По Лимеса – в посока 07:20 часа

... Автобусът отвори врати – природата ме възнагради с красив залез, морски бриз с вкус на свобода и сочен пъпеш, нарязан от приятелски ръце. Сарафово! Награда за търпението и стиснатите зъби по време на 16-те дни до Емине. Каква по – висока награда от чувството да твориш сам своята реалност. Господар над себе си?! Равен със себе си!

Пет седмици след края на Ком – Емине, приключението едва сега започваше! Все още съм ТАМ, макар и ТУК и СЕГА, с лист хартия пред себе си.

След 8-мия стоп за деня с адашката Веси, се добрах повече от жив и повече от здрав до вкъщи. Истински зареден, истински човек – както винаги след планина и среща с природата (и хубави хора)!

След: изпуснат влак; махащо момиче, в черно, в Сандански; Алиботушки чай; краварник - заслон; 9L H20; b-boys @ Гоцев връх; сЪбор с Пепи и Ади; жмичка с любимеца на всички планинарки - младият Гошко и останалите хлапета в с. Парил; малко чорба; адската баня в Огняново; не ходете боси в тревата; Ковачевица и 10кг ябълки; Синият Вир; разминаване за малко с Огняново, Доспат, Омая и Никополис ад Неструм; билкарят и мурсалският му чай; къщата от глина в с. Лещен и стопът на Гонзо в кръчмата; двама гърци в розово; Мишо и малкият му директен превоз до София; Траките, Римляните и Родопите; пожарът на Е79; "Весел"-и стопаджии, точно за 8 пъти; вечеря в движение ... май вече съм си вкъщи /или май не съм/ ... с бели листа пред мен и сърбящи ръце.

Историята започна да се пише на 7 септември в 07:20 часа – след събуждане от телефонен звън и въпрос от Ради, дали имам намаление за БДЖ – тактично установих, че май съм се успал за срещата и ще изпусна влака за Сандански. KEEP IT COOL! Be happy & positive!

Подскачах около 30 мин вкъщи, с музика, докато се събудя. Иван и Веси ми звъняха по 2-3 пъти, докато наистина отворя очи. Разхвърлях всички варианти за почивните дни  и реших да спазя първоначалния си план, което се случваше рядко напоследък. Алиботуш! Успах се, но от друга гледна точка Мирела получи синьо шалтенце, защото беше забравила своето вкъщи. Всяко зло за добро!

8.58 пристигнах пред Централна гара, без храна и вода (Иван ме увери, че ще ме снабди и с двете), но със закупен билет за автобуса за Сандански, точно в последния Миг. Тръгнахме по график в 9.00 и се фокусирах върху себе си за следващите 3 часа. Моите действия са блажено освободени от привързаност към резултата. Аз търся Истина, но тя ме намира сама!

Баничка с боза на гарата в Благоевград. Насладих се на пътя и изоставих химикалката за известно време. Пътят се виеше по красивото кресненско дефиле.

Дани ми махаше от едно островче в забързания транспортен възел в Сандански. Затичах се от уважение (с раница се тича, само заради мечки) и благодарих на Дани и шофьора многократно за изчакването. Получих вода от Ванката, както и надежда, че ще намерим храна в с. Петрово. От колонките зазвуча гръцка музика. След, бързо изтъркаляли се минути, шофьорът отсече тихо: „Петрово!” и спря бусчето.

„Смесеният магазин” в селото предлагаше сравнително широк и задоволителен отговор на хранителните ми потребности. С Иван напълнихме солидно количество вода и потеглихме смело напред, бистрейки темите от живота. Животът е елементарна игра за „сложни” хора или пъзел за деца. Включихме се към групата и неусетно достигнахме хижата със сладки приказки. Немският беше заедно с нас. С Иван си задавахме от време на време въпроси, свързани с мотивацията.

Хижарите се държаха много мило, а чаят беше безплатен, но за сметка на това – много вкусен. Алиботушки чай! Доколкото разбирам това е оригиналното име на Мурсалския чай! Хапнахме малко филии с пастет, зелени чушки, пълнени със сирене. Малкото кученце на Мими (пинчерче) лаеше по кучето, пазач на хижата.

Сложих гетите, налях вода (характерно за Славянка е липсата на вода – важно, както за туристите, така и определящо за флората и фауната) – около 6 литра, сбогувахме се с хижарите и продължихме по пътя нагоре, осеян с крайпътни мраморни блокове, изрязани в правилни форми. Гонзо се сдоби с шарена лента за главата, с любезното съдействие на Били и Вики.

Редувахме движение по коларски път – с качване по планинска пътека, маркирана със синя маркировка. Кученцето се умори и Веси го взе в една кенгуро чанта от дънков материал. Всичко много се радваха и Веси весело обяви, че се намира в 6-тия месец.

Дани ми спомена, че през следващата година членовете на Младежкия Клуб по Туризъм ще получат възможността да заведат и покажат на групата любимо свое място. Последва въпрос от нейна страна от типа на:

-          „Кое е твоето любимо място?” – аз пък интерпретих за себе си по следния начин:

-          „А ти къде ще ни заведеш?”

Хвърли ме в небитието – прехвърлих различни варианти в главата си (Централен Балкан, нощно качване на Витоша и др. подобни), но в момента ми убягваше мястото, където бих искал да заведа групата! Остана ми единствено да кажа, че ще помисля по въпроса. Хубаво е да намираш в себе си търпение.

При табелата за резерват „Алиботуш”, пътят ни зави вдясно и ние използвахме възможността да снимаме черните коне, а аз получих разказ от Веси за произхода на наименованието „Алиботуш” и легендата за Али. Имах други планове за уикенда и не си бях направил труда да прочета предварителната информация за пътуването.

Движихме се, с почивки на кратък интервал от време, леко и спокойно, към заслона, около който се очакваше да пренощуваме. Разминахме се с един – двама души, които ни увериха, че до мястото за нощуване тече, макар и слаба струйка, вода.

Дано водеше групата напред, а Веси покриваше последните редове. Бърза работа не ме очакваше, „маратоните” приключиха за тази година и спокойно вървях с последните. Разговорих се с Веси. Темата беше планината и Младежкия Клуб по Туризъм (както казва Момчил: „МъКъТъ”).  За първи път бяхме заедно на планина. Веско ми разправяше за Веси, по пътя към Самодивските езера, но като по правило, за пореден път, тримата „весели” души от Клуба не успявахме да се съберем заедно на планина.

Веси ме покани на Общото събрание на Клуба, по случай – една година, след основаването му. Добре съм бил дошъл. В такъв случай, вече предразположен по темата, започнах да мисля на глас – обменихме идеи и превключихме на една вълна. В следствие на „веселия” диалог, в мен лично узряха следните идеи, които мисля, че може да допълнят успешната туристическа и планинарска дейност на Клуба:

           1.Участие в проекти, дейности и др. мероприятия извън Клуба. Вероятно на доброволчески начала. На първо четене ми хрумна веднага: участие напр. в реновирането на х. Планински Извори в Стара Планина, ако намеренията на инициаторите на проекта отговарят на очакванията ни/на всеки доброволно участващ. За хората, които не са минали покрай въпроосната хижа, ще се опитам да пресъздам думите на един приятел и многоуважаван човек – Милуш – през 2011г. по пътя от Ком до Емине: „Тук се намира най-широкото Място на билото, петстотин метра е широчината му. От чешмата с петте чучура, малко по-надолу, извира най-чистата вода в България! Изследвано е! Хижата е построена с помощта на конярите в района, а материалите са пренасяни с хеликоптери! Сградата е изоставена от години – хижарите не успяха да се разберат с въпросните коняри...”

                Мястото е наистина специално и различно – добре дошли в най-високопланинската хижа в Стара Планина, х. Планински Извори. Наистина вдъхновяващо: вода, плато, хеликоптери, коне, липса на инфраструктура и човешки стъпки. Скелетът на изоставената постройка се намира между хижите Ехо и Свещи Плаз (любими места за всички, който прекосяват Стара Планина, за да плуват в морето) и поради голямата дистанция между тях определено се усеща нуждата от място за подслон в района, пресечна точка на различни туристически пътеки.

                Възможно е да се направят проучвания от различен характер и спрямо нуждите на хижата и потенциалните й посетители – да се направи проект и план за съживяване на човешката дейност на Мястото.  „Автономно обитаване” – обичан от мен израз за възможностите, които предлага архитектурата. Плюсова или нулева сграда чрез ВЕИ и т.н. Веси най-много се ентусиазира от споменаването на думата „алпинеум” и интериорна градина.

                Интересна тема – бих писал до утре по нея, но за момента акцентът е върху идеята – детайлите са излишни.

                Участие в проекти (на доброволчески начала)!

                Всъщност това вече се случи, във връзка с горските пожари, под надслов „в помощ на природата” – без предварителна организация, стихийно, каквато беше и огнената маса. Би било чудесно, ако част от ентусиазмът се пренесе и в организирани действия.

                2.Самоиницииране на проекти. Стига да има добри идеи – биха могли да се самоинициират проекти – проучване, идея, проект (финансиране, реализация, поддръжка и управление). Възможно е да се опита с малка по обхват, но широка по значимост, идея: напр. от известно време (април или май беше май) ме глозга вътрешно едно хрумване. В рамките на един друг разказ ще разкажа за приключението, което преживяхме на Витоша, водени от Милуш за Мечи лук (див чесън). Тук и Сега само ще спомена, че на Витоша се крие (буквално и преносно) едно свещено място (точно под носовете ни), където признатият за един от най-значимите български светци – Св. Иван Рилски е намирал убежище, преди да тръгне по Пътя към Рила. Съвсем близо до с. Владая, скрито (но не и за хората, оставящи, след себе си, следи от пластмаса и скара) и магическо, изпълнено с енергия (поне начинът, по който го усетих) се намира Свещено Място (нематериална културна ценност), каменна плоча с лика на Светеца, „гора” от множество метални кръстове, пощенска кутия (сбъдваща желания) – Място, за което много хора дори и не подозират (вероятно и за добро).

                Предполагам, че всеки търсещ намира търсеното от него по Пътя. И въпреки това, и въпреки страха от загуба на стойност и идентичност на едно Място, ако то се превърне в обект на масов туристически „интерес”, оставам на мнение, че е възможна деликатна намеса във въпросната среда. Дори да бъде само почистване! А би могло да бъде и: направа на карта, свързана с Мястото; информация, свързана със Светеца (безсребърник) и Мястото; насищане и разхвърляне на думи и символи в района около Мястото, знаци насочващи в правилната посока; озеленяване (Веси пак е наостри уши), оформяне на кът за почивка (в района на мястото). Нека да се върнем отново на масовите изяви – за да се запази духът на Мястото (информацията и енергията, които то „носи”) е възможно да се съхрани елементът на игра (в случая криеница) при маркиране и впоследствие  намиране на крайната цел от „маршрута”. Ние Го търсихме, а То(й) ни намери. Той си е Той, а То е Място-То. Например: маркировка с индивидуален характер, направена специално за проекта – символ, знак, боя, рисунка върху определено дърво и/или камък. Но скрита! Текст, който те води, но ти задава единствено въпрос и завоалиран отговор, но не и конкретна посока. Сам трябва да я откриеш! Открий съкровището! Разпръснат пъзел, който може да бъде сглобен от търсещия. Ако успее да играе! И познава „чистотата”!

                А наградата – красив залез и споделяне на желание!

