Ратха Ятра 2014: Стъпка към Лицето на Любовта

Една история, започнала преди много години. Вкоренена в детско Бог-атство. И преоткриване на силата на Любовта и Духовността.

Но ще започна разказа напред във времето. От първия летен ден на 2014-та година. Часът бе 05:30 и очите ми измити от първите капки утринна роса търсеха светлината на новия ден и новото начало. След месеци пропити със сивота и събрани сила и вяра, за да изкача високата стена. Единственото широколистно дърво на поляната край източните поли на Витоша. Широколистно сред иглолистни. Даващо подслон сред отнемащи. Тичах към Него. Две сърни се вкамениха за миг пред мен. Природата се събуждаше от обичта на слънцето. Отправих своята молитва и с песен тръгнах с боси крака върху хладната земя. Към билките, лекуващи с Божества Любов.

Едва две седмици по-късно пъзелът започна да се нарежда от само-себе-си. Бог ми се усмихна с чудна лотусова чистота от мило човешко лице. И събуди силата на Любовта и Решителността.

Едва три седмици по-късно пъзелът продължи да се нарежда от само-себе-си. Бог ми продума с чудни лотусови Индия слова от мила човешка уста. И привлече силата на Любовта и Заедността. Знание.

Едва четири седмици по-късно пъзелът продължи да се нарежда от само-себе-си. Бог ме засити с милостта си, след като по Негова Воля осветих плодовете си пред една икона на "Св. Богородица" в отдалечено странджанско селце, на границата между Тук и Сега - Там и Отвъд. Най-вкусните плодове. И ме увери наяве в силата на Любовта и Милостта. Блаженство.

И тук, след моите три при-ключ-ения сред природа, действието се пренесе пред градските порти на Сердика. В сърцето на града. Едва три седмици по-късно, в последния летен ден на 2014-та година, след края на изпепеляващо и сърдечно лято, от чиито останки щеше да се роди искрящ феникс.

Пред Народния театър, точно до стълбите, свети едно синьо сърце, изрисувано със спрей върху камъка. Следобедната ми разходка завърши точно Там, където две сърца забиха заедно. Под буйните златни фигури от фронтона на Народен театър "Иван Вазов", грееше тихо и спокойно златистoто слънце. Слънцето на ИН-дия. Сцената беше готова, тръпнеща в очакване. Който е бил Там, винаги се завръща. Рано или късно. Там и Отвъд!

Затворих очи - след четири часа четирима души потегляха на дълъг път. А Пътят им минаваше през монашеската република Атон, включващ престои от 4 дни. Всичко беше планувано поне преди 4 месеца. Но един от тях вече пътуваше. По Пътя. По Неговия План. Чаках "Фестивала на колесницата" от месеци и скърбях за променената дата и невъзможността да присъствам. Днес щеше да се проведе за 19-ти път в България. Знаех за събитието от баща ми, който вероятно е присъствал винаги от началото, но моята първа крачка щеше да почака.

Отворих очи и видях молитвения флаг на Обитателя на Храма над диска на Всевишния Вишну, огряни от яркото слънце, на върха на колесницата. Време беше да тръгна. Но внезапно получено електронно писмо очакваше от мен да остана в София по време на празниците - проектът беше жизненоважен. Един от съдбовните мигове, в които човек получава шанс да обърне посоката на колелото. Обадих се на Иван и Горан, с известен риск да ми се разсърдят или обидят. Но любовта тъга не познава, нито обида дори -  всички щяхме да се радваме съвсем скоро.

""Ратха Ятра" е хилядолетен празник с корени в Индия, честван повече от пет хилядолетия. За негово родно място се счита град Джаганнатха Пури, разположен на брега на Индийския океан. През 2015 г. фестивалът Ратха-Ятра в Пури привлича повече от 1 700 000 участници.

Ратха Ятра е празник на чистата любов и буквално означава "Фестивалът на колесницата" (от санскрит: ратха - колесница, ятра – шествие, процесия).

Колесницата представлява своеобразен подвижен "храм на колела", теглен от човешките ръце и крака, пеещи с усмивка на уста.

