до залива Силистар - един от най-красивите по нашето Черноморие.
След една песен време застанах на скалите над "Липите" и със съжаление установих за съдбата на двама души, които бяха жертвали живота си тук за спасяването на две деца през 2012г., около две седмици преди ние да акостираме на плажа - първият ми допир с "Липите"... около две седмици преди ние с Момчил, брат ми, да спасим две сестрички от много вероятно удавяне на Корал... с благодарност към Момчил!
Прекарах известно време в района на "Липите", в търсене и съзерцание. Открих, че на плажа има течаща вода, капеща от една скала. Под строгите погледи на каменните човечета открих, че катеренето по сипеи не е особено разумно. Но следва най-важното: спомних си, че СЪЩЕСТВЕНОТО Е НЕВИДИМО ЗА ОЧИТЕ, както би рекъл един малък принц, в една малка книжка, предназначена за малки - но най-вече и за порастнали - деца. Може би, би било случайност, ако случайностите съществуваха, но в по-ранна възраст оприличавах приятелят, който ме чакаше в Силистар, впрочем закъснявах вече, на Малкия принц - леко отнесен на своята планета. Това беше някога, а днес, сега, може би живеем с разменени роли, в търсене на истинското ни Место?!
Скалите бяха истинска живопис - корабни тела от камък, акостирали завинаги на морския бряг, пирамиди и жирафи търсещи убежище от яростните вълни на дълбокия Юг. Редуваха се скали, гори, пресъхнали каменни речни корита, тайни уединени плажове. Времето отлетя и снимките реших да оставя за следващ път. Тичах с всички сили, а сандалите ми немирно се отлепяха и ме караха да спирам на всеки пет минути. Виждах. Красота около мен...
С Иван се разхождахме на същото място през 2012 г., преди да започнат гръмотевиците и пороя. Продължих в неизвестното и се гмурнах в труднопроходимата горичка. Мушиците върнаха спомена от предишните дни. Плажовете намаляха, красивите скали постепенно се прибраха към брега, отстъпвайки място на дивата растителност, спускаща се на метри от синия безкрай. Последната част от терена беше много дива и труднопроходима и на места се връщах, за да потърся пътечка с по-малко тръни и шубраци. За мое щастие имах щеки, които да отместват бодливите растения. Макар да не бях виждал СилиStar дори и на снимка, в миг разпознах златистите пясъчни коси. Моята посока. Чувствах се участник в различни филми, но днес на черния екран се прожектираше "Lola rennt". Веско тичаше към себе си, но и към приключение, което чувстваше по нов и различен начин, едновременно лично, но и общочовешко, оставайки с вътрешното усещане, че всяка крачка е съдбовна и разчупваща матрицата на хиляди малки парченца - илюзорни огледала, отразяващи една фалшива реалност, скриваща истината.
Изгледът към Силистар и напиращото време ме накараха да подмина добре очертания от коловози път и да се спусна право надолу по мъничка пътечка. Бетонните стъпала пред мен ме накараха да спра и да се огледам. Повдигнах глава и над мен висеше дървена скулптура на риба, върху която бяха издълбани думи две: "Далян Дес", каквото и да означаваше надписът. Мъничка къщичка от дърво беше скрита в зеленината, повдигната на няколко метра над плажа. Покрита веранда се подаваше срамежливо, предоставяща красива панорама към морето, а на покрива синееха соларни панели, отразяващи ясния ден. Не видях никого. Имаше външна чешма, но не дръзнах да отпия от водата и да наруша покоя на потенциалните обитатели. Втората риба беше закачена върху парапета на терасата. Отидох до другия край на плажа с надеждата, че има пряк път до Силистар. Тръгнах по камъните и скалите, но сандалите ми се хлъзгаха и наличието на фотоапарат с 750 снимки от Странджа ме принуди да се върна обратно по стръмния склон, единствено и само благодарение на щеките. Вървях към Силистар по "азимут". Когато разбрах грешката си връщането беше немислимо, защото се бях спуснал по един стръмен, пясъчлив склон, осеян с тръни. Стигнах до плажа със сетни усилия. Приятелчето звънна и му махнах с ръка - предстоеше им да изгледат финалното ми шоу. Бях на 4-5 метра над пясъка, а склонът - отвесен. Хванах се за един клон и успях да се изпързалям почти без сериозни щети до долу, прескачайки няколко камъка. Финалният момент се оказа най-рискован от цялото приключение. Последваха "хвалебствени" слова от няколко плажуващи господа - пропуснах да им отделя нужното внимание. Силистар далеч не бе тихият и закътан залив от моите представи и много се зарадвах, че предишния ден следвахме течението на Велека. СъдБа-та си знае работата! Часът бе около 12:00. Видях се с Влади, Метича и Пиро за много кратко и ги оставих да почиват на плажа - предпочетох да се придържам към плана и да се пусна с моя приятел и приятелката му до Царево, с надеждата да хвана автостоп до с. Българи, за да присъствам на празника на "Св. Богородица".