                Маркиране чрез светлина и/или фосфорициращи (светещи) материали.

                Остави всичко излишно и се качи, сам, горе на хълма...

(Остави всичко излишно, приятелю – пътешественик!Случайността щеше да ме срещне отново, около месец по-късно, с надпис, който да ме подкрепи нуждата ми за оставяне на всичко излишно.)

                Почувствай себе си и тишината... Виж образа си в пълна хармония, изпълнен със светлина.

                Единствено и само намерения и идеи (без да познавам достатъчно житието на Светеца, както и Мястото в детайли), но с възможност за продължение – ако има желание и правилна посока. Ако не с подръчни материали – то с възможност за кандидатстване за субсидия /напр. по програма „Култура” на СО/.

В рамките на друга идея е възможно да се помисли и за обновяване и поддръжка на любим заслон и снабдяването му с провизии.

                Самоинициативата е ключът към удоволствие и удовлетворение от дейността.

                3. Интегриран туризъм. Говорихме дълго по темата, но без да ми хрумне конкретна идея.

                Под интегриран туризъм аз схващам комбинация от туризъм (пешеходен, вело, с кола, рейс, влак, на стоп, с лодка, на кон, делтапланер – каквото ти е на сърцето), заедно с култура, история, изкуство, бит и среда (социална и природна) и др.

                В случая това би могло да бъде: туризъм с кратък курс, воден от „специалист” (поне разбиращ) в областта на (напр.): билки, гъби (не онези гъби), спорт (плуване или курс за спасители – планински или водни), йога или др. духовна практика, гимнастика, готвене, бране на плодове, изследване на камъни, дървесни видове, птици, скално катерене, садене на дървета и озеленяване (пак зарадвах Веси), съчетаване с фестивали, събори, изследване на селца (архитектура) и т.н. Съчетаване на движение с образователна дейност.

                Отново Тук и Сега – рев на крави (крави наистина, а не мечки този път). Достигнахме до полянката преди заслон Марина Поляна. Кучешки лай и двама кравари – дузина пасящи животинки. Групата се събра и достигна до заслона – разпънахме палатки пред него, хора от групата решиха да спят вътре.

                Краварникът – заслон или заслонът – краварник. Това чувах от всички, но всъщност постройката се оказа над предварително изградените ми очаквания. Затова в живота си пожелавам всяка моя крачка да пресушава „излишните капки очакване/ия”. Водата течеше бавно и се изливаше в дървени корита, заради кравичките. Достатъчно, за да си налее всеки вода за пиене и готвене, а при желание и да се изкъпе. Хигиената е важна приятели!

                Възрастният кравар ни упъти за следващия ден и качването на Гоцев връх. С Иван разпънахме палатката по средата на пътя, с надеждата, че гранична полиция едва ли ще прехвърчи през нас, докато спим /или сумнамбулстваме – в нашия случай никога не се знае/. Време за вечеря – огънят на газовото котлонче на Иван подготви водата за смесване с ориз (със зеленчуци) и морски дарове на прах. В крайна сметка останахме много доволни. Направихме и две супи, напоихме дузина филии с тях. Чушки със сирене. Заситихме глада. Гонзо и Илиян също готвеха вътре в заслона.

                Момчетата запалиха огън навън. Дежурните гайди!

                Поговорихме с групата (основно Били и Вики бяха около нас), след което намерихме безаварийно пътя към палатката измежду кравешките „мини”.

                Бели зъбки и време за сън. На сутринта се научихме, как да използваме компаса на Ванката – не било чак толкова лесно, колкото си мислехме. За щастие бяхме объркали единствено посоката на слънчевия изгрев.

                Групата потеглихме с известно закъснение. На тръгване бяхме застигнати от група планинари от Стара Загора, които знаехме, че ще нощуват в х. Извора, където Пепи и Ади също бяха нощували и очаквахме скоро да ни настигнат.

                Групата „заралии” плануваха да качат Гоцев Връх и да слезнат в съседно село, в което се провеждаше „сЪбор”. Иван веднага „извади от раницата” истории за съборите от този роден край и участието на Станка Златева в тях. Имаше желание и той да се сЪ-бори (да участва в събора имам предвид) и по-късно щеше да му се отдаде възможност да го направи. В крайна сметка се отказа обаче. Каквото поискаш – дава ти се! Стига да го искаш, след като го получиш! Внимавай (или поскоро „Знай”), какво си пожелаваш!

                Тръгнахме бавно по по-стръмната пътека към най-високия връх и предшестващия го двухилядник – вр. Шабран. Слънчев лъч прорязваше оловно сивите облаци. На хоризонта виждахме вр. Голям Царев Връх и прорязаните в неговите сколонове улеи. Загубихме Иван за минути – след една кратка почивка, противно на казаното, че е потеглил напред, без да ни изчака, се оказа, че е задрямал на пътеката, метри пред групата. Бързо ни настигна. Трябваше да му викна, вместо да му звъня (естествено, че няма обхват на планина) и да си мисля, че е тръгнал със „заралиите”, че е далече и няма да ме чуе.

                Вървях с Мими и си говорихме за архитектура. Впоследствие се оказа, че и Дани следвал същата специалност като нея, но в различни университети в София. И ден не минава без архитектура. Големият литраж вода в раницата ми, ме остави в последните редици на групата и се заговорихме за централна градска част, за да е по-леко изкачване.

                След дежурната плеяда от философстване на тема еко архитектура, естествени материали и т.н. – вероятно караща всеки да съжалява, че ме е попитал от какви професионални теми се вълнувам – завихме в друга любима посока, и в отговор на Мими, която разработва с приятели проект – карта за храмовете на отделните религии в центъра на София, развих тезата си по въпроса. Който не гори от желание да я прочете – може да прескочи абзаца, но аз ще я документирам, защото паметта е кратка.

                Една от спецификите на София за мен се крие именно в религиозната и пространствена толерантност в Централна градска част. В един, малък по площ, условен квадрат са заключени домовете на Християнство (Православно Християнство – църквата „Света Неделя” е катедрала на Софийската митрополия – копирах го от Интернет, не се интересувам от йерархични структури); Юдаизъм (Синагогата – доколкото си спомням е третата по големина в Европа – до тук с йерархията и сравнителния метод);  Ислям (джамията Баня Баши), както и новопостроената католическа църква „Свети Йосиф”, отново дом на  Християнството (но с малко спорна локация в града). Да не споменаване множеството от храмове – от Античността до Съвремието – във (и около) въпросната територия. Толерантност и симбиоза. Енергията (Бог) е една (един), макар и под различна форма. Различните форми с еднакво съдържание би следвало да са толерантни една към друга, да съществуват в обща хармония – детски пъзел. Възможно е осъществяването на връзка между отделните архитектурни обекти – маршрут, маркиран чрез градска настилка (индивидуален дизайн), малки архитектурни форми, осветителни тела, подходящо архитектурно осветление за отделните обекти, календар за посещение в тях, спрямо режима им на „функциониране” – религиозни празници (в рамките на денонощния, месечния, годишния религиозен цикъл); туристическа карта, с връзка между тях и обозначени места (на високо или на ниво улица), откъдето може да се осъществи визуална връзка между обектите (едновременно) и заобикалящото ги пространство – петата фасада (покривът).

                На вр. Шабран прекосихме българо – гръцката граница и се насладихме на красивите гледки към южната ни съседка. Колкото и граници да прекосявах – винаги се връщах или оставах с единия крак вкъщи – третата физическа държавна граница, която прекосих за тази година (чрез Планината) – Сърбия, Черно Море и Гърция. Следват още три.

                След минути изкачихме и най-високата ни цел за деня – Гоцев Връх. По мощните възгласи „Happy birthday to you” установих, че Мими вече черпеше с уиски за рождения си ден. Приятна изненада – да празнуваш рожден ден на Гоцев Връх.

Дежурната обща снимка – част от хората вдигнаха камъни в ръце, заплашително високо към фотографа или бранещи смело „българската граница” или просто без причина. С Иван продължихме серията – на вр. Шабран Влади ни помогна да се закрепим върху пирамидката с размери 40 на 40 см. Сега се снимахме на 2212 (2212 х 4 = ?) с мощно ръкостискане в запомнящ се кадър: „Пич, да не сключване договор! Дай една нормална прегръдка!”.  Нея никой не я засне обаче. Оставаме на сценария с бизнес срещата и договорката, че на 4х2212 ще се снимаме отново по същия начин (със сигурност ще има поне 10 разлики, ако не в друго – поне в екипировката). Възможен е сценарий и за сключване на мир на границата – със синьо – бялата ми фанелка минавах за грък, а Иван – той несъмнено е булгар. За феновете на брейк денса и счупените стойки Ваньо ме щракна в движение.

На свой ред обявих Влади и Дани за испанци, заради червено – жълтия им флаг, който гордо развяваха. Малко прибързана реакция от моя страна, дано не съм обидил никого.

Лека – полека потеглихме след групата, когато чух зад себе си бойните гласове на Ади и Пепи, които отиваха „НА МОЛ” – лека разходка в планината за сандалки и дрешки. Срещата беше много весела и спонтанна, въпреки очакването, че ще ни догонят. Бяха само двамата, решени да отидат с още двама души на сЪбора. Разказаха ни за Триград и Кестен, докато слизахме над острите ръбове на Козя Стена, които за миг невнимание и можеха да те приземят директно в Гърция. От ляво се виждаха шарените полянки на местност „Сухо езеро”. Ади ни разказа за намеренията си да посети фестивала на Сливовата Ракия (или нещо подобно), което много ни развесели. Странно защо и Мира беше усведомена за феста.

Обядвахме в подножието на вр. Малък Царев Връх. Малко по площ, Славянка разполагаше с четири двухилядника, извисяващи се със своите оголени масиви над китните и безводни горички. Адските макарони за обяд, „пич”, заедно с една – две готови супи. Топло и вкусно. Почерпихме Ади, Ани и Пепи. Имаше идея да ги почерпим усложливо и с нашия GPS, но в крайна сметка и само с карта достигнаха успешно до селския събор. След кратка дрямка заизкачвахме последователно Малък и Голям Царев връх. Разменихме по едно здрасти със сравнително неконтактни хора на първия връх. Неусетно изкачихме и втория. Екзистенциалните теми приключиха и с Иван се присъединихме към шарените диалози на групата.

Стръмно, качествено стръмно слизане към с. Парил. На хоризонта, в далечината, се извисяваше Пирин, а в близък план, точно под нас се белееше черквата в селото, близо до която щяхме да нощуваме. Пътят беше изпълнен с табели „Е4” и растителност (и поизгорели корони на дървета от слънцето) от особен характер, живееща с малко вода, на която Веси знаеше точното наименование.

С веселата Веси отново залитнахме към зелените теми. Групата ни мина през две открити пространства, от които се откриваше поредната чудна гледка към стръмните и обрасли склонове на вр. Царев Връх и залязващото слънце; през серия от горички, докато след кратко ходене по прашен път излязохме пред х. Славянка. Поредната почивка за храна и вода. Шестте литра изпита вода си казаха думата и търсех храстчета през 10 минути.

Групата потегли от хижата с няколко забравени блузи, които Богослов и неговия другар свалиха надолу. Аз потеглих бос, заедно с Ели, Мими и кученцето, но не след дълго обух обувките, заради множеството камъчета по пътя, пуснах Eddie Vedder (и Into the wild) и след 30 минути догоних последните от основната група, под мълчаливия поглед на първите срещнати полу – изоставени къщета. Архитектура с естествени материали.