На този ден Бог Джаганнатха излиза от храма и преминава величествено на своята колесница по улиците на града. Той благославя хората с блажения си поглед и сияйната си усмивка. Формата на Бог Джаганнатха (от санскр. Господар на Вселената) е едно голямо усмихнато лице със широко отворени очи. Той е олицетворение на любовта и радостта. Черният му цвят е символ на неговата привлекателност и красота. Редом до Джаганнатха седят още две личности. Баларама - олицетворение на божественото могъщество, като белият му цвят символ на  чистотата и мира.  Субхадра - олицетворение на енергията на Бога, а жълтият ѝ цвят е символ на знанието и щастието."

Обожанието на въпросната Божествена Форма има няколко характерни особености, като две от тях - спазването на установените високи стандарти за обожание и проявата на състрадание - са взаимно обвързани. По време на Ратха Ятра Фестивала, водени от състрадание към всички останали, Божествата се появяват публично в целия си разкош за да благословят всички, които по една или друга причина не са имали възможност да общуват непосредствено с Тях. (НВ2)

Този контраст показва нагледно и спецификата на взаимоотношенията между Бога и живите същества: те са достатъчно свободни в своя избор на начин на живот, но веднага загубват неговата компания, когато не са склонни да спазват създадения Божествен ред и правила. От друга страна, Той никога не ги изоставя в самостоятелния им път, а дори е готов и да направи първата крачка към тях, показвайки им Своето благоразположение и любов. (НВ2)
 
"По време на празника отпадат изкуствените бариери между хората- всички са добре дошли да пеят и танцуват, без ограничение от раса, пол, възраст, социален статус, религия и т.н.
Тегленето на колесницата по време на шествието, е опит да върнем Бога обратно на олтара на нашето сърце. Когато направим крачка към Него, Той прави сто към нас. Всяка стъпка става танц и всяка дума – песен, когато Богът на Вселената, Джаганнатха ни погледне с огромните си любящи очи и ни се усмихне лъчезарно."




В сърцето на града, сърцата туптяха силно с честотата на чистата Любов. Там, където преди едва година година, пъстроцветна природна дъга беше прегънала небосвода над мобилния храм-шествие във възхвала на Божественото Име, в пресечната точка на православието, католицизма, мюсюлманството и юдаизма. В сърцето на София - Премъдростта Божия, град на толерантността. В сърцето на Любовта, където събудена е Душата, копнееща за Бога. Снимка на храма под дъгата, която Иван беше направил преди едва година. Вероятно от своя офис срещу камбанарията. Същият Иван, който сега пътуваше към Атон и ми напомни за моето място под небосвода. С вечна благодарност.



Стъпка по стъпка обиколих града, заедно с колесницата и Бог, претворен в усмихнатите три Форми и опитвах да заснема потока на изливаща се Любов. Мигове, в които времето спря, заглушено от камбаните на Любовта. Стъпки, които приближаваха душата към срещата лице в Лице с Бога - Върховен Творец-Създател, Баща или Любящ Приятел и Обичан Любим.

Едва седмица по-късно пъзелът продължи да се нарежда от само-себе-си. Бог ме среща с две мили орисници и отключи поредица заключени врати. Искрени души. И събуди наяве Любовта към Любовта и Предаността. Вечност.

С радост наскоро получих от моя съвестен другар Ангел от Костинброд, една снимка от Италия. Картината е следната: импровизиран храм, направен от житни класове, изглежда много изящен, красив и висок. На върха има статуя на "Св. Богородица" и цялото творение бива теглено с въжета от местното население по време на празника на "Св. Богородица". Да се чудиш, дали Иисус Христос наистина е живял в Джаганнатха Пури (според "The Aquarian Gospel of Jesus The Christ). Върховната човешка цел - възстановява на изгубените любовни взаимоотношения с Бог - е възможно единствено по пътя на Чистата Любов, без значение привидността на различията.