Пътувахме между зелен, горист безкрай и син, морски безкрай. Пътеводителят ми би думал следното: "Според една популярна легенда, когато Бог решил да СъТвори Странджа, не изрекъл нито дума, само се усмихнал. Родена от усмивката на Бог, планината и днес продължава да прилича на усмивка сдържана, загадъчна, неуспяла от скромност да се излее в щедър, весел смях. Откъдето и да я погледнеш, обгърната в меки, вълнообразни, нежни контури, тя плува, струва ти се, в безкрая..." Поздравявам автора на думите и чувствам, че бих написал сходни. Весел-Ба! ;-)
Колата се приближи до Царево и чух следните слова: "Накъде е отбивката за Българи? Хайде ще те закарам, едва ли повече от 30 км." Всъщност бяха около 15 км, но пътят е разбит в един участък, опитах да откажа, беше ми малко неудобно, но мисля, че всичко беше предначертано и се пуснах по течението. ПРИЯТЕЛ В НУЖДА СЕ ПОЗНАВА! Съвсем скоро спряхме пред табелата за с. Българи. Опитах да ги убедя да дойдат до параклиса, но предпочитаха да следват собствената си програма. Благодарих и се разделихме. Стегнах раницата за последното й пътуване от настоящото приключение и потеглих с песен на уста. Двама гранични полицаи явно ме чуха, че пея и побързаха да ме настигнат за проверка. Пътят ми беше познат и се зарадвах при вида на табелата "Св. Троица - м. Скукът" и синята маркировка. След около 15-20 минути излезнах на откритата поляна, пълна с хора, заобиколили параклисите "Св. Богородица" и "Св. Троица".
Намерих сестра ми, майка ми, Наско и роднините му, които бяха заели една маса край параклиса, в това число и досегашните ми познати: Яни беше тук, жена му Веси; малката им дъщеричка Илиянка, кака на ХрИстина; баба Станка и внукът й Иван - свястно момче, по-малък от мен с няколко години, за когото бях слушал от Дядо Илия. Съжалявам, но курбан не опитах, простено ми е. Плодовата салата от сутринта беше недокосната и отидох с нея в параклиса. Св. Богородица беше от-ключ-ена днес, включително и за моя милост. Една ценна икона на "Св. Бог-О-Род-ица" стоеше в средата на източната стена. Вече си дадох сметка, защо сградата се заключва. Преди минути ми беше любопитно, дали ключът е скрит в района, но сега изгубих вкус по темата и поговорих с възрастните жени в храма за по-важни неща. Разказах им и че съм идвал преди три дни на същото място, но съм срещнал заключената порта. Синеокото момиченце, което срещнахме край чешмата с нестинарката в с. Българи, отново беше тук и палеше свещ след свещ, докато не рече: "Светло е". Любезно ми донесе осветена вода от аязмото край параклиса. Наведох глава. Оставих плодовата салата под иконата - за да я нахраня в знак на благодарност и жертва. По-късно, след обяда, плодовете вече бяха осветени, одухотворени и най-чудно вкусни и сладки - почерпих момичето и бабата от храма, хапнах и останалото изпратих за дядо Илия. Оставих малка сума в храма и излезнах, благодарен на Всички и Всичко за при-ключ-ението в Странджа!