Постоянното население на с. Парил е 7 души или поне така се говореше! Може би в този ден вече се състоеше от 6 човека – по-късно установих, че Веси беше тъжна в настоящия Миг заради любимеца на всички – бай Боре и неговата физическа липса...

Настанихме се пред „Смесения магазин”, разположен до църквата, моста и чешмата. Изкупихме почти всичко възможно и жената предложи да отиде до Гоце Делчев и да закупи необходими продукти.Домати, краставици, кисело мляко и бира. Група от дечурлига хвърчаха напред – назад... под смълчаните затворени врати на местното основно училище, загърнати от гъсти трънаци и коприва. Спирката и пощенската кутия също стояха без думи. Затихнали в празен интервал („пауза”), в очакване да бъдат докоснати от човешка ръка. Единствено сутрешният звън от три– или четириетажната камбанария щеше да разкъса на парцали тишината в селото.

Дали единствено камбанният звън?!

                -„Пу за мен, пу за мен!”

            В Миг се ентусиазирах:

                 -„Аз също ще играя!”

В същото време дочух от Мира същия възглас. Отидохме двамата, заедно с Гонзо, представихме се на децата, както и те на нас (запомниха само името на Гонзо) и играта започна.

-„1-2-3-4-5-....-30! Кой пред мен, кой зад мен – три пъти подред жуми!” Нека играта да започне сега!

- „Нова булка ще жуми!”

Постепенно почти всички от групата се включиха в играта, като по правило беше техен ред да жумят. Жмичка с любимеца на всички планинарки – младият Гошко и останалите хлапета (Алекс – дамата в групата им, Любо, Виктор и Косьо).

Въпреки леката умора от двата дни ходене, всички изстискаха максимума от себе си. „Царски път до 10 – 1,2,3,4 ....”. Румен тичаше стремглаво към табелката за „заплюване”, плъзна се напред и в легнала поза удари звучно по дървото. В следващото броене с Гонзо едва не се сблъскахме, затичани от различни посоки. По-късно той разочаровано сподели, че е уловил само една жертва, докато е жумял.  От тъмнината зад църквата и трафопоста често изскачаха Любо и Косьо.

„Хайде с мен, хайде с мен” – приканяше ме Гошко. Скрихме се успешно зад чешмата. Разубеди ме да се скрия под моста, имало змии в храсталаците, беше и малко неудобно да видя под него, над долчинката и парещата коприва, запълваща коритото на пресъхнала рекичка.

С Веси се покрихме в мрака от хвърлената сянка на църквата. Даде ми своя шал и яке, премених се като младо арабско девойче и се затичахме в редичка и синхрон към табелата на парк „Алиботуш”. Der Иван имаше преднина, стигна първи и започна: „Пу за .... пу за ... абе кой е това ?!”. Заплюх се, свалих шала и започнах да се смея, а дори и още повече при промяната от учудена към леко гневна физиономия. Веси скришом, зад мен, също се отбеляза на стартовата точка за жмичка. Иван разбира се получи „възмездие” и успя да ми „отмъсти”, като ме заплю последен, след взаимно надбягване, при едно от следващите завъртания.

„Закован пирон, закован пирон” и „Царски път до 10”, както и допълващите ги възгласи и смях, огласяха обезлюдното селце.

С Иван влезнахме в безгрешна комбина. Копривата пред училището отпадна като вариант за скривалище – май и двамата се бяхме опарили вече по веднъж. Криехме се зад палатките, под спряната Лада, зад дървените летви, дебнейки за „свободен коридор”. В една от игрите в Миг светнаха фарове и една от спрелите коли потегли назад. Използвахме Мига и се лепнахме за предницата. Шофьорът зачудено спря, но след малко осъзна мотивацията ни и продължи назад. Патешкото ходене до колата прерастна в нисък старт. Пу за die Freunden aus den Gebirgen („приятелите от планината”). Алекс жумеше – отидох до раниците пред магазина, сложих си якето,  метнах оранжевия самар на гръб и тихо и кротко се запътих да оправям палатката. По пътя необозпокоявано и неволно се заплюх.

-„Идвам с теб” – скачаше радостно Гошко. Децата играеха от сутринта и не им омръзваше. На нас също, но мен лично ме заболя всичко – глезени, колене, кръст. Май и останалите „големи” имаха нужда от почивка и заменихме играта. Гошко беше „Сляпата Баба”. Многократно потупа бодливата ми коса, без да ме познае. Мина и през Влади с репликата – „Пак ли този?!”. Постепенно излови всички в кръгчето, нямаше избор, освен да познае и мен. Разпозна Веси за финал. Игрите сплотиха колектива, научих имената и опознах хората, с които не се познавах преди прехода.

Задълбочени в търсене на истинските правила на недовиждащата баба, забелязахме идващите към нас фарове – колата с покупки се задаваше към магазина. След дълги сметки, дали доматите са левче „фактически” или лев и двадесет  „де факто”, дойде време да възвърнем отново мотивацията с паеля и нова доза „чорба Маги”, пълна с „Е”-та и други представители на менделеевата таблица. Никой не се въодушеви от моята „чорба”, егоистично я изкусах сам.

Играта продължи с „Развален телефон” и пляскане по „съседското бедро” (впоследствие Дани ме информира, че играта се казва „Нервички”). Резултатите бяха налице – смешни фрази от телефонните разговори, които трудно бих могъл да възпроизведа и посинени бедра в цялата редичка – от барабанещите, по чужди крака, ръце. Гошко обсъди с младите ни дами Живота и производните му. Жалко, че не взехме негови контакти – можеше да направиме една жмичка в Борисовата Градина или около Паметника на Съветската Армия.

След броени Мигове селото заспа. Събудих се към 4 часа и имах чувството, че чувам пеене. Или си въобразявах или с Иван сме сумнамбулствали за пореден път или беше истина. Впоследствие Дани (отново) ме информира по въпроса – и тя беше чула среднощната песен.

Сутрешното слънце беше точно навреме и на правилно място, за да ни разбуди. Стара Баба отвори бялата църква, с Иван постояхме вътре. Никой не беше чул среднощната песен.

Драгите ни организатори бяха подготвили бусче, което да ни закара до Огняново и минералните бани. Минахме покрай „Омая” – гледах тъжно, но Веси ми подмяташе усмихнато – „Ще дойдем отново! Друг път специално до Омая!”. Вики изтегли листчето за това, „кой ще пише пътеписче?!”. Малко по-късно, в края на деня, мислено го изтеглих и аз. С Мира си говорехме за фотоволтаика и автономно обитаване, минавайки покрай една електроцентрала, огряна под жаркото слънце.  Уви, в нея едва ли имаше автономност – „зелен” звън от протъркани и „зелени” евроцентове... Мира обеща да промени надписа на фанелката ми – пацифистичната ми настройка към света не си подхождала с текста. Сребърният маркер е при мен – очаквам сигнал от нейна страна. Мето и Дани отброяваха събраната сума за превоза.

Третинка от групата слезна в Гоце Делчев и потегли на стоп към София. Останалата част слезнахме до минералния басейн и почти мигновено заскачахме вътре. Преди това обаче беше време за сапун. Рай! Отмихме двудневната липса на хигиена. С Били и Ванката обсъдихме, че водата (морето) няма нужда от страх, а от човешкото уважение (и благодарност бих допълнил). Топнахме се и в горещото Миро, вероятно за да се омиротворим.

Изтопихме благо една кутия с шопска салата и дойде време да продължим напред. С Веси решихме да отидем до Ковачевица – включиха се още Гери, Румен, Ради, Ванката ... след кратък размисъл и Гонзо. Сам – каза, че така ще му е по-добре. Накрая се оказа, че е бил прав.

-„Приключението едва сега започва!” – в опит да заредя Веси с още ентусиазъм. „План максимум” включваше: с. Ковачевица, с. Лещен и къщата от глина, римският град Никополис Ад Неструм, стоп до София.

Потеглихме с бодра крачка, но ми се наложи да се върна до душовете – не е препоръчително да се ходи бос в зелената трева. Веси умря от смях, аз също... казват, че било на късмет! Завърнах се след минутки, групата беше продължила, само адашката ме чакаше.

Продължихме смело напред и след още минутки ни спря първият стоп – „до разклона за Ковачевица”. Млад мъж с малко момченце, който докато завърши разказа си за Гърмен и вече слизахме. По пътя подминахме приятелските групички стопаджии, които вървяха пешком, пръснати из Мирково.

След по-малко от пет минутки към нас се зададе малкото тъмно червено бусче, движещо се, в обратна посока (към Мирково) преди малко. Заскачахме от радост. Вътре ни посрещна бай Боре.

Веси веднага направи асоциация с неговия адаш. Съжали, че си е помислила, че може да не го срещне отново тази година в с.Парил.

Пътят ни прекосяваше с. Лещен – Веси се впечатли от ясната и всепоглъщаща, притегателна гледка към зъберите на Пирин.

Бай Боре имаше работа в с. Горно Дряново – помаха на всичките си познати физиономии, направи три – четири майсторски маневри, разминавайки се на около сантиметър от коли, къщи, огради и спря пред къщав малка, тясна уличка. Тук живееше местният билкар. Помогнах на хората да разтоварят чувалите с мъхове и попитахме домакина, дали ще може да си закупим билки за здраве и усмивки. Отвърна ни, че трябва да дойдем по-късно.

Бай Боре ни показа една скала, която приличаше според него на Ленин. Мъж с шапка. Всъщност била тракийско светилище. Веси не си спомняше лика на другаря Ленин, а аз исках да го забравя. Скалите са си скали. И хората са хора. Макар и относително, всичко в реалността е просто и изразява единствено „себе си”.

Пътят до Ковачевица продължи с приказки за социализма. Бай Боре констатира, че младите, като нас, съборили режима. Отвърнах му:

-„Приятелю, всеки сам си има собствен път!”

Веси много ми се смя, след като се слезнахме. Бай Боре ни разказа, че коларският път води чак до яз. Доспат – адашката отново се ентусиазира. Слезнахме пред „Синият Вир” – Ради, Ванката и Гонзо вече ни чакаха.

Оказа се, че Гери и Румен няма да дойдат – липсата на минаващи коли за стоп ги беше отказала и се бяха задоволили „само” с яздене на кон и возене с трактор. Поне това е информацията, която научих. Хапнахме в кръчмата и потеглихме нагоре. Разказах всичко, което се сещах на тема Ковачевица и възрожденска архитектура.

Когато къщите свършиха и пред нас остана само пътя до Параклиса, Ванката реши да допълни колекцията от събрани сини сливи – с ябълки, качвайки се на едно дърво и започвайки да люшка клоните. Събрахме грижливо материала в кърпата на Веси, която обеща да направи баница с ябълки в София – сложих вързопа на рамо и продължихме в тесните пространства, заключени между недостъпните и „глухи”, каменни етажи на къщите. Хванахме „околовръстното” на селото – шестдесет сантиметрова пътека между шубраци; насладихме се на панорамните гледки и излезнахме в края на селото. Завъртяхме се, оставайки гробището зад гърбовете ни и заслизахме към долната част на селото. Гонзо си тръгна, останахме четиримата. Минахме през характерни къщи, част от които изоставени, друга част – строящи се, трети – добре поддържани или новоизградени. Ради и Веси си харесаха по една – две къщи, а Ванката обсъждаше с адашката задълбочена темите за зелени морави и градинарство.