Но в Любовта на Бог изобщо не се чуди, а най-скоро в сърцето си я въдвори! :)

 

Бог Джаганнатха, Баларама и Субхадра, Индия и цял свят, 2015

Следва серия снимки от София, 2014

 

 

 

 

 

Подвижен храм на "Св. Богородица" в Италия, 2015

Ваш,
         Весел-ин

*в текста използвах информация от една бележка на Стела Сачи-Сундари, която е и организатор на фестивала (цитираните абзаци с кавички)

Love in Separation

Обич в Разделение
или пътят на душата
между братята и сестрите


Днес разбрах реалния смисъл на посланието зад "Love in Separation" (или "Любов в Раздяла"), на практика, отвъд теорията...

Докато въртях педалите на колелото из германските гори, в търсене на място, където на тишина необезпокояван, шумно да мога да си пея в самота и в пълно единство...

Осъзнал вечността на душата и привидността на всяка граница, бариера и дистанция...

Звучи противоречиво на първи прочит. Докато противоречията не се срещнат и обединят ЗаЕдно.

Видимият свят е микромодел. Микромодел на един огромен необозрим видим свят. Микромодел на един всеобхватен безбрежен океан от невидими светове.



Днес разбрах реалния смисъл на посланието зад "Love in Separation" (или "Любов в Раздяла"), на практика, отвъд теорията...

Докато мъничките четиригодишни ръчички се протягаха към виртуалния екран, за да ме изкарат "оттам" и да ме върнат "вкъщи", в топлината на домашния огън, докато самият тлеех нетрепващ след пожара на непривързаността, макар и с късащо се сърце...

Докато детските думи от София отекваха като камбанен среднощен звън в Дрезден: "Искам да ти видя очите, бате... за да ти кажа в очите, колко много ми липсваш!"...

Звучи противоречиво на първи прочит. Докато противоречията не се срещнат и обединят ЗаЕдно.

Какво си мисли малкият синеок шестгодишен син ВеселИн, когато родителите му поемат по различни пътища... със сърце пленено от тежестта на тъгата... докато настъпи денят, в който разбере, че в един миг там ние сме отново заедно, всички...

Какво си мисли малката къдрава четиригодишна сестра ХрИстина, когато се завърне и завари празната баткова стая, където доскоро са царували весели игри... със сърце пленено от тежестта на кървяща липса... докато настъпи денят, в който ще разбере, че в един миг там ние сме отново заедно, всички... а в нейния случай - дори и много по-скоро.

Какво си мисли скърбящият за своята загуба, когато лежи с натежали очи до бездиханния труп на своя близък, където доскоро е греел свещеният живителен огън... със скърбящо сърце, уплашен за собственото си битие, че е наказан да остане "сам" на този свят... докато настъпи денят, в който ще разбере, че Бог живее в сърцето на всеки един от нас, вас, тях и те и никога никого не изоставя в самота.

Как да изцеря детската тъга, когато знам, че от незнание родена е тя? Един-ствено чрез силата на Любовта възможно е това? Тя, неродена е Тя, изпълваща вечността!

Видимият свят е микромодел. Микромодел на един огромен необозрим видим свят. Микромодел на един всеобхватен безбрежен океан от невидими светове.

Днес прозрях, как Бог с детска, приятелска и чиста усмивка, с радост приема тревогите на своите деца, като утринна мъгла, преди да бъде издухана от силата на пречистващия вятър и топлото слънчево личице. Как обича, макар и да вижда собствената ни тъга и стичащите се сълзи. Как непривързан остава, макар и копнеещ с цялото си сърце да срещне отново, лице в лице, личността - обект на своята обич, и то възможно най-скоро.

Днес разбрах реалния смисъл на посланието зад "Love in Separation" (или "Любов в Раздяла"), на практика, отвъд теорията...

Бог обича в непривързаност, едновременно и своевременно.

Ако отвърнем на обичта с обич и приемем урока на непривързаността - отключена в миг се отваря поредната врата и пътят, по който ще срещнем Бога лице в лице, свети пред очите ни. Ако обърнем гръб, в скръб - при-ключ-ението в миг ще приключи тук.