От дни мислех да се обадя на кмета на с. Кондолово или да му изпратя съобщение, но всеки път се отказвах и отлагах вътрешно. Вътрешният глас говори най-чисто. Съзрях дребничкият, чист човечец в тълпата - поздравяваше хората на една от масите. Станах и веднага отидох да го поздравя и да му разкажа историята със заключените параклиси. Човекът се зарадва много - срещата беше чиста и сияйна. Съжали за миг, че не ни е дал местонахождението на ключа от "Св. Петка", но го уверих, че така е редно спрямо непознати, а и още повече че сами успяхме да се справим с отключването и да намерим нужните отговори. За прилепите ми отвърна, че били защитен вид и затова са ги оставили да живеят в храма и почистват след тях. Благодарих и се разделихме, за да се срещнем отново един ден предполагам.
Около импровизираната сцена се виеше хоро - участваха малки и големи: от ХрИстина и Илиянка - чак до баба Станка. Включих се в хорото - хората сбира, дори и неумеещите като мен. Чувствах умората от предишните дни и се запътих към изпълнението на поредната малка мечта - в първоначалния план исках да нощувам край параклиса, но в реалността - подремнах в колата. Събудих се освежен, а планът беше многократно преизпълнен. Досущ като пълен съд с "мълчана" вода по време на пълна луна.
Отидохме на гости на баба Станка и дядо Илия в с. Българи и Ванката ме разходи до: църквата; параклис "Св. Елена", който посетихме със Саша точно преди 3 дни и параклис "Св. Костадин" - на минути от "Св. Елена", в който се измиват нестинарските икони. Поговорихме с Ванката, разказа ми за селото и за себе си. Имам да го водя до вр. Мусаллах, да видим, кога ще се случи. Магаренцата пасяха край църквата "Св. Св. Константин и Елена", която остана и днес заключена за мен - извън настоящата мисия и поток. Чудният залез в с. Българи ми напомни за зимното слънцестоене и залеза от МусАллах ("Близо до Бога" - за мен различните езици и вери са различни пътища към една и съща обща цел).
Подарък ден 6: Приятел в нужда се познава! Същественото е невидимо за очите!От дни мислех да се обадя на кмета на с. Кондолово или да му изпратя съобщение, но всеки път се отказвах и отлагах вътрешно. Вътрешният глас говори най-чисто. Съзрях дребничкият, чист човечец в тълпата - поздравяваше хората на една от масите. Станах и веднага отидох да го поздравя и да му разкажа историята със заключените параклиси. Човекът се зарадва много - срещата беше чиста и сияйна. Съжали за миг, че не ни е дал местонахождението на ключа от "Св. Петка", но го уверих, че така е редно спрямо непознати, а и още повече че сами успяхме да се справим с отключването и да намерим нужните отговори. За прилепите ми отвърна, че били защитен вид и затова са ги оставили да живеят в храма и почистват след тях. Благодарих и се разделихме, за да се срещнем отново един ден предполагам.
Около импровизираната сцена се виеше хоро - участваха малки и големи: от ХрИстина и Илиянка - чак до баба Станка. Включих се в хорото - хората сбира, дори и неумеещите като мен. Чувствах умората от предишните дни и се запътих към изпълнението на поредната малка мечта - в първоначалния план исках да нощувам край параклиса, но в реалността - подремнах в колата. Събудих се освежен, а планът беше многократно преизпълнен. Досущ като пълен съд с "мълчана" вода по време на пълна луна.
Отидохме на гости на баба Станка и дядо Илия в с. Българи и Ванката ме разходи до: църквата; параклис "Св. Елена", който посетихме със Саша точно преди 3 дни и параклис "Св. Костадин" - на минути от "Св. Елена", в който се измиват нестинарските икони. Поговорихме с Ванката, разказа ми за селото и за себе си. Имам да го водя до вр. Мусаллах, да видим, кога ще се случи. Магаренцата пасяха край църквата "Св. Св. Константин и Елена", която остана и днес заключена за мен - извън настоящата мисия и поток. Чудният залез в с. Българи ми напомни за зимното слънцестоене и залеза от МусАллах ("Близо до Бога" - за мен различните езици и вери са различни пътища към една и съща обща цел).