Опитахме се, неуспешно, да установим контакт с обитателите на една къщурка, в която предполагаемо живееха немци. Hallo! Излезнахме очаквано пред църквата и килийното училище. Заслужено хапнахме по половин кисело мляко с боровинки и ягоди в гостилница „Синият Вир”. Предложих да нощуваме в района, останалите почти се съгласиха, но в крайна сметка метнах ябълките в раницата и потеглихме по пътя надолу. Налях, този път само един литър вода и след секунди дойде първата кола – скачайки, махайки и викайки „Ура” едва ли можеше да ни подмине, без да спре. Качихме се първи, за да отидем до Билкаря.

Млада и възрастна жена от с. Горно Дряново поддържаха собствена къща за гости в с. Ковачевица. Дадоха визитка на Веси и ни спряха пред дома им в селцето. Предложихме ябълки в замяна, но безуспешно. След като отказахме един автостоп, повървяхме из чисто мюсюлманското Горно Дряново, заградено от две чисто християнски населени места от двете му страни (единствено любопитен факт – нищо повече), достигайки до къщата на Билкаря. Потропах, след известно колебание, и вратата се отвори. Човекът ни беше подготвил чай –  мурсалски и зелен. Нито пари искаше, нито ябълки. Благодарихме му, пожелахме му здраве и потеглихме. Момчето, което ни упъти преди минути от главната улица към къщата, сега седеше до него, усмихнато, заедно със своето колело.

Стъпихме на главната улица и дойде следващият ни стоп – жена с малкото й момиченце – отново до Мирково. Сетих се за първия ни за деня стоп. Отново отказаха ябълки. Попитах Веси, дали иска да разгледа къщата от глина в с. Лещен. Дадох й минута за размисъл. Няма време! Наближихме кръчмата в селото и след като хвърлената монета показа лицето си, което означаваше „Стоп” (дали беше ези или тура – няма значение, аз дори не си спомням, че сме хвърляли монети) – метнах рязко: „Ако може да слезнем тук!”.

В Миг жената настъпи спирачката и спряхме пред сградата. Разтоварихме раниците и влезнах вътре, за да потърся ключа. Пред бара стоеше млад мъж – попитах го, откъде и как е възможно да се влезне в къщата. От учудване той забрави дори да ми отговори. Появи се и Гонзо – започнахме да се прегръщаме и да се смеем. Човекът беше шофьорът, качил го на стоп и впоследствие поканил го за по бира в заведението.

Появи се и уредникът – не ни беше писано да посетим къщата на „Флинтстоун” – беше наета от туристи. Забързахме се подир г-н „Стоп”-а на Гонзо и го помолихме да ни вземе с тях. След Миг се движехме в белия мерцедес, заслушани в разказите за кризата в строителния бранш и професионалните ангажименти на човека. Профучахме покрай останките от Никополис Ад Неструм – почти изпълнихме програма максимум. Вдясно от нас се изредиха една – две римски колони, увенчани с капители, разкрити части от сгради и предполагаеми контури на други, крепостна стена, лежаща заровена под гъсти храсталаци, надвиснали с един – два метра над полето.

Колата спря на разклона между с. Дъбница и гр. Гоце Делчев. Слезнахме и с Веси се зачудихме за крайната спирка на човека. Гонзо отвърна, без да се замисли: „Доспат!”. В отговор Веси започна да издава продължителни гласни звуци, завършващи със смях... Наистина имаше желание да отиде(м) до яз. Доспат. Замечта се още, когато бай Боре ни разказа, че коларският път от Ковачевица  до язовира. Каквото пожелаеш – дава ти се, стига да усетиш Мига и да хванеш пожеланото, докато прелита покрай теб, с ушити от самия теб криле, със зададени от теб посока и скорост. Но често и неуловим! Мигът – Тук и Сега!

Пропуснахме Доспат! Всяко зло за добро!

Покрай нас фучаха коли с бясна скорост. Вървяхме бавно към гр. Гоце Делчев, на една – две минути пред Гонзо. Палците, насочени към небето, накараха малък бял автомобил да спре петдесет метра пред нас. Даваше назад. Регистрационният номер беше чуждестранен.

От прозореца на дясната врата се подаде добре поддържаната и леко изрусена коса на грък – човек на средна възраст. Спътникът му беше по – мургав и по – млад, може би с близка до нашата възраст. От кръста нагоре бяха облечени в розово, а надолу – в бяло. Феерия от руси кичури, мургав загар, дрехи в бяло и розово, силна музика с „летен” характер от колонките на задната седалка – момчетата се връщаха обратно към Гърция. Качиха ни и тримата веднага, колебание липсваше. Покрихме всеки линеен милиметър от задната седалка с телата си, а раниците ни запълниха всеки кубичен милиметър празно пространство. На моите въпроси „Where have you been in Bulgaria?” – следваше или засилване на музиката или отговор: “To Sofia – by bus, yes?”. Помолихме ги да ни закарат до разклона на E – 79: „To Goce Delchev – get a bus?”. Със затруднение и опити на Гонзо да говори с тях на немски им повтаряхме единствено и само: „E – 79”. Веси – Веселина се беше сгушила по средата и се заливаше от смях. Липсвала й сдържаност по отношение на смеха, както по-късно ми сподели самата тя. Трябваше да продължим заедно, не можехме да оставим Гонзо сам, въпреки че беше много тясно в количката и предпочитах да сменим транспорта. Каквото пожелаеш – дава ти се! Подминахме табелата „Гоце Делчев” и направих последен опит за диалог – отново същата фраза, запитваща къде са били в България. Веси реши да повтори въпроса (който аз отказах да потретвам), вероятно смятайки, че силната музика е заглушила думите ми. Чуха нейните думите: „In the center? Here? OK ?”. Завършихме разговора с плеяда от „Да”-та и „Не”-та, но намирам за трудно да се комуникира с хора, които възприемат „Да” за „Не”... Консенсусът, до който стигнахме беше слизане в центъра на града.

След кратко лутане разбрахме, че посоката ни е грешна и ни бяха необходими около петнадесет минути, докато достигнем изхода на населеното място, където шансовете ни за стоп се увеличаваха многократно. Пътят ни се движеше по дължината на бул. Ленин – малки деца учудено гледаха надписа на фанелката ми, в опит да разчетат и осмислят посланието. Наистина имаше нужда от намеса със сребърния маркер. Подминахме кръговото и спирката, на която оставихме по-рано частта от групата, която продължи за София. След минути тичахме към махащия ни Гонзо и колата, която спря до него. Джип Volvo. Директно към София – широк и комфортен превоз до вкъщи. Истински късмет. Случайно или не.

Мишо се оказа симпатяга – включи се активно в темите за природата и планините, покани ни дори в с. Долен. С Гонзо продължиха разговора на предната седалка. С Веси заговорихме отново за Живота, професията и заниманията в и извън родината, за изборите, които взима човек и (малките) неща(та), които доставят радост и щастие. Получих съобщение от Иван, че с Ради и младата двойка, която ги беше качила на стоп, ще минат прз Юндола, заради крайпътен горски пожар на Е – 79, образувал километрична опашка от автомобили в посока – столицата. Дадох телефона на Веси и Гонзо, след кеото прочетохме съдържанието му на Мишо. Впоследствие се оказа, че не сме се разбрали правилно помежду си и Мишо е помислил, че пожар има, но край Юндола. Всяко зло за добро!

След дълго лакатушкане по завоите, излезнахме на пътя за София. Последни от колона, започваща от Симитли и вероятно завършваща в града, около кръстовището на Околовръстното и бул. Цар Борис I. Скоростта беше много ниска – слизането за разходка беше възможно, както и използването на храстче за тоалетна и качване отново в колата, напреднала с „цели” десетки метри. Покрай Никополис Ад Неструм отворих пред Мишо тема, свързана с културата, историята и археологията на Западните Родопи. Уцелих десятката – той сподели, че е археолог по професия, със семейна жилка в областта, но настояща заетост в друга сфера.

Темата от Римската империя (Единствено за мен беше невъзможно да се съглася с Мишо, че археологическите разкопки, случващи се в Сердика – Улпия Сердика имат общо с правилния архитектурно – археологически подход за проучване, реставриране , проектиране и експониране на материални културни ценности! Смятам точно обратното... мисля, че Мишо имаше обекти причини да твърди обратното. Ще продължа темата в други обстоятелства) бързо се измести към траките и магическата им култура – поне за мен мистерията на Живота в момента беше малко по – интересна, отколкото меча и колонизационния апарат на древната глобализационна машина „Рим”. Опасявам се, че „Времето” ще установи същото – дошлите в Сердика, преди по – малко от две хилядолетия имперски легиони, за да закодират своя ген и „програма” върху/в местната култура, бит, живот (и архитектура), съвсем наскоро бяха „прокудени” (в архитектурно отношение) от багерите, бързащи да „прекопаят” района около централната спирка на линия No2 на Софийския Метро(политен). Полис – град, а политик – служител на полиса, на града, на народа... Варварски, разрушителен акт срещу (варварския) римски(я) империализъм – колко ирония (и безпогрешна логика и последователност) е(са) заложена(и) във Времето и Съдбата. Всяко зло за добро! Един ден Времето ще заличи и имената на днешните строители на Софийското метро и техните багери! Всяко зло за добро!

А генът на траките е закодиран по – дълбоко! В кръвта на днешните обитатели на София и българските земи!

Мишо разказваше (самият той е присъствал) за традициите, останали в родопчани, от тракийския бит – жертвоприношения на животни, по време на изгрев слънце, извършвани от младите мъже, високо в планината, върху обредна (сакрална) скала. Досущ като скалата с лика на другаря Ленин. Познато, но и далечно. Културният микс се засилва и от наличието на християнски поп по време на ритуала. Според шофьора ни, котловината около Гоце Делчев е била свещена за траките: липсата на селище в равнината и множеството светилища, гробове, обредни камъни в планината го подсказвали.

Музиката в колата засилваше атмосферата.

За всеобщо съжаление не успях да запаметя най – интересния разказ, свързан с античен храм (забравих на кого е посветен – ще трябва да попитам Мишо), разположен при извора на река (забравих също коя е реката и защо точно нея Мишо смята аз реката, до която е разположен въпросният храм), но според Мишо знаците го водели към езеро Попова Капа в Пирин и малка рекичка, тръгваща от него. Същото езеро, на което се любувахме с адаша Веско през юни от връх Джангала. С Веси слушахме мълчаливо историите на Мишо за тракийската култура.

Дойде и моят ред да споделя научените познания по темата – разказах на всеослушание за тракийската култура в Казанлъшката долина, която познавах от, може би един от най – интересните, университетски проект. Веднага ми просветна, къде бих могъл да заведа групата догодина – магията и обаянието на траките, вкоренени във вяра и почит към природата, живота и естествения ритъм на съществуване. „Животът е материален!” – чувах през последните дни –  в настоящето, по време на написването на разказа. Но за траките е бил по-скоро духовен. Или поне балансиран!

Там, където Слънцето докосва Земята – пътуване с влак до Казанлък, в четвъртък срещу петък вечер. Нощна разходка над с. Бузовград в Средна Гора. Посрещане на ранния утринен слънчев диск и лятното равноденствие през процепа в огромния мегалит, смятан за антична „обсерватория” и/или измерител на време и пространство, според бита и културата на траките. Розите – беритбата и розоваренето, розовото сладко и ликьор, гробниците и калетата, водите на Копринка и Севтополис, приказният Казанлък, разположен между Средна Гора и Стара Планина, музеите и Чудомир, минералните води в Павел Баня, легендите и преданията, скалните феномени, Пътят на мощите на Св. Петка, празници и фестивали (Празник на липите и Етноспектакъл „Женски ритуали”), Шипка, златните и кубета и лъвовете, Горда Стара Планина и залезът от кулата на Бузлуджа...