И прости ми, най-мило ми дете, на теб винаги всичко е простено, че се налага да отрежа клон, от който скоро ще порасте дърво, под което заедно ще намерим подслон. И прости ми, Господи, най-мил и най-скъп от всички Бог-атства на всички светове, че забравяме да те обичаме, макар и въпреки бездната на раздялата, която само крилатата любов да прекоси може.

В миг, когато пъзелът се нареди, ще прозрем мимолетността на фалша и тъгата и заедно ще промълвим: "Липсвал съм само 'кратки' мигове, а всъщност винаги бях до Теб". И ще продължим с веселите игри.


Обич в Разделение
или пътят на душата

Досущ...

... както брата обича брата, както сестрата обича сестрата, както брата обича сестрата, както сестрата обича брата, както ближния обича ближния, както Добрият Пастир обича стадото, както душата да люби Бога се нуждае...

 15.08.2015г.

 

 Стремеж да се учим по Пътя на Любовта чрез игра

Свещеният Войн Рама, заедно със своя брат Лакшман, пример за братска обич

 

"Не се гаси туй, що не гасне"

Рисунка по молба на сестра ми да й нарисувам "Жълто слънце, със сърце, очи и лъчи"

Път към Любовта: Чиста детска история по Пътя към Дома

Дърветата цъфтяха, подтиквани от вътрешния порив за цъфтеж, в прослава на любовта, а синьото небе бе покрито с бели облачета в най-различна форма, гонещи се под порива на игривия вятър. Дъждът, милващ земята и даряващ всичко растящо с вода, утоляваща всяка жажда и даряващ охлаждаща милувка, помогна на усмихнатото слънце да разпънат заедно една красива дъга, овенчаваща мира във всемира - венец от пъстри цветя, път към небо-свода. Отвъд многоцветния параван се намираше щастието. За тях.

Румолящите капки скачаха смело от облаците, извършвайки истинско зрелище преди падането - движеха телцата си в различни посоки, усмихваха им се и се разпръскваха върху земята... дори и пред собствената си смърт те оставаха в радост... защото Там, с блаженство бяха озарени и никой не намира истински смъртта, а следва мисия от вечността. В страната на мира и любовта животът беше безценен, но ценен от всички, дори и от него - кралят на малкото парче земя, дарено му от Господаря на света, за да ръководи със състрадание, съвест и знание. Кралят, който изпълняваше задачите си с присъща решителност, се качи на крилата на вятъра, след края на изръсения от облаците дъжд и полетя над царството. Докато се движеше по обширните зелени полета скачаше от камък на камък, за да запази живота. Достигна местността с двата реда високи кестени, намиращи се от двете страни на пътя, които се покланяха най-учтиво, подтиквани от пречистващата мощ на вятъра. В края на Пътя стоеше Тя - небесната кралица. Дългата й коса, развявана от вятъра достигаше златно сияние, очите - два големи искрящи бисера заслепяваха огъня на слънцето, а фигурата - изваяна от ръцете на Създателя, подарък от любящ близък и приятел, макар и Господар. Нежният й смях отекна - звън, който накара всичко живо да замлъкне и да се заслуша в прекрасната мелодия. Тишината принуди кралицата да продължи да се смее, а усмивката, грееща на лицето, предизвикваше вибрации, вдъхващи живот във всеки един телесен и лицев мускул - самият Живот.

Тя се затича към него, а стъпките на нозете й пораждаха цъфтящи цветя - всяко със своя индивидуалност, парче от безкрайната съзидателна уникалност. В езерата плуваха лотусови цветове, а наоколо в тишина живееха най-различни животинки и същества. Морето сияеше нощем от лъчите на морската фея, извисена на скалите като светъл фар в тъмнината, а вълните си играеха с тях... водата се успокояваше преди да заспи - така безмълвно, получаваше поклон и им се кланяше в отговор, кланяше се пред съществата, които съчетаваха съзнание и душа. Светът беше чист, липсваха его, омраза, агресия, похот, кавга и вражда - никой не познаваше покварата... Всяка нощ той сънуваше "съништа" - разтеглен миг, изпълнен с щастие, в който срещаше владетелката на малкия им свят. Първа среща, но за пореден път - изпълнена от Любов, в която липсват изчерпване и край...