Приключения от ден 7 до +∞: за финал посетих църквата "Успение Богородично" в Царево, кацнала върху скалите над морския бряг, кацнала над библиотеката в хола - картина, която наблюдавам от години. Намерих "Успение" в тих следобяд. През следващия ден посетих храма "Св. Възнесение Господне", находящ се на ул. Бриз No14 в гр. Ахтопол и изпълнен с Ангели и "Възнесение"... Посетих и скалите, и морето под храма - от-ключ-их и за-ключ-их за миг, за един миг, един цикъл от Кръг-О-Врата....
Странджа: граница между Тук и Сега, Там и Отвъд!
В обятията на Св. Бог-О-Род-ица!
В обятията на Св. Бог-О-Род-ица!
Август, 2014г.
Един Светъл и Свят Свят! История за:
Светлината (Аз-ът търсещ Любовта)
Кръг-О-Врата (Тук и Сега)
и Космоса/Все-лената (Там и Отвъд)
Животът е при-КЛЮЧ-ение! От-КЛЮЧ-и Без-Край-ността!
Всичко, що ни дари със Сила по Пътя - бе Урок!
Всичко, що ни дари с Интелигентност и СъЗнание по Пътя - бе Мъдрост!
С чиста, приятелска Любов и големи Благо-Дар-ности към (по ред на участие):
Саша (Александър Третяков - участник в ден 1/2/3, отлична работа с карта и компас, както и набор от положителни качества); Влади (Владимир Станков - участник в ден 4/5, верен другар в слънчасването край р. Велека и в размислите за Пътя, смисъла и ценностите), майка ми Весела (участник в ден 4 и собственик на справочника, който използвах за фундамент на маршрута и приключението); моят добър другар, когото срещнах с приятелката му в Синеморец и ме подкрепи, както винаги го е правил в много отношения; милите екскурзоводки в трите музея в с. Бръшлян; възрастните хора от с. Стоилово, които ни показаха пътя до Петрова Нива; Рали Добрева (за Ice bucket challenge-a); баба Деспина и дядо Стоян (добра компания и ни нагостиха за обяд в с. Заберново, ден 2); баба Станка и дядо Васко (добра компания, храна и подслон за нощта, както и горещ душ в с. Визица, ден 2); г-н кметът на с. Кондолово (отвори ни църквата и ни мотивира да се впуснем в при-ключ-ението, ден 3); Яни, баба Станка, дядо Илия (за добрата компания, топлото посрещане и подслона в с. Българи, както и напътствията за Влахов Дол, ден 3); Наско (прибра майка ми с мотор в ден 4, както и ме напътстваше при нужда); царевският зъболекар Начев (за вкусното сирене); г-н кметът на с. Кости (подслони ни в спалнята на кметството, досущ, както преди две години, ден 4); магазинерката от с. Бродилово (съхрани багажа ни, докато обикаляхме из селото след закуска, ден 5); момичето, което ми даде светена вода в параклис "Св. Богородица", с. Българи, ден 6; всички роднини на Наско и всички участници в събора в чест на "Св. Богородица", с. Българи (за приятното прекарване, ден 6); Ради и Боряна (мотивираха ме да си освободя една седмица за приключението); Младежки клуб по пешеходен туризъм (за мотивацията да изготвя маршрута за тях, но и по добро стечение на обстоятелствата - да го реализирам самостоятелно); Иван (без GPS в Странджа граничи с оптимистично-невъзможното, макар че и GPS-a на интуицията работи безотказно); Мими (за палатката, която използвахме в единствената нощувка под открито небе); Методи и Пиро (споделиха с нас красивия миг на пристигане в Синеморец); Българска Фондация Биоразнообразие и дирекцията на ПП "Странджа" за верните туристически пътеводител (когото съм цитирал по-горе многократно) и карта; всички приятели и близки, които бяха духом с мен и изпращаха послания по Пътя - да, повярвай ми, приятел - усещаше се ;-)
Ваш, Господ-Ин,
Весел-Ин
(насочен навътре към Господа Бог, роден като господин в тяло на мъж)
п.с. в за-ключ-ение благодаря и на себе си, да - не е егоистично, ако човек е благодарен и на себе си. Най-трудна е първата крачка, но след нея всичко се нарежда, спрямо нашите намерения и Божия план! Last, but not least: Благодаря най-вече на Него, че ме водеше - умът беше изключил, воден от по-висш РазУм...