„Траките – децата на Слънцето и учението им за безсмъртието. Животът е един безкраен Път”.

Мисля, че открих причината да съм Тук и Сега, пътувайки с Мишо към София, а не към Доспат; в неделя, а не в понеделник; в задръстване, а не на скорост. Всяко зло за добро!

Завършихме темата с друго магическо място – Демир Баба Теке.

Отбихме се в Дупница – през Витоша за София. Летяхме много бързо – Мишо беше изморен след дългия ден и бързаше да се прибере. Веси се обади на нейния Иван и го помоли да ни вземе от Бистрица и ако е възможно да донесе и малко храна. Очакваше ни топло посрещане.

Сбогувахме се с Мишо и се качихме в 8мия „Весел” стоп за деня. Иван ни беше донесъл хляб, месо и бира – хапнахме с голяма охота в движение, ентусиазирани от спонтанните случки през деня. Закарахме Гонзо, следващата спирка беше моят блок. Дадох ябълките и малко мурсалски чай на Веси и Иван. Прибрах се и застанах пред белите листа хартия.

Смея да твърдя, че изпълнихме деня си с „интегриран туризъм”, след хубавата разходка в Алиботуш.

Два дни по-късно групата се събра отново, в сем. Владовски – когато застанах пред входната врата и звънец с табелка „Владовски” разбрах, защо домът на Мира и Мето носи това название. Веси, Дани, Ели и Виктор бяха направили и донесли баницата с ябълки. Много вкусна. С Мето Владовски бъркахме тенджера след тенджера с чай, а за май прекалих с напитката и хубавото настроение.

На път за вкъщи говорихме с Рали, дали е възможен животът без хартийки. Предполагам, че да, но не Тук и Сега ?!

                Преминахме още една граница, изпълнени с позитивна енергия, спонтанност и креативност, но оставахме винаги Тук и Сега, обратно вкъщи, размишлявайки по Пътя към дома върху наученото, преживяното и обогатяването от Пътя.

                07:20 „часа” е посока на югозапад – там, където България среща южната си съседка; там, където следите от Лимеса остават... но прекрачени от времето и стремежа за свобода и обединение на хората.

                Колкото и лимеса да пристъпвам, винаги се връщам Тук и Сега – в родната земя, към себе си, към корените и „Извора”. Писането освобождава душата.

Астея – Планината на тайните

Или как Съ-Знание-то намира отговор на „1+1 = ?”

                Мога да стоя  с часове и да медитирам върху цветната есенна природа, изпълваща прозореца ми. Да седя върху бюрото и да гледам. Дали виждам?! Оловно сиви облаци – докосващи прозрачно бели от кадифе. Болен съм – започвам да пиша. Вслушаш ли се в тишината на душата и повървиш ли сам със себе си – всичко отминава, а Пътят, обвит в мъгла – започва да свети по-ярко от всякога. Светлина от Източника.

Четвъртък вечер. На път за вкъщи – след  служебните ангажименти – усещах клепачите си силно натежали. Олово в полунощ. Нужда от промяна. Но не и бягство от реалността. Бягството не помага – само разболява и крещи: „искам още”.

                Пътуването започна три часа по-късно. Поне не поставях бариери между себе си и свободното си време. Цвети и Иван ме взеха, събрахме Мими и Гонзо по пътя и потеглихме на Път за морето, където щяхме да празнуваме рождения ден на Еми.

                Пътуването продължи там, където беше „свършило” – 6 седмици по-рано с Иван подскачахме по лъкатушещата покрай морския, скалист бряг, пътечка и си подсвирквахме „И замириса на море....”. Всъщност се опитвахме да пеем с цяло гърло! „Е хе хе хееееей....” – отвръщаше ни оловно – сивото небе, хвърлящо яростно, една след друга, мълнии. И замириса на ток. Тичахме по скалите надолу, брулени от дъжд и вятър, към плажа и палатките, където Гонзо стоеше като мокро коте и ни чакаше, за да влезнем в топлата вода. Топъл чай, с вкус на сол и аромат на смокини – буря и вълни в чаша, разбъркана от мълнии и затворена от металния похлупак на небето...  Полукръгла ивица от пясък, разпилян между магическа гора и танцуващо море. Ще ни върви по вода!

Добро утро! Пристигнахме в Бургас, малко след като изгряващото слънце ни поздрави. Иван беше свеж, въпреки ранното ставане и дългия път. Хванахме отбивката за Малко Търново. Колата се движеше в плътна дъбова гора (възможно е изскачането на диви коне на пътя) – макар и месец по-късно все още виждам всяко листенце и плътната сянка, падаща върху асфалта – и на моменти изплувахме на открито, с възможност да се насладим и да почерпим вдъхновение от мекия, хълмист релеф на Странджа, към който се бяхме запътили. Слънцето огряваше малките облачета в небето, давайки ни знак, че дъждът ще ни размине.

                В Малко Търново ни погали лек дъждец – ще ни върви по вода. Някога голям град – днес Малко Търново се беше стопило, а пустеещият Гранично – контролно пропусквателен пункт засилваше усещането за отдалеченост от цивилизацията. Границата беше изместена, вероятно за добро. Китен малък градски център, изпълнен със стари къщи, в които се помещаваха музеи. Над тях се извисяваше красива бяла черква. Срещнахме се с Марин в информационния център, както Иван се беше уговорил преди ден с него. Човекът ни поведе към граничната зона.

                Пред очите ни, близко и далеч зад пътечката се простираше широкият и горист силует на вр. Голямото Градище (709м.) – най-високият връх в частта от планината, намираща се на българска територия. Там, горе се намира светилище и/или гробница – има твърдение, че египетската богиня Бастет е погребана тук.  Първата ни цел беше  Мишкова нива (била е собственост на някой бай Мишо преди много години) – надявам се времето да ни стигне да посетим и Градището. От години знаех за съществуването на Мястото и въпреки желанието ми да го посетя –  Мигът едва сега ме доведе до тук.  Досущ, както пътуването към Странджа ми се изплъзваше до момента. Тайните и мистиката на Мястото събуждаха любопитството на търсещите подобно знание. А Истината – тя е някъде там, толкова далеч, а толкова близко.

                Отключихме телените ограждения на граничната зона. Туристическата разходка днес, Тук и Сега, беше лесно осъществима. Лишен от смисъл е стремежът на човешкото Съ-Знание, лишено от Знание (и съответно от Съ-Знание), да поставя граници.  Граници – познават ги само сетивата, раз-ум-ът, интелекта и егото, но не и Съ-Знанието. То търси О-свобо-ждение. Сво-я-та сво-бода! Раз-един-ение или Об-Един-ение!

                Марин ни разказа, че почти ежеседмично граничната полиция „залавя” бежанци, търсещи (път към) убежище, преминавайки българската държавна граница. Границите ни отдалечават от Истината и Цялото, мечтая да не заставам зад граници...

                След половин часова разходка в гората достигнахме до Мишкова поляна, осеяна с гробниците на тракийски некропол. Могилите, нагънати върху и без друго хълмистия релеф, разположени между дъбовете се виждаха от далеч, а върху голяма заравнена и обезлесена поляна се простираше основната Тракийска куполна могила (светилище?). Карел Шкорпил е от първите документирали хероона. Каменните блокове лежаха разпръснати около двата концентрични пръстени на „комплекса”. В центъра на кръговете е била разположена куполна гробница, вероятно „дом” за тленните останки на хероя (герой), погребан някога тук или уединено място в светилището. Фронтонът над галерията, водеща от входа на светилището до куполната гробница може да се види в музея в Малко Търново.  Стрела, щит и две ръце, призоваващи да бъдат оставени всички оръжия (при влизане в светилището, а може би и в по-глобален план). Мир! Или съветващи за крачка назад? Фронтонът е пред сградата на музея.

                Марин ни разказа за античен водопровод, който водел от Градището до Мишкова поляна. От него научихме, че под Градището са разположени и множество тунели и галерии, вероятно изградени с цел – добив на полезни изкопаеми или с култова цел. Членове на Бялото Братство понастоящем посещавали галериите, по думите на нашия водач.

                Посетихме и едно римско укрепление – цитадела, укрепена вила или малък манастир – в непосредствена близост. Измежду дъбовете все още се виждаха следите от каменните зидове.

            Върнахме се обратно в Малко Търново, след  двучасовата разходка с Марин, с уговорката в неделя да се върнем отново, за да посетим местността Градището, както и Тракийско-Римски некропол, намиращи се от другата страна на върха – в местността Пропада, над антични и съвременни мини, днес затрупани, а осигурявали „прехрана” за населението на града в близкото минало.

                Научихме от водача ни, че едно от древните имена на Страджа е Астея или Астика, идващо от тракийското племе Асти, населещи планината и района около нея. В началото на разказа, започвайки да пиша се почувствах приземен – тогава наименованието „Астея” изплува в Съ-Знанието ми и осмисли преживяването (в духовен аспект), след като потърсих в интернет допълнителна информация. Почерпих вода от кладенеца. Оказа се, че Астея е дума на санскрит, означаваща "избягване, отбягване, въздържане от кражба". (В Джайнизма това е един от петте обета, които дават учениците и последователите (сравака), както и аскетите или йога практикуващите (садху) - източник Wikipedia.org).

                Дали има връзка или не - всеки сам ще прецени и ще научи, каквото му е необходимо от ситуацията. Дали траките или византийците (както прочетох на друго място) са дали името на планината или тя е дала тяхното име - остава без значение за мен.

Астея означава много повече от библейския принцип „Не кради”, освен това включва в себе си и отричане на пожелаване на чужди неща (тук е мястото да си зададем въпроса какво ни принадлежи в общ план и какво трябва да търсим/желаем); натрупането на излишъци (къде свършват нашите нужди и къде прекрачваме границата на излишното); на възпрепятстването на живота на другите (всеки е свободен да живее, както намери за добре и достатъчно отговорен, за да поеме бремето на действията си).  Всички „богатства” на света ще бъдат привлечени до този, който овладее практиката и дисциплината на Астея. Мир.

                Потърси своя път, пожелай нужното, остави се на течението. Следвай потока. Мир.

                Паркирахме колата в Малко Търново, с план да я вземем обратно в неделя, вдигнахме екипировката на рамо и потеглихме. Върху една чешма прочетох две различни версии за произхода на името Малко Търново – едната, свързана с корен „тръни”, заради гъстата растителност в Странджа и трънаците в местностите около градчето, а другата за основаването му от жители на Велики Търново, потърсили убежище в планината след падането на първопрестолната столица на Второто Българско царство под Османско робство.

                Планът за разходка в Странджа включваше следната посока на движение: нощувка на палатки до с. Граматиково; среща в селото с останалата група от хора, която щеше да пътува в ранни зори на съботната утрин; ходене пеша до с. Бродилово, лагеруване там и празнуване на рожден ден; достигане до морето в неделя и връщане до с. Граматиково с маршрутка от Царево; взимане на колата от Малко Търново.