Един ден кралят се събуди и си спомни за гмуркащата се във водата фея - но очите му виждаха само черните облаци, надвиснали над главата му, а от нея нямаше и следа. Скочи от тревата и се затича към скалите - плажът беше празен и за първи път в живота го обзеха тревога и страх - непознати до момента чувства. Но настъпи и техният момент... гръмотевици раздраха небесата. Кралят тичаше към морето с всички сили, когато го засипа силен порой, придружен от бързоногия вятър. Силите му свършиха, претъркули се в мократа трева и вдигайки глава съзря красивата фея да дружи със създание, превъзхождащо и двама им по съвършенство и чистота - принцът се почувства слаб и изрева от болка - чувство на ревност и завист, което породи мъничка горчива сълза. Сълзата се отрони от светлите му очи, плъзна се по бузата, олуля се и потъна в тревата. Сгромоляса се с тежък удар на огромна канара.

Господарят на Вселената играеше игра - умело аранжирал целия театър, за да изпита чистотата на принца и да напомни за своето присъствие... Беше късно - настъпи времето принцът да се превърне в просяк.

Принцът се събуди. Всичко бе "сън". От онези "сънища", както научи впоследствие, че ги наричаха хората - изкривена реалност на действителността! Далеч от магията на разтегнатите мечти и "съништа", в които се живее векове. Красивата фея летеше сама край скалите и принцът отдъхна ведро, забравил тежестта на своите спонтанни чувства и илюзия. Беше късно. Някога принцът се зачуди, дали същества реалност отвъд сферата на обичта и сега получи възможност да се срещне с тъмното кълбо - пожелал си бе отровна сълза. Макар и в сън - сълзата бе истинска и от нея се роди огнена бездна, която се увеличаваше с всеки изминал миг и изгаряше всичко сътворено със замах. Всичко започна своя край, дори и безкрайната вода, погълната от устата на смъртта... Прелестната фея се жертва заради принца и прехвърли с последни усилия душата му в друго измерение, а тя самата остана да изгори в ръцете на вечния пламък... Неотменната вина за себичност и погубено кралство щеше да тежи в натежалите светли очи, съкрушени от тъга, вина и самота. Принцът пожела да открие ключа към пъзела, който само дете с присъща детска чистота можеше да нареди правилно.

Фалшивата илюзия за реалността прерастна в космически размери. Принцът отвори очи, за да разбере, че всички спомени за кралство отсъстваха, досущ както знанието, мъдростта и рицарските доспехи бяха изгубени, но не и безвъзвратно, търсени в един безличен свят. Присъщата детска обич роди рисуваните замъци от бащината ръка, безбройните грижи и майчините сълзи, далечни пътешествия чрез бабини и дедини слова, превръщайки беззащитното дете в принц - принц, който затваряйки очи сънуваше огромни градове отвъд гравитацията и земното притегляне.

–"А, какво е това?" - посочи малкият принц в недоумение.

–"Прах. Всичко се разпада на прах в един ден." - кратък и ясен отговор в замяна.

–"А, защо има прах?Какво е това прах?" - недоумението се удвои.

-"Прахта ли? Всички ние се разпадаме на прах в един ден - казах ти вече."

-"Защо има прах? Разпад ли? Как е възможно това? Къде е звездният прах, създаващ космични светове? Къде е вечността?" - детските думи отекнаха, в повод за размисъл и за двамата участника в монолога.


Малкият принц отвори джобно тефтерче, където периодично обичаше да рисува футболисти и да се чертае всевъзможни варианти за разместване на любимите му участници.

-"Преди да порастна и също безвъзвратно да загубя разум ще оставя памет и спомен за вечността. Време е! Ще запаметя всичко най-ценно, за да си спомня отново." - помисли кротко малкото дете. И докато рисуваше малки човечета съставени от пет линийки и кръгче за глава, извеза в миг в едно мъничко ъгълче на тефтерчето цялото богатство на земята, тръпнещо в очакване да бъде намерено след години от очите му, забравено в старата къща.