Снимки на Саша: https://www.flickr.com/photos/atretyakov/sets/72157648774093759/
Снимки Веско: https://www.flickr.com/photos/72736039@N07/sets/72157649531599481/
Снимки Веско с информация: http://on.fb.me/1v7WpRi
Връзка към пред-ходните при-КЛЮЧ-ения в Странджа, които в-ДЪХ-новиха и На-Стоя-Щe-То:
Астея – Планината на тайните
Фотоалбум: Следвай течението към слънцето
Саша (Александър Третяков - участник в ден 1/2/3, отлична работа с карта и компас, както и набор от положителни качества); Влади (Владимир Станков - участник в ден 4/5, верен другар в слънчасването край р. Велека и в размислите за Пътя, смисъла и ценностите), майка ми Весела (участник в ден 4 и собственик на справочника, който използвах за фундамент на маршрута и приключението); моят добър другар, когото срещнах с приятелката му в Синеморец и ме подкрепи, както винаги го е правил в много отношения; милите екскурзоводки в трите музея в с. Бръшлян; възрастните хора от с. Стоилово, които ни показаха пътя до Петрова Нива; Рали Добрева (за Ice bucket challenge-a); баба Деспина и дядо Стоян (добра компания и ни нагостиха за обяд в с. Заберново, ден 2); баба Станка и дядо Васко (добра компания, храна и подслон за нощта, както и горещ душ в с. Визица, ден 2); г-н кметът на с. Кондолово (отвори ни църквата и ни мотивира да се впуснем в при-ключ-ението, ден 3); Яни, баба Станка, дядо Илия (за добрата компания, топлото посрещане и подслона в с. Българи, както и напътствията за Влахов Дол, ден 3); Наско (прибра майка ми с мотор в ден 4, както и ме напътстваше при нужда); царевският зъболекар Начев (за вкусното сирене); г-н кметът на с. Кости (подслони ни в спалнята на кметството, досущ, както преди две години, ден 4); магазинерката от с. Бродилово (съхрани багажа ни, докато обикаляхме из селото след закуска, ден 5); момичето, което ми даде светена вода в параклис "Св. Богородица", с. Българи, ден 6; всички роднини на Наско и всички участници в събора в чест на "Св. Богородица", с. Българи (за приятното прекарване, ден 6); Ради и Боряна (мотивираха ме да си освободя една седмица за приключението); Младежки клуб по пешеходен туризъм (за мотивацията да изготвя маршрута за тях, но и по добро стечение на обстоятелствата - да го реализирам самостоятелно); Иван (без GPS в Странджа граничи с оптимистично-невъзможното, макар че и GPS-a на интуицията работи безотказно); Мими (за палатката, която използвахме в единствената нощувка под открито небе); Методи и Пиро (споделиха с нас красивия миг на пристигане в Синеморец); Българска Фондация Биоразнообразие и дирекцията на ПП "Странджа" за верните туристически пътеводител (когото съм цитирал по-горе многократно) и карта; всички приятели и близки, които бяха духом с мен и изпращаха послания по Пътя - да, повярвай ми, приятел - усещаше се ;-)
Ваш, Господ-Ин,
Весел-Ин
(насочен навътре към Господа Бог, роден като господин в тяло на мъж)
п.с. в за-ключ-ение благодаря и на себе си, да - не е егоистично, ако човек е благодарен и на себе си. Най-трудна е първата крачка, но след нея всичко се нарежда, спрямо нашите намерения и Божия план! Last, but not least: Благодаря най-вече на Него, че ме водеше - умът беше изключил, воден от по-висш РазУм...
Снимки на Саша: https://www.flickr.com/photos/atretyakov/sets/72157648774093759/
Снимки Веско: https://www.flickr.com/photos/72736039@N07/sets/72157649531599481/
Снимки Веско с информация: http://on.fb.me/1v7WpRi
Връзка към пред-ходните при-КЛЮЧ-ения в Странджа, които в-ДЪХ-новиха и На-Стоя-Щe-То:
Астея – Планината на тайните
Фотоалбум: Следвай течението към слънцето