                Излезнахме по асфалтовия път от града и след кратко време навлезнахме отново в Странджанските лесове. Достигнахме „Водицата”, където отпихме от животворната течност и продължихме през гъстите гори.  Натъкнахме се на един военен бункер, вероятно за защитни цели – с Иван влезнахме да проверим състоянието вътре. Мирът, разнасян от вятъра в шумящите дъбови клони с нищо не подсказваше, че може да се водят и военни действията в района на Странджа. Вечно заспал на пост часовой. Понастоящем границата ни „пазеше” единствено от емигранти.

                Разклонът за с. Сливарово беше пред нас – отклонихме се по него, в търсене на Индипасха. Хапнахме между дъбовете и продължихме напред – оставаха ни 10 км до светилището. Завихме вляво на един разклон, маркиран с табела „Индипасха” и не след дълго бяхме застигнати от автомобил на гранична полиция, за проверка на документи.  

               В първоначалните ми представи Индипасха беше високо и голо място, близо до слънцето и небето, а реалността (както винаги) се оказа коренно противоположна.  Светилището беше разположено в стръмното дере на пресъхнала река, до два огромни камъка, под които извираше вода. Според преданието един сляп бивол възвърнал зрението си, благодарение на водата от изворчето. Парцали от дрешки висяха от дърветата и ми напомняха  за Демир Баба Теке и синеоките и белокожи Алиани (наскоро научих, че Демир Баба Теке има място, близо до Варна, с което се родее, а именно Ак Язълъ Баба Теке – с. Оброчищe). Ще парафразирам  и начинът, по който завършва една публикация за Ак Язълъ Баба Тека – хората идват на това Място, защото "Бог е един" и защото дори и днес, Тук и Сега, все още стават чудеса!!! Тук и Сега, все още стават чудеса! 

              Останах приятно впечатлен и изненадан от духа на мястото - Светилището се състоеше от мъничък навес, подслонени икони вътре, места за поставяне на свещи и множество разхвърляни предмети.

              Ниското дере, "дебелите" сенки и липсата на приветливост и слънчева светлина бяха забравени на Мига, в който спрях погледа си върху текст, извезан под формата на дърворезба: "Послушай душата си, Тя знае Истината! Изхвърли от нея всичко ненужно, за да можеш да направиш връзката със своя Съз-дател". Надписът завършваше с три символа, очертани в рамките на кръгове. 

"Изхвърли всичко ненужно!" АСТЕЯ! 

                Втората табела гласеше следното:

"Светилище! Водата лекува, ако повярваш в любовта - Бог е Любов. Обичай ближния си като себе си. Прости на враговете и на себе си. Вярвай в Бог и Той ще те спаси. Да бъде волята на Бога, както на небето, така и на земята! Амин" (Ом - Ин)

                   "Бог е Любов!"

       Ликът на Бога беше внушителен и дълбок в своята концентрация. Единствено непонятно защо възрастен, сякаш изгубил своята вечна младост, досущ пресъхнала като реката до Извора - понастоящем каменно корито, маркиращо Пътя на Водата.

            Но Водата е все още жива между камъните - жаба крякаше нейде в пресъхналото корито на реката. Звучно и прочистващо като камбата в неделна утрин на върха на катедралния храм "Св. Александър Невски". След завършека на тътнещото ехо - ако погледнеш нагоре към облаците - освен Светлина, ще бъдеш озарен и от Вечна, непресъхваща Младост - “... Бог е Любов... Вярвай в Бог и Той ще те спаси."

              

              Вярвай в Неговата Вечна Младост! Любовта е извън Времето и Пространството!

              

              Джеси впоследствие се беше информирала, че десният символ може би представлява Всемира, Цялото; средният може би е Земята, Тук, където сме - На-Стоя-Ще-То, преходът към Бъде-Ще-То, човешкият дом - символ, близък по символика до египетския йероглиф за град или може би идва от Христос.  

              Иконите бяха заобиколени от талисмани - завъртях очи - на ръката ми висяха възелите от Атон. Замислих се, дали да не оставя гривничката тук. Отказах се и потеглих с пълните шишета вода към раницата - как може да се лиша от подобна протекция, нали тя ме пазеше, винаги когато съм имал нужда. Хрумна ми, че функцията й вече е изчерпана - в момента ме пазеше единствено от мен самия и ме обгръщаше с изкуствена сигурност. Добра почва за растеж на страх. Всичко, което те кара да се чувстваш сигурен е здрава почва. Изкопай и изхвърли корените да изгният! АСТЕЯ! Сбогувах се и я предадох нататък - дано донесе късмет и на новия си собственик.

Върнахме се на основния път и забързахме крачка.  Гонзо и GPS-а показваха, че ни остава още доста ходене,а времето напредваше. Тежкотоварен камион също беше бързал наскоро и в резултат –  излезнал от пътя. Като по чудо беше спрял в ствола на едно дърво – надявам се, че шофьорът е оцелял. Бързай бавно.

Наближихме коритото на р. Велека – чуваше се шум на вода, но гъстите гори не ни позволяваха да се доближим до водата. Пътят надясно водеше към с. Кости, а този наляво заобикаляше, прекосяваше мост на реката и се включваше към автомобилния път към с. Граматиково. Това беше нашата посока, спрямо първоначалния план. Слънцето залязваше и обмислихме вариант да минем напряко, прекосявайки реката и изпускайки едно голямо, заобикалящо ухо от пътя.

Имах странното усещане, че искам да полегна някъде тук, до пътя – а на сутринта да продължим директно за с. Кости, спестявайки голям брой километри. 

Крачехме бодро по едрия чакъл под нозете ни, изморени от тежките раници. Направихме първи опит да прекосим реката по светло – но неуспешен. Оказа, че се пътечката, която поехме ни води към един фургон, от чийто комин се носеше мирисът на туко-що изгасен огън. Жилищният модул беше обезлюден в момента и нямаше кого да попитаме за пътя към реката. Върнахме се обратно по чакълестия път. 

След минути гората около нас оживя – наложи се да включим челниците. Разходката беше много приятна за мен, макар и да се бях пуснал по течението и въобще не се интересувах къде се намираме и колко сме далеч от крайната цел. Реката образуваше красиви каньончета, извиващи меко снага в различни посоки. Върху далечния склон светеха две – три пламъчета от прозорци на малки, сгушени в гората, къщи.

Следи от камион, маркираха потенциална възможност за пресичане на реката през брод. Гонзо надигна ракията и отпи 1-2 глътки за кураж и се метна измежду гъсталаците.  Реката беше плитка – навихме крачоли, нарамихме раниците, гушнахме обувките и нагазихме до колене в студената вода. Заслужено болкоуспокояващо за стъпала, прекосявали цял ден Планината на мистериите. „Хигиената е много важна приятели!” – би казал Иван. Нощно прекосяване на Велека – част първа!

Преминахме покрай дворовете на вилна зона и излезнахме на автомобилния път. Отказахме се от идеята да притесняваме със светлина, единиците шофьори, с които потенциално можеше да се разминем, въпреки че така и не се разминахме с коли по пътя. Изгасихме челниците и крачка по крачка, следвайки светлината от звездите, извървяхме асфалтирания път, почти до с. Граматиково. Спряхме на една широка полянка до пътя – беше време за лагеруване. Полунощ наближаваше.

Слънчевите лъчи нахлуха в палатката, дотолкова доколкото да се измъкна навън, за да снимам изгряващото слънце и да си легна отново. Нямах никакво желание за ставане.  По ирония на съдбата се оказа, че няма и нужда да бързаме. Групата пътуваща от София към с. Граматиково щеше да се забави, поради непредвидени обстоятелства. Телефонът на Гонзо звънна и след кратък разговор, на пълно всеослушание между палатките – веднага разбрах за какво става дума. Според Иван на капачката на резервоара на всеки автомобил има надпис за „бензин” или „дизел”. Не съм обръщал внимание, може би защото не ми се е и налагало.  Вероятно и пътуващата група не бяха обръщали внимание, досущ като и бензинджията.  Без значение – срещата в с. Граматиково се отлагаше и имахме възможност да полежим още малко и да осмислим случващото се. Колата на финансовата директорка (Die Finanzdirektorin  за немско говорящите граждани, които се опитват да си превеждат текста от българки на немски или обратно) от фирмата, в която работеше Еми – беше нахранена с погрешната закуска. Вместо овесени ядки с мед и кисело мляко – порция бекон с яйца на очи. И съвсем в реда на логиката се беше задавила и имаше нужда от връщане в обратна посока, за малко помощ. За начинът, по който се е случил обратният завой на пътя за Айтос се чуха различни легенди.

Събрахме палатките и отидохме да закусваме в с. Граматиково.  Срещата се премести в с. Кости – колата на Die Finanzdirektorin (Ди Финанцдиректооорин) беше годна да продължи нелеката борба с природата, след бързо почистване на двигателя. 

   След закуска от кроасани с топъл шоколад, намерих едно сърце, на дъното, в изстиналата чаша от топла напитка. Разлята капка шоколад, танцуваща върху парченце порцелан, поклащано в туко-що събудена шепа. Илюзия! Прах! Капка кафяво мляко на прах! Или може би синьо езеро в сърцето на висока планина или речен казан в магическа и цветна вода или капка айрян, разлята от детенце върху утринна покривка или родопско одеяло, раздухвано от вятъра или орли, прелитащи ниско, но гордо или крехка мида, прегръщаща огненото кълбо на залез слънце или парче синя пластмаса, захвърлена на плажа до мидите от детска ръчичка или родилен белег върху майчино чело. Илюзия! "Изхвърли всичко ненуждно!" АСТЕЯ!

       Разучавайки асфалтирания площад до църквата в с. Граматиково, обърнах внимание и на красивото лого на Природен Парк Странджа. Астея – там, където гората се оглежда в морето и меките хребети се трансформират в игриви вълни. Там, където морето гали вълните.

             Потеглихме от с. Граматиково в посока с. Кости – първоначално се движихме по прашни пътища между дъбовите гори, разминавайки се с плътно натоварени догоре камиони с дърва и мургави лица – иде зима. Впоследствие се отклонихме от основната пътека за около половин час – попаднахме в района на едно сечище и след като преминахме през шубраци и трънаци отново излезнахме на главния път. Слънцето беше високо, усещахме жегата, движейки се в едно открито поле, което се оказа част от речен ръкав. Дойде време за разхлада и баня в реката. Прекосихме Велека за втори път – този път водата беше по – висока, до кръста,  сложихме  банските, пренесохме товара до отсрещния бряг и влезнахме обратно, за да се разхладим. Серия от смешни мигове...

                Пътят до Кости лакатушеше наляво и надясно, следвайки извивките на реката, долу в ниското – на места коритото беше много широко, дори се бяха обособили малки островчета вътре в него – опитвах се да си представя дните, в които реката е била голяма и много пълноводна. Странджа е богата на Живот – отдавам го на различни на фактори, но безспорно един от тях е Водата.  Следвахме реката – тя щеше да ни отведе до Кости, а в последствие и до морето.