"БОГ - атство"

Вторият знак, който малкият принц остави запечатан беше храната, която обичаше - предаде вегетарианството, преди да му бъде отнето, на човек, който щеше да му припомни отново всичко, след като изтекат много години и много вода...


Една сутрин малкият принц, разсънвайки се, забеляза мъничък предмет върху дървените лавици с прах, които преграждаха спалнята от дневната в мъничкото жилище. Красива фигура на принцеса, голяма колкото палец на възрастен човек, застинала в каменна поза. Макар и от камък, статуята изглеждаше много крехка, одухотворена и нежно потъна в детската длан - обект на внимание, съзерцание и обожание. Децата обожават и обогатяват!


Детската уста, уши, очи, ум и изобщо сетива последователно бяха запълнени с всичко най-безвкусно на света...

Години по-късно принцът порастна, но споменът за малката фигурка, останала заключена в една кутийка след раздялата на родителите му, беше жив и го водеше в търсене на сияйна принцеса, която да заслепи детската памет.


...Играейки на безсмислени компютърни игри "на изток" от дома и училище, той често чуваше Имената, звучейки от долния етаж, но постепенно илюзията го накара да Ги забрави и самият той потъна в тъмната страна...

Обвивката на времето търкулна колелото на годините напред и младият принц се въплъти в чужда роля, търсещ липсващи отговори на въпроси от битието, които се удряха в сърцевината на неговата телесна кора и резонираха в чуден звън. Принцът обаче бе забравил себе си и звънчето раздираше неутолимия му и замъглен ум, възприемащ песента на душата като телесна отрова. В непрогледната тъма на утрото, човек се нуждае от светлина, а в дневната мъгла - от посока и компас, за да запази курса на пътуването и да открие ключа към края на приключението, края на безкрая и да отключи неотключваемото. Младият принц прие агресията за свой пръв приятел, воден от неразбиране, че човек сам определя собственото си битие и виновникът за всички последствия не стои отвъд, а е плод на съзнателен вътрешен избор. При несъзнателни и мрачни, разрушителни дела, скърби нашата душа...

Движещ се в самота, макар и крачейки през площади, отрупани с хора. Настана мрак... а в тъмнината се възрази буря - небето изсипа студени дъждовни капки, а принцът прие шепота на мъничките капки като камъни, дрънчащи с притъпен, ударен шум. Защо беше необходимо всичко това, защо му го причиняхте, О, Богове... "Аз съм по-силен и ще го докажа" - навъсено измъмри младият хлапак и пое по черните улици, изпълнени с плачещи реки, които се бяха насочили с бясна скорост към градската канализация... Изминаха години в тъмнина - любовта и милостта оставаха невидими за слепеца, до деня, в който принцът не се превърна в просяк... просяк на обич, в търсене на своите изгубени истински качества.


Малки букви, издялани върху потъмняла дървена плоскост грабнаха острия поглед.

"Работилница за щастие". Умът разчете бързо и стъпките отекнаха в тясното, уютно пространство, озарено от малка маслена лампа, която откри силуетите на мъЖ и Жена. Той и Тя. Те. ЖивоТът.


-"Продавате ли Живот?"


Липсата на отговор наля масло в огнената жар, която бушуваше в недрата на принца и последва несдържана вулканична реакция, завършваща с приглушаващ метален звън, породен от удара на падналите предмети върху пода. Етажерката беше разчленена на парчета, всяко от които скоро щеше да се превърне в бездушна точица прах - същият "прах", натъжаващ детските очи. Споменът за пълноводната тъга измести пламенната ярост, когато принцът повдигна поглед към съдържателите на творческата работилница. Двамата нашепваха тихо, с усмихнати лица, докато в миг се обърнаха едновременно и запяха в един глас: "Любими приятелю, ти си уморен - моля, заповядай и седни!". Милостта се вряза директно в краката на принца, които омекнаха и го принудиха да седне срещу своите домакини и да намери подслон в топлите им усмивки. Прошката го върна дълбоко и назад във времето - далечен и едновременно близък спомен за паралелна реалност. Затвори очи, с желание при следващото мигване да излее вината за своите дела сам върху себе си, но в миг го обля топла вълна, а от тихото й гъделичкане се роди усмивка и топла сълза. Принцът бе намерил сили да прости сам на своето СЕБЕ... и да отвори своя лотус за чистия, напоителен и съживяващ дъжд от небето.