                Наближихме селцето – кучешки лай и следи от човешка дейност, контрастиращи с девствената природа – малък бетонов възел. Пътят преминаваше върху много дълъг мост над широка и открита долина, в която Велека тихо шумолеше. Впоследствие разбрах, че реката често наводнява селото, макар и на пръв поглед да изглеждаше кротка и добра. Роми от местен катун попитали Иван, защо ще ходим чак до с. Бродилово, след като можем да останем при тях. Споделям го като факт, но не с ирония – хората могат да забравят различностите! Срещнахме се с останалите в заведението в центъра на Кости и седнахме за бърз обяд – Еми, Елина, Веси, Рая, Боян, Иво и Томаш (ако не се лъжа). Джеси и братът на Лин вече бяха потеглили към с. Бродилово.  Използвах свободното време да се полюлея на люлката в центъра, заедно с Лин. Двете коли трябваше да потеглят с багажите към Бродилово по асфалтовия път, а всички останали потеглихме пеша. Цвети и Иван се качиха в едната кола, а в другата, ако не се лъжа – Боян и Томаш.  С Иво тръгнахме последни от центъра и се забавихме, разглеждайки една стара къща с изящни интериорни плочки.

                Движението ни виеше в долина между два хълмисти планински „ръкава”, малко над реката, заобиколена от буйна и жива растителност. Левият хълм, от който се придвижвахме надолу хвърляше сянка върху долината. Залезът наближаваше. Улисани в разговори за живота, природата и лятото, с Иво минахме напред пред другите. Следи от гуми на тежкотоварен камион очертаваха малък път вдясно, водещ към реката. На едно дърво до разклона беше закачена табела с надпис: параклис „Св. Богородица”. От местните хора в с. Кости чух за святото място. Зачудих се за миг, дали да не се разходим до там. Но продължихме и след петдесетина метра срещнахме две семейства с малки деца, които попитах за параклиса. Разказаха ни, че не е далеч – може би на половин час от мястото, където се намирахме в момента и ни упътиха, как бихме могли да го намерим. Нашата група ни задмина, Иво догони Еми и я попита, дали искат да дойдат с нас – отказаха и продължиха към с. Бродилово. Но Еми нямаше нищо против, ако се отделим, за да посетим параклиса. Така и се случи.

                 Последвахме табелката. Прекосихме реката през една плитчина – в коритото на реката бяха поставени бетонови пана за улесняване на преминаването. Тръгнахме след следите от глигани и калните коловози. Пътят се разклони – наляво и нагоре по хълма, както и направо по равното. Маркировка липсваше. Доколкото разбрахме параклисът се намира на високо място и решихме да хванем пътя нагоре. Улисани в разговора, забравихме да следим дали има маркировка, и в началото, дори и да е имало – в един момент изчезна напълно. Решихме да продължим – билото беше близко. Когато го изкачихме – залезът се скриваше зад гърбовете ни и обагряше небето, в посока с. Кости, в оранжево – жълти тонове. А сега накъде? Продължихме още направо, но нямаше следа от табели и маркировка – пътят започна да слиза леко надолу. Осъзнахме, че това е грешната посока и се върнахме обратно до билната част, от която наблюдавахме залеза. Там, някъде се прокрадна зелена боя върху едно дърво и ни се стори, че въображаема пътека води до най-високото място на „билото”. Може би параклисът се намира на най-високото място?! Когато го изкачихме се оказа, че параклисът не се намира и тук. Криеница! Бяхме нависоко – навсякъде около нас се разливаха като вълни, меките и овални хълмове на Странджа. Под нас, на 200м. височина надолу в ниското, реката дълбаеше долина, след долина, виейки се между хълмистия релеф.  Вдясно от нас грееха множество светлини. Впоследствие се оказа, че това е било с. Бродилово, а ние сме били съвсем близо до него.

Чувствах се странно – в диалог. Природата в Странджа е различна, дива, неопитомена, затворена в себе си, наблюдаваща и изпитваща, недостъпна, изпълнена с Мир и Хармония.  Изпълнена с билки, метали, животни и растения.

Или си въобразявам – природата не е ли Едно? Изпълена с Мир и Хармония, като всяко парче жива природна тъкан? Както всяка илюзия, създадена за наслада на човешкото око?

 Започна да се свечерява и се отказахме от идеята да посетим светилището. Ускорихме темпото и слезнахме бързо. Мракът настъпваше и беше време да сложим челниците. Извадих оранжевия си челник от джоба, а Иво отвори раницата, която носеше. Тя беше на Ани и сметна за правилно да й се обади, преди да започне да тършува: разговорът им премина през разказ за неуспешния ни опит да намерим  светилището на „Св. Богородица”, през молба за челника, както и упътване за пътя. Само направо и стигахме до рождения ден на Еми. Иво затвори телефона и мракът ни обгърна. Челникът ми светна, докато Иво търсеше втория –намери го, но се оказа, че има проблем – сменяхме батерии, но не успяхме да получим още светлина. Едва много по – късно разбрахме, че е имало и работещ челник в раницата. Телефонът на Иво светна – получи съобщение, че минутите в картата му са напълно свършили. Загубихме връзка с цивилизацията. От своя страна носех в себе си само фотоапарат и челник. Всичко останало замина с Цвети и Иван към с. Бродилово. Облякохме връхните си дрехи и потеглихме към Велека, за да я прекосим за пореден път.  На мястото, където се разделихме с останалите от групата, последвахме пътечката направо – покрай реката, въпреки че имаше разклонение наляво – по-широк път, изоран от камиони. С Иво бяхме навлезли от доста време в нова тема за разговор. Слизайки от билото, стигнахме до заключението, че излъчването и енергията на едно светилище, силни през деня, са също толкова силни и през нощта. Единствено естеството им е различно – мракът заменя светлината и така отново до изгрев слънце.  Всяко зло – за добро: по-добре, че не успяхме да намерим параклиса по тъмно. Иво допълни, че според „народната митология” – караконджоли танцуват вечер около свещените места.  Свещ-ено място – място, изпълнено със светлина, малко пламъче  от свещ в мрака.

Огън – след като Иво ми разказа за негови познати момичета, обикалящи Странджа преди години, дори и с надуваема лодка по Велека, заговорихме за пожари, отначало за огъня, който заплашва да изгори живота и всичките му физически, видими форми, до които се докосне с жарките си длани и обхване в прегръдка на смъртта. За да се роди от пепелта нов живот. Основен закон на кръг-о-врат-а. Огънят освобождава живота!

От Витоша се върнахме в Странджа и огънят, който те изгаря отвътре, ако го приемеш в себе си – страстта, жарът, пламът имат силата да те изпепелят. За да се родиш от пепелта за нов живот. Кръг-о-врат. Нито добър, нито лош – просто кръг, който се върти.

Гърция. Огън и вода. Иво сподели преживяване, през което е приминал по време на лятото, граничещо с трансцеденталното – причина да го запазя за себе си. Животът не ни принадлежи, ние му принадлежим – опитам ли да влезнем в главната роля, неминуемо ще нагазим неусетно в прекалено дълбоки води или ще бъдем запленени от мощта на огнена стихия, пареща под краката ни. Ако следваме живота и се откажем да го контролираме, ако се откажем от живота – ще ни остане единствено чиста любов. Астея!

Чиста, прозрачна вода и топъл, щипещ кожата и пукащ в ушите домашен огън. Водата лекува, а огънят създава ново начало. Астея!

Начало! На-Чал-О! Чало – чело – чадо – дете – човек. Чало – чал – наклонен /чалнат  – човек. Чал – чалмак – играя/крада/свиря.  Начало на игра, чедо, човек. Чао!

За миг водата в мен се превърна в лед и замръзнах на място – първоначално Иво си мислеше, че се шегувам с историята, която ми разказа, но след миг мисля, че се  примири с мисълта, че срещу нас, в тревата, се виждаха две очи. Виждах ги само аз, заради челника. Напоследък бях забравил какво е страх, но ... Странджанският вълк! Дали беше върколак, вълк, диво прасе, овчарско куче,  чакал, дива котка, лисица, поредната добродушна, но заблудена кравичка или изплашен заек – така и не установихме. Решихме да направим опит да продължим, но наистина или не, ми се стори, че очите ни следват и се движат успоредно с нас. Решихме да се върнем обратно и да поемем по главния път на разклона – тъмната и гъста гора, покрай реката, щеше със сигурност да ни причини сериозни психически травми. Изкачихме разклона и видяхме малка къщичка в далечината, кучета започнаха да лаят. Къщата светна и след минутка силует, носещ светлина се показа навън и закрачи бавно към нас. Чак, когато застана пред нас – започна да говори. Оказа се, че „главният” път ни връщал в с. Кости. Човекът ни каза, че не сме в ред – наистина наближаваше десет часа, а ни оставаха час – два до Бродилово. По негови думи – бил намирал следи от глигани и вълци. Мисля, че това беше мигът, в който с Иво премерихме на кантар ситуацията – дали да умрем от страх в гората или да се върнем до Кости и на следващия ден другите да умрат от смях за наша сметка. Заложихме на сигурното и потеглихме обратно към с. Кости. Вече бяхме в селото, когато групата ни звъннаха, за да ни попитат, къде се намираме и кога ще дойдем. Мисля, че приеха на шега твърдението ни, че се намираме в с. Кости.

Отидохме до първата маса в кръчмата и попитахме, дали има някой, който ще пътува за Бродилово.

-„Нито сте първите, нито сте последните!”

Един господин взе думата и ни информира, че ще е по-добре, ако останем да нощуваме в селото, като самият той предложи да ни подслони и на сутринта да продължим. Опасни животни по негови думи не се срещат в района, но очаква вече да се вдигнала мъгла около реката и видимостта да е намалена до минимум. Вероятно сме извадили късмет, като се върнахме обратно. Обмислихме предложението за няколко минути, междувременно се оказа, че имаме десетина лева и приехме поканата. Върнахме се отново до масата в кръчмата, човекът се зарадва – стана и ни поведе по първата уличка от площада нагоре.  Отключи първата врата – погледнах нагоре и видях надписа върху бялата сграда – „Кметство”. Качихме се по стълбите на втория етаж и кметът отключи втора ключалка – бяла врата с черна плоча и надпис „Хотел”.  Две стаи с легла, чисти чаршафи и баня с топла вода. Попаднахме на точното място. Кметът не искаше да ни взима пари, каза, че „хотелът” е обособен специално за туристи (изгубени като нас) и ни покани в кръчмата. Благодарихме за подслона. Решихме да седнем отвън, но беше вече много студено и слезнахме по стълбите надолу. Дискотека в събота вечер! Но бяхме единствените посетители. Понякога реката наводнявала заведението и площада. Хапнахме пържени картофи със сирене и салата и се запътихме към хотела. Кмета обеща да ни събуди в 6 часа и да ни откара до разклона за светилището, след което каза, че отива на лов.

Неделя! Сутринта беше студена и мъгла се стелеше над къщите. Бялата камбанария на църквата се извисяваше над дървените къщурки и площада. Качихме се в колата на кмета и неговия другар, които бяха подготвили пушките. Разделихме се на разклона, благодарихме им многократно, най-вече на господин кмета и отпрашихме всеки в своята посока. Не след дълго прекосихме Велека за пореден път. Върнахме се на мястото, на което калният път се разклоняваше и видяхме, че е трябвало да продължим направо – синята маркировка се беше скрила между дърветата. Природата се събуждаше. Аромат на свежест и ранно утро се носеше във въздуха. Пътят за параклиса „Св. Богородица” се беше сгушил между два хребета, успоредно на малка рекичка. Достигнахме до „Казанчето” – дълбок и тъмен вир, много подходящ за баня по време на по-топлите летни дни. Иво се радваше като малко дете и останахме по-дълго около водата. Пътят към светилището минаваше през дървен мост над малката рекичка и кратко изкачване.  Светилището представлява малка постройка, увенчана от дървен кръст, чалнат на една страна. Под едното прозорче забити гвоздей оформяха миниатюрно кръстче. Отворихме заключената врата и застанахме пред иконите – някой от тях бяха много възрастни. Запалка и свещ. Озарихме свещеното място с утринен огън. В средата на помещението има плитка квадратна дупка. Постояхме известно време в мълчание, изгасихме свещта и потеглихме към с. Брадистилово, т.е. с. Бродилово. Бръшлян пълзеше бавно нагоре върху едната стена на параклиса.  Откъснахме малко коренче от земята за Еми – отиваме на рожден ден и ни трябва букет. Преминавайки през Велека, се спряхме, за да се насладим на изгряващото слънце. Малко раче ни правеше компания.

С възможно най-бързо темпо препускахме покрай реката, през гори, полета и треви. Подминахме лобното място на страха – следи от Странджанския вълк нямаше, нито от призрака, нито от мрака, тревата не беше висока като в африканските савани. Интересно беше обаче да забележим, че имаше следи в тревата от голямо животно, което беше лежало тук. След час – час и половина ходене по лъкатушещия път, с множество разклонения, къщите на Бродилово и червените им покриви бяха огряни пред очите ни от слънчевите лъчи. 

 Асфалтовия път ни отведе до един възрастен човек, който ни предложи на посетим Царската чешма, по пътя за морето и ни опъти, къде да намерим останалите от групата. Срещнахме ги две преки по-нагоре, насядали пред белия магазин, със закуски в ръце. Започнахме да разказваме историята за светещите очи... Поздравихме Джеси и брата на Елина – Владо, с когото се оказа, че сме колеги от универститета.  Останалите приятели събираха багажа, в близост до лагера, където бяха нощували – китна полянка до малко бяло параклисче, с мъничка апсида и дървени покрив и кръстче. Поздравихме Еми за рождения ден и й се извинихме, че пропуснахме посрещането вечерта. Здраве да е. Намерих Иван, който все още не вярваше, че съм се отделил от групата, че сме се спряли пред някакви очи и че не дойдохме вечерта за рождения ден, след което потеглихме, тримата, заедно с Владо към Малко Търново, за да вземем колата на Ванката. Всички останали от групата потеглиха към морето, следвайки тихата Велека.

Шофирах колата на Финанцдиректорин. Синият безкрай се откри пред очите ни.  В Царево направихме обратен завои и хванахме пътя за Малко Търново, минаващ последователно през селата Изгрев, Българи и Граматиково. Давах газ, но завоите бяха безброи, гората беше прекрасна, бяхме почти единствените пътуващи по трасето. Шарената сянка се редуваше с дупки, участвахме в истинско рали. Прекосихме Велека, но този път – по мост. Гранична полиция ни провери на разклона за Сливарово – в миг единият полицай подскочи, смятайки, че чува шумолещи в храстите емигранти, но тревогата се оказа фалшива. С Владо споделихме по пътя всичките си вълнения понастоящем на тема архитектура, а Иван ту заспиваше – ту се събуждаше и се включаше в диалога. Беше пълноценно.

В Малко Търново намерихме колата непокътната, опитахме се да се свържем с Марин, но безуспешно. Потеглихме към местността Пропада, в търсене на римо – тракийски некропол. Започнахме да изкачваме хълмиста местност, а от двете страна на пътечката многобройни могили образуваха неравности в терена.  Разгледахме всички гробници от „комплекса”, включително и най-любопитната от тях – куполна гробница, увенчаваща хълма. Обсъдихме влиянието на различни култури, обитващи една земя, от архитектурна гледна точка. Корените, традицията и новото, вненесо от „външната” среда – симбиоза или дисонанс ?! В близост до пътя намерихме вход на стара, затрупана мина, където събрахме камъни - подаръци за цялата група.  

Със сигурност железните мини в района, некропола в местността  Пропада, вр. Градището и хероона в Мишкова поляна образуват единен тракийски комплекс, чийто тайни и до днес са обвити в мъгла и мистерия. Легенди, свързани с разкопки, ръководени от Людмила Живкова, египетската богиня Бастет и други.

Оказа се, че Марин е с туристи и няма да успее да ни заведе до Градището. Времето напредваше и трябваше да тръгнем към морето. Щях да почакам до следващото ми посещение в Странджа. Тогава може би ще извървя и целия път по р. Велека. Бях сам в колата на финансовата директорка, Владо и Иван пътуваха заедно в другото возило, зад мен. Клепачите ми едва се задържаха отдалечени един от друг.

Последен дъх на лято и топли лъчи. Царево, Варвара, Ахтопол – накрая преминахме над Велека върху стоманения мост. Момиче с голяма сламена шапка и раница на гърба вървеше бавно по пътя.

Завихме наляво към северния плаж и устието на р. Велека – мястото, където реката се влива в морето и водата се обединява в едно, в дните, през които водата надвива сушата и Велека тече в пълната си сила.

Водата е Живот! Физическото ни тяло е изпълнено с Живот, благодарение и на Водата, съставляваща 72% процент от него. Вода! Водя?! Накъде ни води Водата – към Морето, към Океана, към Общото, към Цялото, към Всемира. Там, от/за където сме Съ-з-дадени. Създадени и дадени (на) за живот(а), даващи живот. Водата ни е дадена, за да ни води.

Води ни, за да утоли жаждата! От Из-вора към Из-точника! Там, където „Всичко тече”...

"Where will this twig end up?" - "Into the ocean!"

            „Докъде ще достигне клончето, пуснато по реката?” – „До морето, океана!”

           "How will you stop a drop of water from ever drying up?" - "By throwing it into the ocean."        

           "Как може някой да предотврати жаждата и да спре капка вода да не изсъхне и да не се изпари?" – “Като я отведе в морето, океана...”

(quotes from the movie: Samsara / цитати от филм: Самсара)

Слезнахме между скалите и нозете ни се заровиха и заиграха в мокрия пясък и студените вълни. Иво лежеше под сянката на фанелката си, закачена върху дървена тояга, забита в пясъка. Първият пътник от групата. Дори не знаеше или може би не се интересуваше, че останалите са се настанили на петдесетина метра от него. Пътуването го беше накарало да изпадне в състояние на непривързаност, може би медитация. Австрийката, дошла в България, за да посети артистична работилница в Несебър и случайната им среща под дъбовите гори на Странджа, допълваха причините за състоянието му. Изостанал от групата, лутайки се из горичките, покрай реката,  Иво попаднал на медитиращото момиче и не след дълго разговорът потекъл на немски. Двамата бързо се сближили след спонтанен обяд с корени, „грижливо” избрани от домакинята, завършил с неочакван край. Всичко е добре, когато завършва добре. След като се разминахме с нея по автомобилния път, малко по-късно успяхме да се запознаем и на живо.

Събрахме се всички на плажа – най-накрая целият „катун” беше в пълен състав под лъчите на залязващото септемврийско слънце. Пътници без път, следващи потока! Рожден ден и множество подаръци за Еми, но празник за всички. Праз-ник, ден – празен откъм важни дела, но пълноценен откъм малки радости и преживявания. Веселбата на плажа продължи до късен следобяд. Сбогувахме се един по един с морската шир и поехме към колите. Иво припяваше „Ах, Морето”, докато вълните се плискаха в нозето му.

Малка мечта – синият безкрай, нагънал плажната ивица от изток; реката, издълбала плитчини между пясък, дървета и папур, почти докосната от морето, досущ като Микеланджелов Адам от Съ-Творението, след допир от Бога – Творец; меките, хълмисти гори на Странджа, устремени към водата и яркото Слънце, докосващо се в огледално огнено кълбо със собствените си парещи лъчи... Мост между Светове, Време и Пространство! Астея!  Между Човек, Любов и Творец!

С Цвети и Иван се наложи да отложим прибирането в София с един ден – обстоятелства, които всички приехме на най-драго сърце. Сбогувахме се с останалите и потеглихме към Равадиново. Вече се свечеряваше и убедихме Джеси и Владо да останат, пропускайки потенциален среднощен стоп, изпълнен с въпросителни кога и как ще пристигнат в София. Вечерта беше уютна и тиха.

Понеделник – начало на седмицата по вода! Плажът на Аркутино беше самотен и чист. На юг, зад скалите и горите, протичаше р. Ропотамо. Затворените заведения разнасяха носталгията по отминалото лято и настъпващата есен. Смехотерапия, студена вода и последен плаж и слънчеви лъчи за настоящата година.

Пусни се по течението... и водата ще те отведе в морето. В Цялото, там където Тялото ще се слее с Всемира, с по-цялостния образ на Света! Там, където водата е дълбока, но можеш да стъпиш здраво върху гребена на вълните.

1+1=1 ... В Съ-знание ми наскоро се запечата?!

Попитай Ума? Невъзможно!Но нали всичко е Илюзия?!

Попитай Водата! Тя ще слее две капки в Общо Цяло, в Общо Тяло!

Попитай Огъня, попитай Въздуха, попитай Земята, попитай Душата...

„Послушай душата си, тя знае Истината! ..... да направиш връзката със своя Създател!”

1+1=1

Завършвам разказа в зимна, топла нощ, в спомен за чара на есента. Капките вода се сливат, но понякога – когато има нужда – се и разделят... и от една пъстроцветна дъга – се ражда още една, по-малка, по-бледа и неуверена, но вибрираща под допира на слънчевите лъчи, в очакване да научи и тя своя урок , за да израстне и да извие собствена снага... Илюзия! Запомни – всичко е красива илюзия! Не кради илюзии за себе си! Не живей в илюзии! Астея!

… за да израстне и да извие собствена снага... Докато отново намeри Път обратно и се слее с Общото, Цялото и Единното!

Поток! Следвай По-Ток-а! На Из-Ток, към Из-Точ-ник-а!

>>> 1-1=2 <<<

<<< 1+1=1 >>>

„По-малко е повече!”

А-СТЕ-Я! От А до Я!

Благодаря на всеки и всичко за вдъхновението!

Пишещият осъзнава, че ще нарани белия лист, извезвайки върху него черни букви, но понякога черното само има нужда да се слее с бялото, в името на общото благо...

Астея – Планината на тайните

Или как Съ-Знание-то намира отговор на „1+1 = 1”

ВеселИн ВеселИнОв, Декември 2012г.

... защото дори и днес, Тук и Сега, все още стават чудеса!!! 

Стъпки в пясъка

... преходни и раздухвани
от утринния морски бриз,

влажни и пречистени
от лековитата вода,

горещи и весели
под жаркия огън на пламтящото кълбо,

сътворени
от нозете на Твореца,

засипани
от ръката на Създателя,

записани
върху Пътя под стъпките на главния герой - "Мигът",
с невидимо мастило от бързоизпаряваща се вода.

Водата е Живот,
Пътят - Кръговрат!
Пясъкът - потъващ,
стъпките в него - нито вечни, нито преходни, а в хармония с Мига!

Начало и край - извън Мига
стъпвам във въздуха, побутван от невидима ръка.

Прегърна ли морските вълни накрай света,
ще развържа Очи,
ще излезна от Мига,
ще погледна последните отмити Следи,
ще скоча в Дълбочина.

Стъпвам по вода,
глътки живот,
разходка върху гребена,
завихрен от утринния бриз.

Две по две,
взаимнодопълващи се,
останали зад гърба ми,
Стъпки в пясъка!

В главните роли: Мигът, Пътят, Стъпките, Водата, Пясъкът, Слънцето, Въздухът.

Фотоалбум (натисни тук)