-"Вината е в теб - пусни я на свобода. Който търси - намира. Сигурен ли си, че търсиш правилно?"

Думите отекнаха с пълна правота. А умората от тотална заблуда изпълни дробовете на принца. Наистина имаха право. След кратко мълчание, монологът продължи с поредния урок:

-"Тук работим върху щастието, породено от блажено знание. Животът не е разменна монета, която можеш да купиш."

-"Работите ли... Бихте ли работили... върху живота... върху моя живот?" - попита тихо принцът.

-"Затвори очи и си представи дълбок кладенец. Изчакай бурята да утихне, вгледай се в отражението и прозри отвъд него."

Принцът притихна, спомняйки си за нежните пируети на дъждовните капчици, които в миг се стичаха от очните му дъна и потъваха с усмивка на лице в дълбоката вода на извора. Дълбокото гмуркане, плисъкът на вълните и кръговете, въртящи се около своя център отключиха спомен за източника и в миг принцът прозря обичта, скрита  в най-чистата си форма зад образа на кристалното огледало. Високопланинско езеро - извор на всички води, разделени в четирите основни посоки на света, само за да намерят пътя към единството и да се слеят в необятния безкрай на световния океан. Първото езеро в ума.

–"Търся Любовта!" - решително заяви принцът с пробудена смелост.

-"Тя живее вътре в теб" – усмихнаха се домакините, застивайки подобно на статуи от вечността - "Позволи на Божествената Любов да се слее с външния свят и намери, каквото е необходимо. В "Работилница за Живот" вярата и надеждата се откриват пред търсещия."

Очите на принца отразиха блясъка на най-чистото злато, сребро, мед и безценните скъпоценни камъни, вплетени в шевици от цветя. Благородните метални жилки образуваха плътни одежди, лежащи бездиханно върху утихналия под - два чифта, съставени от горна и долна част.Принцът положи своя чифт върху умореното си тяло и в миг захвърли оковите на просяк, озарен от бляскава, вътрешна същност.

Нахлу в работилницата безсилен, а отлетя окрилен, окуражен, вярващ и любящ. В ръцете си държеше ключа към Рая - бляскавата одежда щеше да озари паметта и спомена за реалността в душата на вкаменената кралица. Кралят повдигна над главата си възстановеното Съ-Знание, което заслепи дори и могъщите лъчи на слънчевия диск и накара вятъра да разнесе навред чудната вест. Часовникът утихна в хармония с нарастващия блясък - златото и диамантите бледнееха пред светлината на кралицата, чийто образ се появи от небесна вита стълба, подавайки ръка към своя крал. "Работилницата" остана далеч, а винаги е била толкова близо, намираща се на същата улица, близо до дома, където малкото дете откри сиянието на каменното лице.

Двамата полетяха нагоре над облаци и звезди, достигайки огромни, широко отворени порти, пред които с влюбена усмивка ги очакваше най-скъпият им приятел, щастлив, че кралят отново ще застане заслужено до своята царица, в грижа за подареното малко, но вълшебно царство.

-"Благодаря ти, драги приятелю, че намери обратно пътя към дома. Добре дошъл обратно!"- продума му Бог.

Топлата прегръдка и наученият урок обещаваха щастлив завършек на една истинска детска история, заложена в настоящето - там, отвъд тук и сега.


август, 2015г.
арх. Веселин Н. Веселинов

п.с. Оригиналът е написан около 2004г. (+/- 1г., като точната датировка е трудна), в миг на детско проникновение и сън. Оригиналът дойде като ярък спомен преди седмици през юли и получи заслужени корекции в изказа, беше осмислен и дооБогатен, но историята, смисъла и посланието бяха запазени 1 към ЕДНО.


п.п.с. Разказът реши да остане без визуална картинка, но имаше подобна - тя би била изглеждала по сходен начин: