Ново На-Чал-О!

Ново Начало, драги! Макар и мастилото да е изсъхнало – споменът остава. Да пиша – друго не ми остава! Да пиша - за да оцелее паметта, да я споделя и да я изпратя в миналото, продължавайки единствено Тук и Сега.

Дългоочакваното Зимно Слънцестоене наближаваше. Краят на едно завъртане от вечния Кръг-О-Врат, отбелязано от капки вода, в опит да задвижат бавно стара изоставена мелница. И Ново На-Чал-О, обединяващо малките молекули водород и кислород в общо цяло, вътрящи с пълна скорост „колелото” на времето и вливащи се в бърза, тиха и дълбока река.

Нарастващият ден, стоящото Слънце и триумфа на светлина – за около три дни слънцето изгрява в една точка. Природата е затаила дъх в очакване на трансформацията, дори и времето изглежда спряло. Слънцето се ражда за нов живот и нова година в своя непреодолим въртеж. (Източник: http://bg.astronomy.wikia.com)

Уморените, но и вдъхновяващи думи на петъчната група за пътя от Заврачица до Ледено Езеро по билото, гледките и залеза. Заслонът ни събра и обедини.

Светлинни импресии! Нощта предвещаваше утрото. Ярки звезди и зимна приказка през вертикалния прозорец на островърхния, хармоничен и обмислен, заслон. Витоша и високите части на старопланинското било плуваха над море от оловно – сиви облаци. София и Самоков пламтяха под почти непрозрачната завеса от коприна, пулсирайки в ритъма на нощните светлини. Три – четвърт Луна. Топла нощ, дори и за спящите в палатка навън.

Утро! От Утро-Ба-та на Земята се роди огън! На третия ден, на заран слънце, жаркият кръг озари лицата ни, почиващи в миг на съзерцание, докато телата ни отпуснаха ръце върху замръзналите метални лепнещи въжета. На път – нагоре, към небето, там, където утрото грее в пълна светлина.

И най-смелите мечти бледнееха пред величието на Мига, който се откри пред нас на 2925. Слънцето вибрираше в концентрични кръгове от светлина, надигайки се над разлятия и мек релеф на Родопите, осветявайки първо високите била и върхове на Рила, в посока на запад от нас. Морето заливаше хоризонта до безкрая, до предела на човешкото зрение и отвъд. Меки вълни, подсказващи за живота и движението под повърхността.

Зъбците на Пирин; самотната Славянка; линията на Стара Планина и изпъкващите в нея възвишения на върховете от Миджур до Мазалат (Миджур, Ком, Мургаш, Баба, Свищи Плаз, Косица, Паскал, Картала, Тетевенска Баба, Булуваня, Вежен, Амбарица, Голям и Малък Купен, Ботев, Голям и Малък Кадемлия, Пиргос, Мазалат), а и отвъд; знайни и незнайни планини – самотни острови сред дълбока водна шир.

Тишина! Синьо небе и спящ вятър! Игра на светлини и сенки, между близки и далечни ръбове, била и склонове, създадени с майсторски творчески замах. Камъни и сняг.

Природата ни дари със зашеметяващ изгрев във възможно най – благоприятните условия.

Топъл чай, парченце шоколад и усмивка – две.

Пътят на надолу се отличаваше от качването с голяма лекота и прелитащи скиори и бордисти. През х. Мусала, по зимната пътека, надолу към Боровец.

Денят започна да расте!

П.с. трябва да бъдем благодарни за добрите условия, които планината ни предостави, допускайки ни до себе си! Нека да помним, че понякога късметът може да ни изневери и природата да взиме своето, а границата е тънка и хлъзгава. Нека здравето следва хората, които претърпяват травми в планината.

23. Декември 2012г.

С благодарни за компанията към: Боян, Веси, Веско, Вики, Гери, Гонзо, Деси, Еми, (дер) Иван, Киро(Иван) , Марто, Мими, (дедо) Мъри, Рали, (ди) Цвети и всички останали.

Фотоалбум (натисни тук)

Витошки потайности – По стъпките на Светеца (част 1) & Децата на Слънцето: Игра с Живота и Кръго-Врата (част 2)

Витошки потайности (част 1)

 По стъпките на Светеца 

И нека Играта да започне сега!

Близо половин година по-късно, ще се откъсна от Мига, Тук и Сега, преобръщайки прашинките в часовника и ще фокусирам вниманието си в Миг, който освен песъчинките – може да преобърне и живота ти с главата надолу. Стига да се опиташ да вникнеш в правилата на Играта! Елементарни и прости правила, в елементарна и проста Игра за сложни хора, разкодирани на шега единствено от детски очи – що е то? Живот ?!

                “Life is not complex. We are complex. Life is simple, and the simple thing is the right thing. “ Oscar Wilde

                „Животът не е сложен. Ние сме сложни. Животът е семпъл и семплото нещо е правилното нещо.” Оскар Уайлд

                “Less is more!” – architect Mies van der Rohe

                „По – малкото е повече!” – арх. Ми(е)с ван дер Рое

               

Животът е семпъл, но трудно e да бъдеш семпъл! Особено, ако си забравил за Играта и нейните правила!

Желая да събудя детето в мен, да навърша скоро 1 (годинка), вместо 26... Ключът е в мен, на една ръка разстояние – Тук и Сега, в очакване, заедно с мечтите!

1 май 2012 – ден на труда и официален почивен ден. Получих предишната вечер покана от Милуш да ни заведе с него за „скоростно бране на Мечи Лук (Див чесън)” – липсваха колебания и се съгласих същото толкова скоростно, колкото беше отправена и поканата. Нека да се потрудим заедно – „Богатство без работа” е грях според Махатма Ганди. Нека да му се доверим.

Среща на площада в Бояна, до прословутата църква – рано сутрин. Пропуснах една спирка, но по пътя обратно се натъкнах последователно на момиче и момче, ядящи сладолед и стопиращо пред мен такси. Беше Еми, която ме качи до площада, а там ни очакваше бате Веско. „Весел човек, весели хора сме ние...” повтаряше той често. Бате Веско е инструктор по шофиране и напук на белите коси, пази жив своя свеж и младежки дух. Пристигнаха и момичето и момчето, с вече изяден сладолед – Дени и Емо. Всички се познаваха покрай преход в Рила – Пирин – Родопи през 2011г. В точно уречения час от автобуса пристигна и нашият водач – Милуш. Мил както винаги! Думите за Милуш са излишни, делата говорят сами.

Сребърната вода – измихме си очите (именно тяхната функция тя подпомага) по няколко пъти, пихме, наляхме си за вкъщи и потеглихме нагоре през гората. Милуш ми показа „закуска по хайдушки (по принуда)” – букови листа. Опитах и аз – беше задоволително, бих могъл да оцелея.

Минути след езерото започнахме изкачване на три стръмни пътеки – „въртележката” , „душедавката или душегубката” и ..... (следва наименование, което не съм успял да запаметя, но сами бихте могли да се опитате да го възпроизведете на базата на останалите две). Първа потайност за днес!

 Пред очите ни се простираше огромна по площ „плантация – естествено находище” на природен, див, планински, мечи лук/ чесън. Милуш ни помоли да запазиме местонахождението й в тайна, да не подрязваме целите дръжки, както и да береме на всеки три – четири клончета само по едно. За да пребъде (природата) и след нас! За да се насладим на богатствата и догодина!

След двучасова беритба всеки прибра по едно – две пликченца с натурален антибиотик. Беритба – без сеитба ?! Възможно – природата се грижи за теб, ако и ти някъде, някога се погрижиш за нея. Време за губене не остана – погрижи се Тук и Сега!

Разказах на Милуш за архитектурните ми вълнения напоследък – след като обявих в себе си архитектурата за „излишна”, започнах да разсъждавам как тя може да бъде отново нужна (в моите очи) и да съжителства успешно в (с) природата (с човека)! По естествен Път – както би следвало да съжителстват човек и Бог и техните (производни) създания (деца) – архитектура и природа! Архитектурата е наше (общо) дете – Тя има нужда от Игра, в същата степен, в каквато и ние! Нека играта да започне Тук и Сега!

В отговор на моите търсения, извън контекста Милуш възкликна с присъщата си чиста (и истинска, неподправена) духовита аскетичност: „ ...само един подслон ... покрив, където да се подслоня. Само това ми трябва!”. В момента си давам сметка, че от 9 месеца разсъждавам върху проблематиката на Егото (Игра на Его), а отговорът се намира в едно единствено изречение – на една ръка разстояние, дори по-близо. Играта не е сложна, Егото е сложно! Докъде се простират нашите истински нужди и потребности и докъде Егото ?! Скромността краси човека?!

“Аз победих света” (Ев. от Йоан, 16:33)*

„Любов и Благодарност – Тук и Сега” (еко жилище от глина, с. Извос)

„Послушай душата си, Тя знае Ис-ТИ-ната! Изхвърли от нея всичко ненужно, за да можеш да направиш връзката със своя създател.” (дървена плоча в Индипасха, Странджа)

„ ...само един подслон ... покрив, където да се подслоня. Само това ми трябва!”

„Животът не е сложен. Ние сме сложни. Животът е семпъл и семплото нещо е правилното нещо.” (Оскар Уайлд)

„По – малкото е повече!” (арх. Мис ван дер Рое)

Отново Тук и Сега – през целия ден днес (7 октомври) на Витоша с Еми (отново) и Марта говорихме, как се измерва правилното от грешното, ценното от липсата на стойност... Вътрешният ми глас ме подканя да приключа темата на Мига – Тук и Сега!

Послушай Душата си, Тя знае Истината!

Старите овчарници и копривата! Набрахме и коприва, кой – с ръкавици, кой – без, но всичко с „желязно” желание или желание за „желязо” ?! 1 май –ден на Труда!

Обядвахме над малък и китен заслон,скован от дървени летви и сгушен между огромни морени, заобиколен от гора – най-близката точка до града за наблюдение на звездите и вечерните градски светлинки. Факт, дори и да звучи романтично.

„От Мечия лук идват щури идеи” – констатира Милуш, разказвайки ни за миналогодишното бране, когато част от групата, окрилена от природния витамин, хвръкнала към Черни Връх. Щурите идеи щяха да ни подгонят съвсем скоро. Може би и те хапват Мечи лук напролет, за да се подсилят.

Крачейки бодро над „каменните реки” (вместо Морените, в случая визирам каменните пътчета, върху които  се разливаха пролетните реки, деца на нежния допир между топлото слънце и меката бяла снежна пролетна покривка), под поучителни истории за планината, разходката ни отведе до х. Средец. Поредната много широка панорама към София. Милуш ни разказваше за хижата, в годините, когато е функционирала.

Пътят ни минаваше покрай станцията на БДЖ,х. Иглика,х. Елица, Златните Мостове... Дежавю – спомних, си че съм нощувал в едната от двете хижи, преди време – сега оценявах (оценявам = наслаждам се и усещам) Свободата, Мига и присъствието си в настоящето. А „Преди” – едва ли! „Преди” за мен не съществува, „преди” е паметта, която има за цел да ни научи и с това функцията й се изчерпва.

Бяхме решили да слезнем във Владая,а по Пътя да се опитаме да намерим паметник на Св. Иван Рилски, намиращ се над селото, близо до реката. Или поне това беше цялата информацията, която се съдържаше в старата витошка карта на Милуш. Паметник вероятно, защото мощите на Светеца, на път за София, са пренощували на Мястото.

Пред х. Иглика, на една пейка, се препичаше стара моя приятелка – Мартина. Радостна и неочаквана среща. Тя заминаваше надалеч, а аз оставах тук. Нея я чакаше дълъг Път, щеше да прекоси океана. Дано да е за нейно добро. Пожелах й успех, почерпих нея и приятелката й с вода, нарамих закърпената раница върху мръсната тениска и се затичах към залеза и групата. Поговорихме с Милуш за красотата – струва ми се, че бях узрял, за да я оценявам във всичките й форми, както и извън видимото физическо тяло.

Решихме да се „загубим” – маркиран и обособен път липсваше. Пуснахме се по течението – препускахме през листа, в дълбоки, но тесни планински улеи, заобиколени от нападали или млади дървета. Кръговратът на Живота! Снимахме две деца на природата – две дървета, прегърнати във вечна симбиоза и единство, взаимнодопълващи се. Ин и Ян. Кръговратът на Душата и магнетизма на Противоположностите!

Съвършенството е в затворения кръг – сам или с друго дете, завърти дъгата до пълен кръг!

Следването на залязващия диск ни отведе върху обиколната пътека на Витоша, върху която се провежда 100-километровият маратон. Избледняла табелка „Св. Иван Рилски” ни упъти в посока, чийто въздух се прорязваше от кучешки лай. Зачудихме се накъде да продължим – Милуш тръгна вдясно, а мен краката ме отведоха вляво – към звучния лай.

Разцъфнала полянка, пасящи козички, аромат на трева, билки ... аромат на пролет ... зелена гора, чийто корони бяха галени от жаркото ниско западно слънце – а по средата на полянката Дървото на Живота и цъфтящите му бели цветове! Леко приведено – неопределимо, дали е младо или старо (по-скоро вечно) –  може би в поклон. Наведох се мислено и аз – чувствах се в занимание по йога, вървящо към своя край! Медитация! Или просто поляна с дърво в средата.

Поздравих възрастния овчар и започнах разговор за Мечия лук и Св. Иван Рилски. Провикнах се към Милуш – правилният Път беше открит.

-„Ей там на хълма, горе – минавате стълба и се качвате! Паметник няма – тук е живял Светецът, преди да отиде в Рила! Параклис! Мястото е свещено, но не го пазят!” – обобщено пресъздавам информацията, която получихме от добронамерения и услужлив стар овчар, измежду оределите му зъби.

Мястото промени първоначалните представи! Пъзел с разместени парченца, многобройни – отдалечи ръцете си от тях! Те не ти принадлежат, нито Той! Животът е твой ИЛИ ти си негов или сте самостоятелни?! Прояви търпение и наблюдавай, как парченцата сами ще намерят Местата си!

Пожелахме му само здраве и късмет, не пожела да вземе нито коприва, нито Див чесън, събрахме групата и продължихме няколко минути до следващото разклонение на Пътя. Отново разделихме усилията – и този път вярвах, че пътят е наляво. Денят наближаваше своя край, луната вече се подаваше над слънцето. Побързах да прескоча един кален участък, направих два – три завоя и се затичах по стръмното възвишение. Хълм, който в очите ми изглеждаше като парче от огромна сфера, с почти идеална форма, могила с хиперболизирани размери, обраслa с високи дървета, през чиито корони прозираше слънцето. Или просто хълм, на който Светецът е намирал покой под звездите. Стигнах връхчето с бясна скорост. Изненадата беше повече от възхитителна и неочаквана.

Параклис на открито – едър каменен кръст, с издълбан в него лика на Св. Иван Рилски; мъничка икона със свещи и лика на Богородица и Младенеца – заобиколен от два реда ниски камъчета; каменен постамент с кръст и кутийка върху него; висок дървен кръст с метални сглобки от ново време; обредни маси и пейки. Върху част от дърветата в заобикалящата ме гора бяха нахвърляни (по-точно) заковани метални кръстове, рамкиращи невидимо поле около „Параклиса”.  Заслепен от искрящото до пръсване огнено кълбо и възхитен от откритието, дори и не видях, кога силуетът на Милуш изскочи зад дърветата, секунди след като вече бях пристигнал, но от противоположната посока. Беше прекосил горичката. Здрависахме се – приятелска прегръдка за намирането на Свещеното Място! Побързахме да повикаме останалите! Слънцето се беше устремило на запад!

Игра на криеница! Бяхме отново деца! Укрилени от радост, ентусиазъм и спонтанност!

С абсолютно съществуване и непривързаност към резултата. Търсихме паметник на Св. Иван Рилски, а Светецът сам ни намери!

След броени Мигове всички се събрахме около Параклиса. Слънцето почти беше започнало да се скрива зад хълма в далечината, но лъчите му все още преминаваха необозпокоявано през листата и клоните на буковете. Жълта, мека, топла, искряща и лековита светлина.

Запалихме свещичката, а появилият се изневиделица лист хартия беше откъснат на шест части, върху всяка от които, всеки от участниците в прехода написа своето желание. Отворихме кутията, добавихме посланията към космоса и запечатахме отново вратичката.

Легнах по гръб, върху меката трева, с поглед – загледан в синьото небе и клоните на дърветата, малките им разклонения и тяхните малки разклонения ... цъфтящите листа. Природата се събуждаше, усмихната в пролетно, цветно настроение, заспиваща под светлината на луната и залязващото слънце. Помечтах (без да помня за какво в момента) – вероятно за непресъхващото течение, по което да се спускам – ден след ден, Миг след Миг и за мечтите – същите мечти, които са на една ръка разстояние, в очакване Тук и Сега. Смисълът е отнет – следваш правилата на проста игра и съществуваш абсолютно – за (в) Мига и в мълчанието на Мощта.

Спокойствието също е живот – тихата и дълбока вода на огледално езеро е жива и съдържа същата сила, която бушува и във вените на речен бързей.

Витоша, на 1. Май 2012г. беше интровертна  - Тя пазеше ревностно своите потайности и красота. Истинска дама.

Миг на тишина в полите и потайностите ... под зоркия поглед на Св. Иван Витошки – безсребърникът...

Посвещавам разказа, в знак на благодарност към всички участници (Еми, Дени, бате Веско и Емо) в духовното пътуване и към водача ни Милуш – истински предводител към нос Добра Надежда! Водата е Живот!

Същата седмица, седейки в офиса, усетих нуждата и реших да повторя Ком – Емине, в противен случай рискувах вътрешният огън да ме изпепели отвътре... По Пътя до носа на Добрата Надежда сега осъзнам, че съм пуснал на свобода огнената маса – но запазил пламъка в себе си – тя е свободна! Нека да гори! От пепелта – плуваща в синята вода – съхраняваща спомен за освободеното (и изгорено отвън) от огън тяло, ще се роди нов Живот... Кръговратът на Живота!

 

Витошки потайности (част 2)

Децата на Слънцето: Игра с Живота и Кръго-Врата 

Нека Пъзелът намери място за следващото парченце и Играта да продължи Тук и Сега!

Отново Тук и Сега: Ком – Емине приключи преди два месеца. Следващата дестинация беше Миджур. Имах колебания. Срещнах Марта – бях й обещал още около 1 Май една разходка на Витоша.

Веси, Дани, Иван и Мето бъркаха вече фондю-то. Аромат на сирене беше изпълнил пространството под дървената ламперия на хижа Владовски. Да си оближеш пръстите! За втората порция се изсипаха още приятели – дузина или две.

Еми каза, че пропуска Миджур и обмисля неделна Витоша. Без колебания потеглих към Витоша и пожелах мислено късмет на покорителите на Миджур!

Отделих събота за „Стъпките на Светеца” и запазих неделя за почивка и изкачване на върхове. Или както Марта установи сама – физическо упражнение, но и активност за мозъка (нека да добавя – и за душата).

В събота окачих мидата – сърце на врата си. Вечерта чувах в нея, освен вълните на Черно Море и дълбочината на Океана. Ще ме заведе ли Малката Мидичка и до Голямата Вода, след Ком – Емине?! Имам ли необходимост да бъда Там, след като Водата е в мен, Тук и Сега?! Отпуснах се и реших да я последвам – до ръба на океана. Може би иска да я пусна на свобода, за да се гмурне в дълбоките води ?!

Неделя сутрин изпитвах известни колебания на излизане от вкъщи – прекалих вечерта с размислите за „човечеството”. **

Мигът ми спретна малка Игра – изгряващото слънце и детските рисунки, част от изложба на тема „Вода” или „Зелено общество” върху Моста на влюбените (както и незалязващото Слънце – символ на НДК) разсеяха всичките ми съмнения и заредиха батериите на максимум.

Децата на Слънцето и Мигът ме изпълниха с Надежда! В Мига съществувам Аз, но в бъдещето ще съществуваме всички ние, всички Деца на Слънцето, заедно!

“You must not lose faith in humanity. Humanity is an ocean; if a few drops of the ocean are dirty, the ocean does not become dirty."

Mahatma Gandhi

„В човечеството надежда не губи. Човечеството е ОКЕАН и ако малко на брой капчици в океана са замърсени – то океанът не се замърсява.”

Махатма Ганди

Денят ни започна с разговори за Океана и Мидата. Игра или не ?! Случайно или не ?! Еми подхвана темата. Отново бяхме на Витоша. А Марта скоро пътуваше обратно към Океана. Също като Мартина пет месеца по-рано.

С Еми и Марта потеглихме към Златните Мостове. Маршрутката се нуждаеше от Вода, за да изкачи Пътя, в противен случай прегряваше на всеки десет минути. Излях всичките си два литра.

Изкачихме с лекота Камен Дел и след краткa архитектурно – градоустройствена разходка из града, продължихме към Платото. Широка панорама и двумилионен град в нозете ти. Мога да го гледам с часове, изчертавайки мислено всяка линия, парченце бетон и стъкло, макар, че напоследък предпочитам тишината на планината.  Чувствам Платото като една друга, различна планета, на която се намирам в единение. Тиха и далечна – извън шума и всичко познато. Платото. Жълто – оранжево, топло и слънчево. Аромат на есен. Кръговратът на Живота!

Размишлявайки изкачихме и Черни Връх:

-„За какво сме създадени?! – What are we designed for?!”

-„Просто се наслаждавай и бъди щастлив! – Just enjoy and be happy!” – в отговор.

Забравих да си оставя камъните от н. Емине на върха (целта на качването ми) – Витоша очевидно очаква да се кача отново до черния й първенец  или да предам нататък енергията от н. Добра Надежда – но за сметка на това срещнахме Нягол. Ако не се лъжа – последно го видяхме на н. Емине (и Сарафово разбира се). Кръговратът на Живота (и енергията)!

Играта със силния вятър ни накара да слезнем за минути. Тишината ме остави сам със себе си. Игра със спокойствието на мозъка – констатирах за себе си, колко силна може да бъде мисълта. Нужен й е контрол!  Насочено внимание и изяснена правилна посока!

Отказахме се от лифтовете на Цеко Минев и хванахме стоп от Алеко до станцията на метрото в кв. Лозенец. Марта не се беше возила на стоп, а Еми не обича кучета. Бялото, мирно кученце и половин  часовото возене в чужда кола се надявам, че освободиха и двете от предразсъдъците им. Един човек ми заръча под Камен дел да наглеждам спътничките си за деня – надявам се да съм изпълнил заръчаното.

               
            Разгледахме всички детски рисунки от изложбата на моста – мост между човек и природа. Децата на Слънцето притежават изградена чувствителност за въприемане на: човек, природа и взаимната им връзка. Останахме впечатлени!  Надежда има – стига Децата на Слънцето да повярват в Мечтите и да отворят очите си за Рая – той е на една ръка разстояние, в Миг, изпълнен с Любов и Благодарност, Тук и Сега!  Игра на пъзел с елементарен характер!

На слизане от рейса, вдигнах прашната си раница от земята и оставих билетчето в перфоратора. Една възрастна дама ме попита, дали билетчето е за нея, насочила се да похарчи едно свое левче за транспорт. Подадох й билета с усмивка, отвръщайки, че е точно за нея. Жената много се зарадва и благодари многократно, завършвайки с фразата, че това е истински късмет. Спомних си наум за късмета ми през целия ден – всичко се движеше по вода, досущ както Витошките реки се плъзгаха под каменните Морени, лежащи „разхвърляни” („Разхвърляни от кого?” – попита майка малкото си детенце в движение) около Черни Връх. Късмет от първата секунда до последния Миг. Късметът е просто енергия и информация, която трябва да се предава (нататък), за да циркулира свободно, за да връща при теб, след като озари някой друг нуждаещ се. Потенциалността, изразена в енергия и информация, принадлежи само на себе си и на нейното поле – пусни я на свобода, ключовете са излишни! ПриКЛЮЧих разговора с молба към дамата да предаде късмета нататък. Просто ми изхвръкна от устата. Махнах за довиждане.

Любов и Благодарност – Тук и Сега! Силата на мисълта е доказано силна!

Хайде да играем на една Игра – Кръговратът на Живота се казва Тя!

Ако Животът е огромен пъзел, а ние сме съставните му единици – САМИ си определяме Мястото в Него. Никой не е в позиция да определя Мястото, което другите хора да заемат в Играта. Тук и Сега е моментът да се извинява на всички хора (и по-конкретно на един човек), на които съм се опитвал да наложа определено място в Играта. Съжалявам, че съм се налагал и върху себе си, винаги с конкретна позиция. „Преди” не съществува в На-СТОЯ-Ще-то, „преди” е паметта, която има за цел да ни научи и с това функцията й се изчерпва.

А Свободата – Тя е Тук и Сега, в На-СТОЯ-Ще-то и се изразява в липса на налагане и установяване. Бъдете свободни, може да опитаме заедно!

Поиграх с малката ХрИСТИНА и изпълнен с Любов и Благодарност към Мига, Тук и Сега (вкъщи, във виртуалния свят, слушайки музиката на имение „Изворче” или в Белоградчик или на Витоша или от Ком до Емине или на път за Океана) започнах да пиша за Децата на Слънцето и Играта!

Благодаря ви приятели: Милуш; Жоро; Самиа; Зарко и Павлин; Веси и Косьо; Миес; Оскар; Махатма;  Миг – пълноценен, който ме водиш стъпка по стъпка по Пътя; Вие Деца – играещи със светлината, изпълваща огромните Ви очи, свободни и радостни като малката ХрИСТИНА. Списъкът е безкрайно дълъг и в него намират място абсолютно всички участници – строители на Надежда във всички истории от моя (нашия общ) Живот: които съм срещал някога; с които съм контактувал някога; за които съм си помислил да пиша; за които съм писал; за които ще пиша, ръковеден от Извора на В-ДЪХ-новението, отпуснал пръсти върху меката клавиатура, без уМисъл, намерение, очакване. О-Свободен! Просветлението диктува, а аз само изпълвам белия лист с букви.

БЛАГОДАРЯ ВИ, че върнахте любовта ми към Живота и към едно от човешките деца – архитектурата, слята във вечна игра с любовта ми към буквите! Естествени и прости „човешки деца”, досущ като Игра за сложни хора, разкодирана на шега единствено от детски очи!

Любовта е на една ръка разстояние – Тук и Сега, в очакване, заедно с Меч-ТИ-те! Бори се за тях!

7 Октомври 2012

Фотоалбум (натисни тук)

*Наскоро приятел ми заръча – отвори Библията и ще намериш отговор на всички въпроси – отново дежавю: спомни си, че преди време бях открехнал страничка случайно ИЛИ не на: “Аз победих света” (Ев. от Йоан, 16:33). В онзи Миг се зачудих, какво ли означава „Аз победих света” ?! Тук и Сега осъзнавам, че личната победа над себе и капитулацията пред света е равносилна на най-голямата победа, макар и победа извън физическите измерения на нашите очи...***  

**Песента на Scorpions - Humanity / Скорпионс - Човечество

Scorpions - Humanity

Наскоро ми хрумна една идея за Витошките потайности и стъпките на Светеца, която намери място в мой друг разказ****

*** Формулата “Аз победих света” (Ев.от Йоан, 16:33) означава онази блестяща победа над себе си, когато победителят може да не мръдне дори и пръстта си в своя защита и все пак да бъде безусловен победител. Тази победа може да се изрази външно и с пълно мълчание и неподвижност. Но трябва да се разбере разликата между мълчанието на мощта и мълчанието на безсилието. Сега е време, когато венецът на победителя може да се заслужи единствено или с тъмнината, или със Светлината. Борбата с външните условия прилича на борба с вятърните мелници, защото е лишена от смисъл. След като се направи всичко възможно, външното трябва да се предостави на външното, насочвайки всички сили на духа към постигане на вътрешна победа. Повтарям: “Каква е ползата за човека, ако придобие целия свят, а душата си загуби” (Ев.от Лука,9:24). По-мъдро ще бъде обратното, тъй като нищо външно не ни принадлежи и никакви победи над външното няма да ускорят растежа на духа, ако победата е за сметка на погасяване силите на Светлината в себе си.
Мнозина предпочитат да плуват без посока по течението, отпуснали ръце, но силният дух предпочита да се бори. Не става дума за обикновената борба за жизнените блага, а за борбата на духа за неговото първородство, за утвърждаване на властта в собствения му микрокосмос, за постигане на победа над самия себе си. Каква е ползата за човека, ако победи външните врагове или външните обстоятелства, а да подчини себе си на своята си воля няма сили? Много са случаите, когато подобни победители се оказват в духовно отношение нищожества. Борбата с външните условия често се оприличава на борба с вятърни мелници, но борбата със самия себе си и победата над себе си е отреден път на истинския победител. Всички външни победи могат да загубят своя смисъл и значение, но веднъж постигната, победата в духа остава с него завинаги и го придружава по целия му по-нататъшен път. Хората трябва да разберат дълбокия смисъл на думите, че “Този, който съумее да победи самия себе си, побеждава всичко” (Дхаммапада, 8:103)

Из книгите на Агни йога:
Овладяването на себе си

Смятат, че борбата (в живота) трябва се води с външните обстоятелства и насочват всичките си сили към тях, но това е погрешно. Борбата протича вътре и да се преодоляват следва не външните обстоятелства, а самия себе си. Тази чудовищна измама е най - трудна за превъзмогване, защото преодоляването на външното в себе си изисква голямо съзнание. В това е тайната на несъпротивата (на злото), разбирана дълбоко погрешно от хората. Смятат, че “непротивене” означава безгрижно отпускане на ръцете и безволно подчинение на обстоятелствата, но разбрано правилно то означава мобилизиране на всички сили на изправилия се против външната тъмнина дух и победа над тъмнината вътре. Формулата “Аз победих света” (Ев.от Йоан, 16:33) означава онази блестяща победа над себе си, когато победителят може да не мръдне дори и пръстта си в своя защита и все пак да бъде безусловен победител. Тази победа може да се изрази външно и с пълно мълчание и неподвижност. Но трябва да се разбере разликата между мълчанието на мощта и мълчанието на безсилието. Сега е време, когато венецът на победителя може да се заслужи единствено или с тъмнината, или със Светлината. Борбата с външните условия прилича на борба с вятърните мелници, защото е лишена от смисъл. След като се направи всичко възможно, външното трябва да се предостави на външното, насочвайки всички сили на духа към постигане на вътрешна победа. Повтарям: “Каква е ползата за човека, ако придобие целия свят, а душата си загуби” (Ев.от Лука,9:24). По-мъдро ще бъде обратното, тъй като нищо външно не ни принадлежи и никакви победи над външното няма да ускорят растежа на духа, ако победата е за сметка на погасяване силите на Светлината в себе си.
Мнозина предпочитат да плуват без посока по течението, отпуснали ръце, но силният дух предпочита да се бори. Не става дума за обикновената борба за жизнените блага, а за борбата на духа за неговото първородство, за утвърждаване на властта в собствения му микрокосмос, за постигане на победа над самия себе си. Каква е ползата за човека, ако победи външните врагове или външните обстоятелства, а да подчини себе си на своята си воля няма сили? Много са случаите, когато подобни победители се оказват в духовно отношение нищожества. Борбата с външните условия често се оприличава на борба с вятърни мелници, но борбата със самия себе си и победата над себе си е отреден път на истинския победител. Всички външни победи могат да загубят своя смисъл и значение, но веднъж постигната, победата в духа остава с него завинаги и го придружава по целия му по-нататъшен път. Хората трябва да разберат дълбокия смисъл на думите, че “Този, който съумее да победи самия себе си, побеждава всичко” (Дхаммапада, 8:103)
Борбата е със себе си и победата е също над себе си. Външното е само акомпанимент на тази борба, докато същността й си остава една и съща – преодоляване на себе си. Ако външното съпротивление се засилва, значи се засилва и напрежението на битката, защото външното се преодолява в себе си. Безполезно е да се опитва да бъде преодоляно извън себе си, защото няма да има никакъв резултат. Но когато реакцията на външните въздействия е правилна, тогава и външното, изпълнило своята кармична роля, отстъпва. Затова е наложително да се постигне безболезненост на тези реакции, така че да не нарушават равновесието на духа и да не предизвикват явлението на мигащата лампа. Помрачаването на духа не може да бъде оправдано с нищо, дори и с обстоятелството, че поради грубостта на заобикалящите могат да страдат и близки хора. Не трябва да се забравя, че всичко това са открити опити на тъмните да предизвикат реакция именно от такъв порядък. Много злобни очи следят и се радват на постигнатата цел, ако помрачаването се е състояло. Но и бесовете, и досаждането им е според силата на духа.
Да се обикне състоянието на неспирна борба на духа ще бъде гаранция за победата. За въздигащия се дух тази борба протича във всичко: борба за здраве, т.е. за равновесие на физическото тяло, борба за овладяване на астрала, борба за власт над ментала. Може да се забележи, че крайната цел на тази борба е овладяването и поставянето под контрол на обвивките. Духът е винаги победител, но при условие на неотклонна и постоянна устременост към поредната победа.
Ако приемем, че пътят на преодоляване на самия себе си ще продължава до тогава, докато човек не стане така съвършен, “както е съвършен нашият небесен Отец” (Ев.от Матей, 5:48), то безкрайността на този път в Безпределността става напълно очевидна. Трябва да бъдем постоянно готови за безкрайността на тази борба и да не се учудваме, че усъвършенстването е без край. При това всичко онова, което е преминато, е по-несъвършено от това, което предстои да бъде преминато. Назад е несъвършенството и грешките от миналото, напред – възможността за безкрайно развитие и растеж.
В устременото към Светлината съзнание става постоянна борба между това, което представлява човек в дадения момент и това, което той трябва да стане. И ако липсва бдителност или пък е отслабнала, старите, натрупани от преди несъвършенства, ще започнат да надделяват. Това означава, че борбата за преодоляване на миналото в себе си е постоянна. Миналото винаги е несъвършено, защото човек расте и надраства себе си, ставайки по-добър, отколкото е бил, ако, разбира се, се изкачва нагоре. Понеже познаваме и множество низходящи. Процесът на упадък или инволюция на духа е незабележим в ежедневието, но през вековете ние виждаме как едни се изкачват нагоре по стълбата на живота, докато други, в същото време, се спускат. Всеки може да си представи къде се изкачват едните и къде се спускат другите. Пътят нагоре е към Светлината, пътят надолу – към бездната, към тъмнината. По този начин, в хода на ежедневието, човек се придвижва непрекъснато по своя път – или нагоре, или надолу.
Преодоляването е ключът от вратата към Висшия свят. То не се състои в това да се разруши нещо външно, пречещо на духа, а в това да се победи в самия себе си онова, което застава като пречка на придвижването. Формулата, гласяща: “Ето, идва Князът на този свят, но няма нищо негово в мен” (Ев.отЙоан, 14:30), има предвид такова състояние на микрокосмоса на човека, когато в него липсват елементи, можещи в каквато и да било форма да съзвучат на активността на настъпващата тъмнина. Тя упорито се стреми да намери в носителя на Светлина макар и една частица, за която да може да се хване, за да го застави да отговори на нападението и да зазвучи в унисон. Но очистеният от тъмнината организъм не реагира и не може да реагира на злото със зло, защото го няма в себе си. В това е победата над тъмнината, което съвсем не означава пасивност, а обратно - напрягане всички сили на духа за изявяване на Светлината вътре в самия него, без което победата над тъмнината е немислима. Това не е непротивене на злото, а най-напрегната и активна борба с тъмнината, чрез вътрешното й противопоставяне и победа в себе си над всичко, което би могло по един или друг начин, в една или друга степен, да зазвучи на вълната на злото. Така и молитвата за тези, които не знаят какво вършат (Ев.от Лука, 23:34), е показател за висша степен на самоотричане и за това, че в микрокосмоса на Носителя на Светлина няма нищо, което е от тъмнината. Дори в обикновения живот да се отговори на нападките на тъмните или на раздразнението от обкръжаващите по такъв начин, че астралът да не реагира в унисон с получения удар или вълната от злоба и раздразнение, е необикновено трудно. Още по-трудно е това при изпитанията, на които се подлагат Високите духове. Колкото по-високо е стъпалото, толкова по-трудни са изпитанията. Силата на изпитанието е според силата на духа. Желаещият да постигне много привежда в движение великия закон, според който мощното устремяване предизвиква мощно противодействие както вътре в устремения дух - от страна на всичко, което подлежи на трансмутация (преобразуване, преобработка), така и от външна страна - от враговете на Светлината и служителите на тъмнината - явни и тайни, съзнателни и несъзнателни.
Трябва да се отбележи също обстоятелството, че съзнанието упорито се стреми да се върне на старото пепелище, тоест да се потопи отново в изчерпаните условия на живот. Миналото представлява един силен магнит и макар че за Огнената йога всичко назад е изгорено, новото често може да не е достатъчно завършено и съзнанието да не е улегнало в него, докато старото е привично и удобно, макар и да представлява окови за духа. Древният човек вътре е яростен защитник на старото и привичното в битието на съзнанието и в живота, и затова – силен и упорит противник на еволюцията на духа. В топлина и уют, в спокойствие и благополучие, е къде по-приятно и леко, отколкото в трудности, нужда, лишения и на студено, затова много предпочитат топлината и уюта. Но за изправящия се дух е не уютно на Земята и благополучието го задушава. Благополучието и Огънят са несъвместими, спокойствието и борбата – също. Борбата на духа е съдба на вървящия към Светлината.
Неизживените чувства от време на време проявяват в съзнанието своята активност. Това, което е било извършено някога, е живо в паметта и напомня за себе си. Като Пазачи на Прага стоят облечените във форма спомени, мисли и образи на минали действия, преграждайки по-нататъшния път към Светлината. Освобождаването е възможно само по метода на изживяването, когато, подобно на напълно победена, отхвърлена и забравена привичка, те повече нямат притегателна сила и не тревожат съзнанието. Например, мнозина не могат да изоставят привичката да пушат, но все пак нейното преодоляване е възможно до такава степен, че повече да не привлича нито на сън, нито на яве. По този път може да бъде победено и всичко друго, подлежащо на доизживяване. По-трудно е с естествените потребности на организма. Гладът не може да бъде унищожен, когато човек е лишен от храна, но да се наложи своята власт над това чувство все пак е възможно. Важно е да се установи контрол така, че нито мислите, нито действията да стават извън волята. Как да се отстрани привлекателността и стремежът към удовлетворение на желанията? Само чрез контрол над тях. Без позволението на волята не трябва да се допуска нищо. Слабият допуска постъпки независимо от волята, те властват над него и той е безсилен против тях. Силният дори постъпките и слабостите си извършва с разрешение на волята. И в лошото, и в доброто той е властен над това, което върши. По-добре грешна, но волева постъпка, отколкото добротата на безволието. Известни са подвизи, извършени от разбойници, но не познаваме случаи, когато нищожество без воля да е станало ученик. Затова обръщаме голямо внимание на възпитанието на волята. Волята укрепва в борбата. Докато има борба и противодействие на нежелателни въздействия, идващи от всякъде, опасност няма. Опасността възниква когато се отпускат ръцете, когато ти се иска да прекратиш борбите на духа, когато възниква желанието да се отдадеш без съпротива на волята на външните въздействия или астралните вихри. Силата на волята и силата на духа са в осъзнаване нерушимостта на своето огнено зърно, което е вечно. Израстъците на духа (невежеството, алчността, гордостта, завистта, ненавистта, гневът и др.) са временни и подлежат на унищожение от волята. На никого, на нищо и никога не трябва да се позволява господство над собствения дух. Но предаността, любовта и устремеността към Владиката (един от седемте велики духа, под чийто надзор се намира определена част от човечеството, “звездата” под която всеки се е родил, действителният Ангел - хранител ) не е безволие, а обратно - доброволно и свободно обединение на собствената воля с волята на Владиката, висше огнено напрежение на всички сили на духа, изразяващи се в цял ред волеви и целеустремени действия.
Всеки изживян недостатък или слабост в началото заплашва с рецидиви и някъде в дълбините на съзнанието все още е жива опасността отново да се попадне под тяхната власт. Но ето че настъпва момент, когато изведнъж възниква усещането, че те са преодолени окончателно, че вече не са опасни, че тяхната власт е свършила. Упорството в борбата довежда до победа. А победа означава, че в Тънкия свят те повече няма да изкушават и измъчват духа със своята призрачна привлекателност. В този смисъл освобождението от привичките в духа е необичайно полезно. В духа, именно, трябва да бъде разбрано, че всяка земна привичка, дори и добра, е добра само за Земята. Затова е добре мислено да се готвите за това време, когато всички привични земни действия ще бъдат ненужни. В противен случай съзнанието дълго ще се влачи по коловозите, издълбани от привичките. И дрехите, и отдихът, и способът на придвижване в Тънкия свят са съвършено различни от Земните. Там дом не е необходим. Ашрамът не е дом. Начинът на живот в него не е домашен. Ашрамите в Тънкия свят са необходими като фокуси на съсредоточаване на Светлината, където не могат да проникнат обитателите на нисшите слоеве. Тънкият аспект на Твърдината представлява там полюс на притегляне и устремяване за всички светли духове. Там има и крепости на тъмата, центрове на притегляне за тъмните духове. Притеглянето се осъществява благодарение наличието на елементи на Светлината или на тъмнината, събрани от духовете в течение на земния им живот. Възможно е някой, осъзнал ставащото, да поиска да се притегли към фокуса на Светлината, но няма да има с какво да го стори, поради отсъствието на елементи на Светлината, тъй като не са били събрани в земния живот. Между полюсите на Светлината и тъмнината съществуват много промеждутъчни състояния: светлички, белички,сивеещи, сивички – и за всички тях има родствени и близки по същност сфери на пространството, в чиято орбита ще бъдат неудържимо въвлечени, по силата на съответствие на съдържащите се в тях елементи със съзвучните им слоеве на Надземния свят. Оттук възниква необходимостта да се натрупват и утвърждават в себе си само енергии на Светлината - чрез мислите, чувствата, стремежите и действията, но преди всичко чрез мислите. Затова трябва да се съблюдават мислите. Овладяването на мисленето влиза в задълженията на ученика пред него самия, пред неговия Ръководител и пред изявата на Светлината. Първо се изгонват от съзнанието явно тъмните мисли, след това идва ред на неявните, до сивичките и обикновените, после от Светлината на сияйните мисли се озарява целият вътрешен свят, всички постъпки и действия на човека. Утвърдената Светлина сияе отвътре и се излъчва навън чрез еманациите на аурата. Към тази светимост в себе си се стреми Светлоносецът. Тази светлина сияе и свети вече във всички светове. И тогава се установява неразривната връзка с Висшите сфери на Светлината и непреодолимото притегляне към тях. Тогава в неговата същност влизат само елементи на Светлината, но не и на тъмнина и той свети на всички (Ев.отМатей, 5:15) и всичко, което го заобикаля.
Лъжицата катран в бъчвата мед е прекрасна илюстрация на това как най-добрите достижения се помрачават от най-дребните слабости и отстъпления. Щом и най-дебелата верига не е по-здрава от най-слабото си звено, то и височината, достигната от духа, не е по-висока от това, което е още неизживяно в него. “Отец Сергий” на Толстой представлява прекрасен пример за това как неизживяната нисша природа, в момент на слабост, взема връх над възвисилия се дух, в резултат на което многогодишните усилия се разсипват на прах. Оттук следва изводът, че владеенето на себе си трябва да бъде постоянно и че от малките слабости или недостатъци израстват големи, и че отсечените глави на дракона израстват отново, за да погълнат своя победител.
Може да не притежаваш никакви вещи и все пак в духа си да си оставаш собственик, не изживял това свойство. Може да не извършваш нежелателни постъпки или позорни действия и все пак в духа си да не бъдеш свободен от тях. Цялата работа е в състоянието на духа, освободил се или не освободил се от това, което трябва да бъде изживяно. Човекът, ядящ корени, но въжделеещ месо, не е свободен и не е победил себе си. Борбата се води чрез единното начало на духа и в духа. Разбира се, че външното подчиняване на своите слабости също ги усилва, но окончателната победа над тях се намира в сферата на духа и достигната само там освобождава човека от сблъсък със своите неизживени слабости в Надземния свят. Изживяно напълно означава изкореняване, когато от изкореняваното свойство не остава нищо в същността на човека. То е изтръгнато из корен. Иначе то ще дава все нови и нови израстъци във всяко ново въплъщение, независимо от привидната победа и подтискането на изживяното свойство.
Сънищата и поведението по време на сън потвърждават това положение, че решеното през деня и поведението в бодърстващо състояние, както и мислите от деня, продължават и през нощта. И колкото по-твърдо е решението или умозаключението, толкова по-определено се проявяват те и в съня. Но сънят е подобен на смъртта. И може да се разбере, как и в Надземното, след освобождаването от тялото, поведението на човека ще бъде в пълно съответствие с неговия вътрешен морален уровен. Измама и лицемерие там вече не може да има, защото човек изразява себе си такъв, какъвто е в действителност. И точно скритата, вътрешна същност се изявява в цялата си красота или безобразие. Затова поведението на човека насаме със самия себе си, когато е още в тялото, има такова голямо значение и смисъл. Поведението пред лика на Безпределността или пространственото поведение и мислене, когато то се утвърждава съзнателно, обуславя и поведението на човека след смъртта. Трябва най-после да се разбере, че няма нищо тайно, което да не стане явно. Плътният или външният свят позволява много от нещата да се прикриват под външната форма, но в Тънкия свят вътрешното става външно и всяко движение на съзнанието, всяко чувство, емоция, преживяване, страст или въжделение веднага се изразяват и външно, в тази форма, в която е облечен там и човекът. Този, който е служил на Земята на красотата, няма да съжалява за това там, защото стремежът към красота придава и на тънкото тяло съответното изражение. Но служителят на безобразното и мерзостта ще изрази в своята външна форма същността на своята устременост в пълно съответствие с неговата природа. Затова земният живот и земните действия имат много голямо значение за Надземното пребиваване. Очистването на съзнанието от всякакъв боклук ще се окаже много полезно. То продължава и там, в тъй нареченото чистилище на нисшите слоеве, но може да настъпи и още по-голямо помрачаване на преминалия. Този процес на диференциация там е много остър и мъчителен, и може да завърши с победа на нисшата диада и затъване в тъмнината. Затова трябва да се погрижите за своите обвивки и за тяхното очистване докато сте още на Земята. Малко е да не се прави нещо, а трябва да се изтръгне из корен нежеланото, защото главите на чудовището, бидейки отсечени, израстват отново. Необходимо е изкореняване, а не подтискане или не правене на нещо, което, може би, много ти се иска да направиш в неизживените и не очистени мисли, загнездили се в глъбините на съзнанието. Сърцето трябва да бъде предварително очистено, за да може Учителят на Светлината да влезе в него.

Източник: http://logos.eurasia.bg/viewtopic.php?f=12&t=751

****2.Самоиницииране на проекти. 

Из: „По Лимеса – в посока 07.20 часа”, автор: Веселин Веселинов 

По Лимеса – в посока 07:20 часа

... Автобусът отвори врати – природата ме възнагради с красив залез, морски бриз с вкус на свобода и сочен пъпеш, нарязан от приятелски ръце. Сарафово! Награда за търпението и стиснатите зъби по време на 16-те дни до Емине. Каква по – висока награда от чувството да твориш сам своята реалност. Господар над себе си?! Равен със себе си!

Пет седмици след края на Ком – Емине, приключението едва сега започваше! Все още съм ТАМ, макар и ТУК и СЕГА, с лист хартия пред себе си.

След 8-мия стоп за деня с адашката Веси, се добрах повече от жив и повече от здрав до вкъщи. Истински зареден, истински човек – както винаги след планина и среща с природата (и хубави хора)!

След: изпуснат влак; махащо момиче, в черно, в Сандански; Алиботушки чай; краварник - заслон; 9L H20; b-boys @ Гоцев връх; сЪбор с Пепи и Ади; жмичка с любимеца на всички планинарки - младият Гошко и останалите хлапета в с. Парил; малко чорба; адската баня в Огняново; не ходете боси в тревата; Ковачевица и 10кг ябълки; Синият Вир; разминаване за малко с Огняново, Доспат, Омая и Никополис ад Неструм; билкарят и мурсалският му чай; къщата от глина в с. Лещен и стопът на Гонзо в кръчмата; двама гърци в розово; Мишо и малкият му директен превоз до София; Траките, Римляните и Родопите; пожарът на Е79; "Весел"-и стопаджии, точно за 8 пъти; вечеря в движение ... май вече съм си вкъщи /или май не съм/ ... с бели листа пред мен и сърбящи ръце.

Историята започна да се пише на 7 септември в 07:20 часа – след събуждане от телефонен звън и въпрос от Ради, дали имам намаление за БДЖ – тактично установих, че май съм се успал за срещата и ще изпусна влака за Сандански. KEEP IT COOL! Be happy & positive!

Подскачах около 30 мин вкъщи, с музика, докато се събудя. Иван и Веси ми звъняха по 2-3 пъти, докато наистина отворя очи. Разхвърлях всички варианти за почивните дни  и реших да спазя първоначалния си план, което се случваше рядко напоследък. Алиботуш! Успах се, но от друга гледна точка Мирела получи синьо шалтенце, защото беше забравила своето вкъщи. Всяко зло за добро!

8.58 пристигнах пред Централна гара, без храна и вода (Иван ме увери, че ще ме снабди и с двете), но със закупен билет за автобуса за Сандански, точно в последния Миг. Тръгнахме по график в 9.00 и се фокусирах върху себе си за следващите 3 часа. Моите действия са блажено освободени от привързаност към резултата. Аз търся Истина, но тя ме намира сама!

Баничка с боза на гарата в Благоевград. Насладих се на пътя и изоставих химикалката за известно време. Пътят се виеше по красивото кресненско дефиле.

Дани ми махаше от едно островче в забързания транспортен възел в Сандански. Затичах се от уважение (с раница се тича, само заради мечки) и благодарих на Дани и шофьора многократно за изчакването. Получих вода от Ванката, както и надежда, че ще намерим храна в с. Петрово. От колонките зазвуча гръцка музика. След, бързо изтъркаляли се минути, шофьорът отсече тихо: „Петрово!” и спря бусчето.

„Смесеният магазин” в селото предлагаше сравнително широк и задоволителен отговор на хранителните ми потребности. С Иван напълнихме солидно количество вода и потеглихме смело напред, бистрейки темите от живота. Животът е елементарна игра за „сложни” хора или пъзел за деца. Включихме се към групата и неусетно достигнахме хижата със сладки приказки. Немският беше заедно с нас. С Иван си задавахме от време на време въпроси, свързани с мотивацията.

Хижарите се държаха много мило, а чаят беше безплатен, но за сметка на това – много вкусен. Алиботушки чай! Доколкото разбирам това е оригиналното име на Мурсалския чай! Хапнахме малко филии с пастет, зелени чушки, пълнени със сирене. Малкото кученце на Мими (пинчерче) лаеше по кучето, пазач на хижата.

Сложих гетите, налях вода (характерно за Славянка е липсата на вода – важно, както за туристите, така и определящо за флората и фауната) – около 6 литра, сбогувахме се с хижарите и продължихме по пътя нагоре, осеян с крайпътни мраморни блокове, изрязани в правилни форми. Гонзо се сдоби с шарена лента за главата, с любезното съдействие на Били и Вики.

Редувахме движение по коларски път – с качване по планинска пътека, маркирана със синя маркировка. Кученцето се умори и Веси го взе в една кенгуро чанта от дънков материал. Всичко много се радваха и Веси весело обяви, че се намира в 6-тия месец.

Дани ми спомена, че през следващата година членовете на Младежкия Клуб по Туризъм ще получат възможността да заведат и покажат на групата любимо свое място. Последва въпрос от нейна страна от типа на:

-          „Кое е твоето любимо място?” – аз пък интерпретих за себе си по следния начин:

-          „А ти къде ще ни заведеш?”

Хвърли ме в небитието – прехвърлих различни варианти в главата си (Централен Балкан, нощно качване на Витоша и др. подобни), но в момента ми убягваше мястото, където бих искал да заведа групата! Остана ми единствено да кажа, че ще помисля по въпроса. Хубаво е да намираш в себе си търпение.

При табелата за резерват „Алиботуш”, пътят ни зави вдясно и ние използвахме възможността да снимаме черните коне, а аз получих разказ от Веси за произхода на наименованието „Алиботуш” и легендата за Али. Имах други планове за уикенда и не си бях направил труда да прочета предварителната информация за пътуването.

Движихме се, с почивки на кратък интервал от време, леко и спокойно, към заслона, около който се очакваше да пренощуваме. Разминахме се с един – двама души, които ни увериха, че до мястото за нощуване тече, макар и слаба струйка, вода.

Дано водеше групата напред, а Веси покриваше последните редове. Бърза работа не ме очакваше, „маратоните” приключиха за тази година и спокойно вървях с последните. Разговорих се с Веси. Темата беше планината и Младежкия Клуб по Туризъм (както казва Момчил: „МъКъТъ”).  За първи път бяхме заедно на планина. Веско ми разправяше за Веси, по пътя към Самодивските езера, но като по правило, за пореден път, тримата „весели” души от Клуба не успявахме да се съберем заедно на планина.

Веси ме покани на Общото събрание на Клуба, по случай – една година, след основаването му. Добре съм бил дошъл. В такъв случай, вече предразположен по темата, започнах да мисля на глас – обменихме идеи и превключихме на една вълна. В следствие на „веселия” диалог, в мен лично узряха следните идеи, които мисля, че може да допълнят успешната туристическа и планинарска дейност на Клуба:

           1.Участие в проекти, дейности и др. мероприятия извън Клуба. Вероятно на доброволчески начала. На първо четене ми хрумна веднага: участие напр. в реновирането на х. Планински Извори в Стара Планина, ако намеренията на инициаторите на проекта отговарят на очакванията ни/на всеки доброволно участващ. За хората, които не са минали покрай въпроосната хижа, ще се опитам да пресъздам думите на един приятел и многоуважаван човек – Милуш – през 2011г. по пътя от Ком до Емине: „Тук се намира най-широкото Място на билото, петстотин метра е широчината му. От чешмата с петте чучура, малко по-надолу, извира най-чистата вода в България! Изследвано е! Хижата е построена с помощта на конярите в района, а материалите са пренасяни с хеликоптери! Сградата е изоставена от години – хижарите не успяха да се разберат с въпросните коняри...”

                Мястото е наистина специално и различно – добре дошли в най-високопланинската хижа в Стара Планина, х. Планински Извори. Наистина вдъхновяващо: вода, плато, хеликоптери, коне, липса на инфраструктура и човешки стъпки. Скелетът на изоставената постройка се намира между хижите Ехо и Свещи Плаз (любими места за всички, който прекосяват Стара Планина, за да плуват в морето) и поради голямата дистанция между тях определено се усеща нуждата от място за подслон в района, пресечна точка на различни туристически пътеки.

                Възможно е да се направят проучвания от различен характер и спрямо нуждите на хижата и потенциалните й посетители – да се направи проект и план за съживяване на човешката дейност на Мястото.  „Автономно обитаване” – обичан от мен израз за възможностите, които предлага архитектурата. Плюсова или нулева сграда чрез ВЕИ и т.н. Веси най-много се ентусиазира от споменаването на думата „алпинеум” и интериорна градина.

                Интересна тема – бих писал до утре по нея, но за момента акцентът е върху идеята – детайлите са излишни.

                Участие в проекти (на доброволчески начала)!

                Всъщност това вече се случи, във връзка с горските пожари, под надслов „в помощ на природата” – без предварителна организация, стихийно, каквато беше и огнената маса. Би било чудесно, ако част от ентусиазмът се пренесе и в организирани действия.

                2.Самоиницииране на проекти. Стига да има добри идеи – биха могли да се самоинициират проекти – проучване, идея, проект (финансиране, реализация, поддръжка и управление). Възможно е да се опита с малка по обхват, но широка по значимост, идея: напр. от известно време (април или май беше май) ме глозга вътрешно едно хрумване. В рамките на един друг разказ ще разкажа за приключението, което преживяхме на Витоша, водени от Милуш за Мечи лук (див чесън). Тук и Сега само ще спомена, че на Витоша се крие (буквално и преносно) едно свещено място (точно под носовете ни), където признатият за един от най-значимите български светци – Св. Иван Рилски е намирал убежище, преди да тръгне по Пътя към Рила. Съвсем близо до с. Владая, скрито (но не и за хората, оставящи, след себе си, следи от пластмаса и скара) и магическо, изпълнено с енергия (поне начинът, по който го усетих) се намира Свещено Място (нематериална културна ценност), каменна плоча с лика на Светеца, „гора” от множество метални кръстове, пощенска кутия (сбъдваща желания) – Място, за което много хора дори и не подозират (вероятно и за добро).

                Предполагам, че всеки търсещ намира търсеното от него по Пътя. И въпреки това, и въпреки страха от загуба на стойност и идентичност на едно Място, ако то се превърне в обект на масов туристически „интерес”, оставам на мнение, че е възможна деликатна намеса във въпросната среда. Дори да бъде само почистване! А би могло да бъде и: направа на карта, свързана с Мястото; информация, свързана със Светеца (безсребърник) и Мястото; насищане и разхвърляне на думи и символи в района около Мястото, знаци насочващи в правилната посока; озеленяване (Веси пак е наостри уши), оформяне на кът за почивка (в района на мястото). Нека да се върнем отново на масовите изяви – за да се запази духът на Мястото (информацията и енергията, които то „носи”) е възможно да се съхрани елементът на игра (в случая криеница) при маркиране и впоследствие  намиране на крайната цел от „маршрута”. Ние Го търсихме, а То(й) ни намери. Той си е Той, а То е Място-То. Например: маркировка с индивидуален характер, направена специално за проекта – символ, знак, боя, рисунка върху определено дърво и/или камък. Но скрита! Текст, който те води, но ти задава единствено въпрос и завоалиран отговор, но не и конкретна посока. Сам трябва да я откриеш! Открий съкровището! Разпръснат пъзел, който може да бъде сглобен от търсещия. Ако успее да играе! И познава „чистотата”!

                А наградата – красив залез и споделяне на желание!

                Маркиране чрез светлина и/или фосфорициращи (светещи) материали.

                Остави всичко излишно и се качи, сам, горе на хълма...

(Остави всичко излишно, приятелю – пътешественик!Случайността щеше да ме срещне отново, около месец по-късно, с надпис, който да ме подкрепи нуждата ми за оставяне на всичко излишно.)

                Почувствай себе си и тишината... Виж образа си в пълна хармония, изпълнен със светлина.

                Единствено и само намерения и идеи (без да познавам достатъчно житието на Светеца, както и Мястото в детайли), но с възможност за продължение – ако има желание и правилна посока. Ако не с подръчни материали – то с възможност за кандидатстване за субсидия /напр. по програма „Култура” на СО/.

В рамките на друга идея е възможно да се помисли и за обновяване и поддръжка на любим заслон и снабдяването му с провизии.

                Самоинициативата е ключът към удоволствие и удовлетворение от дейността.

                3. Интегриран туризъм. Говорихме дълго по темата, но без да ми хрумне конкретна идея.

                Под интегриран туризъм аз схващам комбинация от туризъм (пешеходен, вело, с кола, рейс, влак, на стоп, с лодка, на кон, делтапланер – каквото ти е на сърцето), заедно с култура, история, изкуство, бит и среда (социална и природна) и др.

                В случая това би могло да бъде: туризъм с кратък курс, воден от „специалист” (поне разбиращ) в областта на (напр.): билки, гъби (не онези гъби), спорт (плуване или курс за спасители – планински или водни), йога или др. духовна практика, гимнастика, готвене, бране на плодове, изследване на камъни, дървесни видове, птици, скално катерене, садене на дървета и озеленяване (пак зарадвах Веси), съчетаване с фестивали, събори, изследване на селца (архитектура) и т.н. Съчетаване на движение с образователна дейност.

                Отново Тук и Сега – рев на крави (крави наистина, а не мечки този път). Достигнахме до полянката преди заслон Марина Поляна. Кучешки лай и двама кравари – дузина пасящи животинки. Групата се събра и достигна до заслона – разпънахме палатки пред него, хора от групата решиха да спят вътре.

                Краварникът – заслон или заслонът – краварник. Това чувах от всички, но всъщност постройката се оказа над предварително изградените ми очаквания. Затова в живота си пожелавам всяка моя крачка да пресушава „излишните капки очакване/ия”. Водата течеше бавно и се изливаше в дървени корита, заради кравичките. Достатъчно, за да си налее всеки вода за пиене и готвене, а при желание и да се изкъпе. Хигиената е важна приятели!

                Възрастният кравар ни упъти за следващия ден и качването на Гоцев връх. С Иван разпънахме палатката по средата на пътя, с надеждата, че гранична полиция едва ли ще прехвърчи през нас, докато спим /или сумнамбулстваме – в нашия случай никога не се знае/. Време за вечеря – огънят на газовото котлонче на Иван подготви водата за смесване с ориз (със зеленчуци) и морски дарове на прах. В крайна сметка останахме много доволни. Направихме и две супи, напоихме дузина филии с тях. Чушки със сирене. Заситихме глада. Гонзо и Илиян също готвеха вътре в заслона.

                Момчетата запалиха огън навън. Дежурните гайди!

                Поговорихме с групата (основно Били и Вики бяха около нас), след което намерихме безаварийно пътя към палатката измежду кравешките „мини”.

                Бели зъбки и време за сън. На сутринта се научихме, как да използваме компаса на Ванката – не било чак толкова лесно, колкото си мислехме. За щастие бяхме объркали единствено посоката на слънчевия изгрев.

                Групата потеглихме с известно закъснение. На тръгване бяхме застигнати от група планинари от Стара Загора, които знаехме, че ще нощуват в х. Извора, където Пепи и Ади също бяха нощували и очаквахме скоро да ни настигнат.

                Групата „заралии” плануваха да качат Гоцев Връх и да слезнат в съседно село, в което се провеждаше „сЪбор”. Иван веднага „извади от раницата” истории за съборите от този роден край и участието на Станка Златева в тях. Имаше желание и той да се сЪ-бори (да участва в събора имам предвид) и по-късно щеше да му се отдаде възможност да го направи. В крайна сметка се отказа обаче. Каквото поискаш – дава ти се! Стига да го искаш, след като го получиш! Внимавай (или поскоро „Знай”), какво си пожелаваш!

                Тръгнахме бавно по по-стръмната пътека към най-високия връх и предшестващия го двухилядник – вр. Шабран. Слънчев лъч прорязваше оловно сивите облаци. На хоризонта виждахме вр. Голям Царев Връх и прорязаните в неговите сколонове улеи. Загубихме Иван за минути – след една кратка почивка, противно на казаното, че е потеглил напред, без да ни изчака, се оказа, че е задрямал на пътеката, метри пред групата. Бързо ни настигна. Трябваше да му викна, вместо да му звъня (естествено, че няма обхват на планина) и да си мисля, че е тръгнал със „заралиите”, че е далече и няма да ме чуе.

                Вървях с Мими и си говорихме за архитектура. Впоследствие се оказа, че и Дани следвал същата специалност като нея, но в различни университети в София. И ден не минава без архитектура. Големият литраж вода в раницата ми, ме остави в последните редици на групата и се заговорихме за централна градска част, за да е по-леко изкачване.

                След дежурната плеяда от философстване на тема еко архитектура, естествени материали и т.н. – вероятно караща всеки да съжалява, че ме е попитал от какви професионални теми се вълнувам – завихме в друга любима посока, и в отговор на Мими, която разработва с приятели проект – карта за храмовете на отделните религии в центъра на София, развих тезата си по въпроса. Който не гори от желание да я прочете – може да прескочи абзаца, но аз ще я документирам, защото паметта е кратка.

                Една от спецификите на София за мен се крие именно в религиозната и пространствена толерантност в Централна градска част. В един, малък по площ, условен квадрат са заключени домовете на Християнство (Православно Християнство – църквата „Света Неделя” е катедрала на Софийската митрополия – копирах го от Интернет, не се интересувам от йерархични структури); Юдаизъм (Синагогата – доколкото си спомням е третата по големина в Европа – до тук с йерархията и сравнителния метод);  Ислям (джамията Баня Баши), както и новопостроената католическа църква „Свети Йосиф”, отново дом на  Християнството (но с малко спорна локация в града). Да не споменаване множеството от храмове – от Античността до Съвремието – във (и около) въпросната територия. Толерантност и симбиоза. Енергията (Бог) е една (един), макар и под различна форма. Различните форми с еднакво съдържание би следвало да са толерантни една към друга, да съществуват в обща хармония – детски пъзел. Възможно е осъществяването на връзка между отделните архитектурни обекти – маршрут, маркиран чрез градска настилка (индивидуален дизайн), малки архитектурни форми, осветителни тела, подходящо архитектурно осветление за отделните обекти, календар за посещение в тях, спрямо режима им на „функциониране” – религиозни празници (в рамките на денонощния, месечния, годишния религиозен цикъл); туристическа карта, с връзка между тях и обозначени места (на високо или на ниво улица), откъдето може да се осъществи визуална връзка между обектите (едновременно) и заобикалящото ги пространство – петата фасада (покривът).

                На вр. Шабран прекосихме българо – гръцката граница и се насладихме на красивите гледки към южната ни съседка. Колкото и граници да прекосявах – винаги се връщах или оставах с единия крак вкъщи – третата физическа държавна граница, която прекосих за тази година (чрез Планината) – Сърбия, Черно Море и Гърция. Следват още три.

                След минути изкачихме и най-високата ни цел за деня – Гоцев Връх. По мощните възгласи „Happy birthday to you” установих, че Мими вече черпеше с уиски за рождения си ден. Приятна изненада – да празнуваш рожден ден на Гоцев Връх.

Дежурната обща снимка – част от хората вдигнаха камъни в ръце, заплашително високо към фотографа или бранещи смело „българската граница” или просто без причина. С Иван продължихме серията – на вр. Шабран Влади ни помогна да се закрепим върху пирамидката с размери 40 на 40 см. Сега се снимахме на 2212 (2212 х 4 = ?) с мощно ръкостискане в запомнящ се кадър: „Пич, да не сключване договор! Дай една нормална прегръдка!”.  Нея никой не я засне обаче. Оставаме на сценария с бизнес срещата и договорката, че на 4х2212 ще се снимаме отново по същия начин (със сигурност ще има поне 10 разлики, ако не в друго – поне в екипировката). Възможен е сценарий и за сключване на мир на границата – със синьо – бялата ми фанелка минавах за грък, а Иван – той несъмнено е булгар. За феновете на брейк денса и счупените стойки Ваньо ме щракна в движение.

На свой ред обявих Влади и Дани за испанци, заради червено – жълтия им флаг, който гордо развяваха. Малко прибързана реакция от моя страна, дано не съм обидил никого.

Лека – полека потеглихме след групата, когато чух зад себе си бойните гласове на Ади и Пепи, които отиваха „НА МОЛ” – лека разходка в планината за сандалки и дрешки. Срещата беше много весела и спонтанна, въпреки очакването, че ще ни догонят. Бяха само двамата, решени да отидат с още двама души на сЪбора. Разказаха ни за Триград и Кестен, докато слизахме над острите ръбове на Козя Стена, които за миг невнимание и можеха да те приземят директно в Гърция. От ляво се виждаха шарените полянки на местност „Сухо езеро”. Ади ни разказа за намеренията си да посети фестивала на Сливовата Ракия (или нещо подобно), което много ни развесели. Странно защо и Мира беше усведомена за феста.

Обядвахме в подножието на вр. Малък Царев Връх. Малко по площ, Славянка разполагаше с четири двухилядника, извисяващи се със своите оголени масиви над китните и безводни горички. Адските макарони за обяд, „пич”, заедно с една – две готови супи. Топло и вкусно. Почерпихме Ади, Ани и Пепи. Имаше идея да ги почерпим усложливо и с нашия GPS, но в крайна сметка и само с карта достигнаха успешно до селския събор. След кратка дрямка заизкачвахме последователно Малък и Голям Царев връх. Разменихме по едно здрасти със сравнително неконтактни хора на първия връх. Неусетно изкачихме и втория. Екзистенциалните теми приключиха и с Иван се присъединихме към шарените диалози на групата.

Стръмно, качествено стръмно слизане към с. Парил. На хоризонта, в далечината, се извисяваше Пирин, а в близък план, точно под нас се белееше черквата в селото, близо до която щяхме да нощуваме. Пътят беше изпълнен с табели „Е4” и растителност (и поизгорели корони на дървета от слънцето) от особен характер, живееща с малко вода, на която Веси знаеше точното наименование.

С веселата Веси отново залитнахме към зелените теми. Групата ни мина през две открити пространства, от които се откриваше поредната чудна гледка към стръмните и обрасли склонове на вр. Царев Връх и залязващото слънце; през серия от горички, докато след кратко ходене по прашен път излязохме пред х. Славянка. Поредната почивка за храна и вода. Шестте литра изпита вода си казаха думата и търсех храстчета през 10 минути.

Групата потегли от хижата с няколко забравени блузи, които Богослов и неговия другар свалиха надолу. Аз потеглих бос, заедно с Ели, Мими и кученцето, но не след дълго обух обувките, заради множеството камъчета по пътя, пуснах Eddie Vedder (и Into the wild) и след 30 минути догоних последните от основната група, под мълчаливия поглед на първите срещнати полу – изоставени къщета. Архитектура с естествени материали.

Постоянното население на с. Парил е 7 души или поне така се говореше! Може би в този ден вече се състоеше от 6 човека – по-късно установих, че Веси беше тъжна в настоящия Миг заради любимеца на всички – бай Боре и неговата физическа липса...

Настанихме се пред „Смесения магазин”, разположен до църквата, моста и чешмата. Изкупихме почти всичко възможно и жената предложи да отиде до Гоце Делчев и да закупи необходими продукти.Домати, краставици, кисело мляко и бира. Група от дечурлига хвърчаха напред – назад... под смълчаните затворени врати на местното основно училище, загърнати от гъсти трънаци и коприва. Спирката и пощенската кутия също стояха без думи. Затихнали в празен интервал („пауза”), в очакване да бъдат докоснати от човешка ръка. Единствено сутрешният звън от три– или четириетажната камбанария щеше да разкъса на парцали тишината в селото.

Дали единствено камбанният звън?!

                -„Пу за мен, пу за мен!”

            В Миг се ентусиазирах:

                 -„Аз също ще играя!”

В същото време дочух от Мира същия възглас. Отидохме двамата, заедно с Гонзо, представихме се на децата, както и те на нас (запомниха само името на Гонзо) и играта започна.

-„1-2-3-4-5-....-30! Кой пред мен, кой зад мен – три пъти подред жуми!” Нека играта да започне сега!

- „Нова булка ще жуми!”

Постепенно почти всички от групата се включиха в играта, като по правило беше техен ред да жумят. Жмичка с любимеца на всички планинарки – младият Гошко и останалите хлапета (Алекс – дамата в групата им, Любо, Виктор и Косьо).

Въпреки леката умора от двата дни ходене, всички изстискаха максимума от себе си. „Царски път до 10 – 1,2,3,4 ....”. Румен тичаше стремглаво към табелката за „заплюване”, плъзна се напред и в легнала поза удари звучно по дървото. В следващото броене с Гонзо едва не се сблъскахме, затичани от различни посоки. По-късно той разочаровано сподели, че е уловил само една жертва, докато е жумял.  От тъмнината зад църквата и трафопоста често изскачаха Любо и Косьо.

„Хайде с мен, хайде с мен” – приканяше ме Гошко. Скрихме се успешно зад чешмата. Разубеди ме да се скрия под моста, имало змии в храсталаците, беше и малко неудобно да видя под него, над долчинката и парещата коприва, запълваща коритото на пресъхнала рекичка.

С Веси се покрихме в мрака от хвърлената сянка на църквата. Даде ми своя шал и яке, премених се като младо арабско девойче и се затичахме в редичка и синхрон към табелата на парк „Алиботуш”. Der Иван имаше преднина, стигна първи и започна: „Пу за .... пу за ... абе кой е това ?!”. Заплюх се, свалих шала и започнах да се смея, а дори и още повече при промяната от учудена към леко гневна физиономия. Веси скришом, зад мен, също се отбеляза на стартовата точка за жмичка. Иван разбира се получи „възмездие” и успя да ми „отмъсти”, като ме заплю последен, след взаимно надбягване, при едно от следващите завъртания.

„Закован пирон, закован пирон” и „Царски път до 10”, както и допълващите ги възгласи и смях, огласяха обезлюдното селце.

С Иван влезнахме в безгрешна комбина. Копривата пред училището отпадна като вариант за скривалище – май и двамата се бяхме опарили вече по веднъж. Криехме се зад палатките, под спряната Лада, зад дървените летви, дебнейки за „свободен коридор”. В една от игрите в Миг светнаха фарове и една от спрелите коли потегли назад. Използвахме Мига и се лепнахме за предницата. Шофьорът зачудено спря, но след малко осъзна мотивацията ни и продължи назад. Патешкото ходене до колата прерастна в нисък старт. Пу за die Freunden aus den Gebirgen („приятелите от планината”). Алекс жумеше – отидох до раниците пред магазина, сложих си якето,  метнах оранжевия самар на гръб и тихо и кротко се запътих да оправям палатката. По пътя необозпокоявано и неволно се заплюх.

-„Идвам с теб” – скачаше радостно Гошко. Децата играеха от сутринта и не им омръзваше. На нас също, но мен лично ме заболя всичко – глезени, колене, кръст. Май и останалите „големи” имаха нужда от почивка и заменихме играта. Гошко беше „Сляпата Баба”. Многократно потупа бодливата ми коса, без да ме познае. Мина и през Влади с репликата – „Пак ли този?!”. Постепенно излови всички в кръгчето, нямаше избор, освен да познае и мен. Разпозна Веси за финал. Игрите сплотиха колектива, научих имената и опознах хората, с които не се познавах преди прехода.

Задълбочени в търсене на истинските правила на недовиждащата баба, забелязахме идващите към нас фарове – колата с покупки се задаваше към магазина. След дълги сметки, дали доматите са левче „фактически” или лев и двадесет  „де факто”, дойде време да възвърнем отново мотивацията с паеля и нова доза „чорба Маги”, пълна с „Е”-та и други представители на менделеевата таблица. Никой не се въодушеви от моята „чорба”, егоистично я изкусах сам.

Играта продължи с „Развален телефон” и пляскане по „съседското бедро” (впоследствие Дани ме информира, че играта се казва „Нервички”). Резултатите бяха налице – смешни фрази от телефонните разговори, които трудно бих могъл да възпроизведа и посинени бедра в цялата редичка – от барабанещите, по чужди крака, ръце. Гошко обсъди с младите ни дами Живота и производните му. Жалко, че не взехме негови контакти – можеше да направиме една жмичка в Борисовата Градина или около Паметника на Съветската Армия.

След броени Мигове селото заспа. Събудих се към 4 часа и имах чувството, че чувам пеене. Или си въобразявах или с Иван сме сумнамбулствали за пореден път или беше истина. Впоследствие Дани (отново) ме информира по въпроса – и тя беше чула среднощната песен.

Сутрешното слънце беше точно навреме и на правилно място, за да ни разбуди. Стара Баба отвори бялата църква, с Иван постояхме вътре. Никой не беше чул среднощната песен.

Драгите ни организатори бяха подготвили бусче, което да ни закара до Огняново и минералните бани. Минахме покрай „Омая” – гледах тъжно, но Веси ми подмяташе усмихнато – „Ще дойдем отново! Друг път специално до Омая!”. Вики изтегли листчето за това, „кой ще пише пътеписче?!”. Малко по-късно, в края на деня, мислено го изтеглих и аз. С Мира си говорехме за фотоволтаика и автономно обитаване, минавайки покрай една електроцентрала, огряна под жаркото слънце.  Уви, в нея едва ли имаше автономност – „зелен” звън от протъркани и „зелени” евроцентове... Мира обеща да промени надписа на фанелката ми – пацифистичната ми настройка към света не си подхождала с текста. Сребърният маркер е при мен – очаквам сигнал от нейна страна. Мето и Дани отброяваха събраната сума за превоза.

Третинка от групата слезна в Гоце Делчев и потегли на стоп към София. Останалата част слезнахме до минералния басейн и почти мигновено заскачахме вътре. Преди това обаче беше време за сапун. Рай! Отмихме двудневната липса на хигиена. С Били и Ванката обсъдихме, че водата (морето) няма нужда от страх, а от човешкото уважение (и благодарност бих допълнил). Топнахме се и в горещото Миро, вероятно за да се омиротворим.

Изтопихме благо една кутия с шопска салата и дойде време да продължим напред. С Веси решихме да отидем до Ковачевица – включиха се още Гери, Румен, Ради, Ванката ... след кратък размисъл и Гонзо. Сам – каза, че така ще му е по-добре. Накрая се оказа, че е бил прав.

-„Приключението едва сега започва!” – в опит да заредя Веси с още ентусиазъм. „План максимум” включваше: с. Ковачевица, с. Лещен и къщата от глина, римският град Никополис Ад Неструм, стоп до София.

Потеглихме с бодра крачка, но ми се наложи да се върна до душовете – не е препоръчително да се ходи бос в зелената трева. Веси умря от смях, аз също... казват, че било на късмет! Завърнах се след минутки, групата беше продължила, само адашката ме чакаше.

Продължихме смело напред и след още минутки ни спря първият стоп – „до разклона за Ковачевица”. Млад мъж с малко момченце, който докато завърши разказа си за Гърмен и вече слизахме. По пътя подминахме приятелските групички стопаджии, които вървяха пешком, пръснати из Мирково.

След по-малко от пет минутки към нас се зададе малкото тъмно червено бусче, движещо се, в обратна посока (към Мирково) преди малко. Заскачахме от радост. Вътре ни посрещна бай Боре.

Веси веднага направи асоциация с неговия адаш. Съжали, че си е помислила, че може да не го срещне отново тази година в с.Парил.

Пътят ни прекосяваше с. Лещен – Веси се впечатли от ясната и всепоглъщаща, притегателна гледка към зъберите на Пирин.

Бай Боре имаше работа в с. Горно Дряново – помаха на всичките си познати физиономии, направи три – четири майсторски маневри, разминавайки се на около сантиметър от коли, къщи, огради и спря пред къщав малка, тясна уличка. Тук живееше местният билкар. Помогнах на хората да разтоварят чувалите с мъхове и попитахме домакина, дали ще може да си закупим билки за здраве и усмивки. Отвърна ни, че трябва да дойдем по-късно.

Бай Боре ни показа една скала, която приличаше според него на Ленин. Мъж с шапка. Всъщност била тракийско светилище. Веси не си спомняше лика на другаря Ленин, а аз исках да го забравя. Скалите са си скали. И хората са хора. Макар и относително, всичко в реалността е просто и изразява единствено „себе си”.

Пътят до Ковачевица продължи с приказки за социализма. Бай Боре констатира, че младите, като нас, съборили режима. Отвърнах му:

-„Приятелю, всеки сам си има собствен път!”

Веси много ми се смя, след като се слезнахме. Бай Боре ни разказа, че коларският път води чак до яз. Доспат – адашката отново се ентусиазира. Слезнахме пред „Синият Вир” – Ради, Ванката и Гонзо вече ни чакаха.

Оказа се, че Гери и Румен няма да дойдат – липсата на минаващи коли за стоп ги беше отказала и се бяха задоволили „само” с яздене на кон и возене с трактор. Поне това е информацията, която научих. Хапнахме в кръчмата и потеглихме нагоре. Разказах всичко, което се сещах на тема Ковачевица и възрожденска архитектура.

Когато къщите свършиха и пред нас остана само пътя до Параклиса, Ванката реши да допълни колекцията от събрани сини сливи – с ябълки, качвайки се на едно дърво и започвайки да люшка клоните. Събрахме грижливо материала в кърпата на Веси, която обеща да направи баница с ябълки в София – сложих вързопа на рамо и продължихме в тесните пространства, заключени между недостъпните и „глухи”, каменни етажи на къщите. Хванахме „околовръстното” на селото – шестдесет сантиметрова пътека между шубраци; насладихме се на панорамните гледки и излезнахме в края на селото. Завъртяхме се, оставайки гробището зад гърбовете ни и заслизахме към долната част на селото. Гонзо си тръгна, останахме четиримата. Минахме през характерни къщи, част от които изоставени, друга част – строящи се, трети – добре поддържани или новоизградени. Ради и Веси си харесаха по една – две къщи, а Ванката обсъждаше с адашката задълбочена темите за зелени морави и градинарство.

Опитахме се, неуспешно, да установим контакт с обитателите на една къщурка, в която предполагаемо живееха немци. Hallo! Излезнахме очаквано пред църквата и килийното училище. Заслужено хапнахме по половин кисело мляко с боровинки и ягоди в гостилница „Синият Вир”. Предложих да нощуваме в района, останалите почти се съгласиха, но в крайна сметка метнах ябълките в раницата и потеглихме по пътя надолу. Налях, този път само един литър вода и след секунди дойде първата кола – скачайки, махайки и викайки „Ура” едва ли можеше да ни подмине, без да спре. Качихме се първи, за да отидем до Билкаря.

Млада и възрастна жена от с. Горно Дряново поддържаха собствена къща за гости в с. Ковачевица. Дадоха визитка на Веси и ни спряха пред дома им в селцето. Предложихме ябълки в замяна, но безуспешно. След като отказахме един автостоп, повървяхме из чисто мюсюлманското Горно Дряново, заградено от две чисто християнски населени места от двете му страни (единствено любопитен факт – нищо повече), достигайки до къщата на Билкаря. Потропах, след известно колебание, и вратата се отвори. Човекът ни беше подготвил чай –  мурсалски и зелен. Нито пари искаше, нито ябълки. Благодарихме му, пожелахме му здраве и потеглихме. Момчето, което ни упъти преди минути от главната улица към къщата, сега седеше до него, усмихнато, заедно със своето колело.

Стъпихме на главната улица и дойде следващият ни стоп – жена с малкото й момиченце – отново до Мирково. Сетих се за първия ни за деня стоп. Отново отказаха ябълки. Попитах Веси, дали иска да разгледа къщата от глина в с. Лещен. Дадох й минута за размисъл. Няма време! Наближихме кръчмата в селото и след като хвърлената монета показа лицето си, което означаваше „Стоп” (дали беше ези или тура – няма значение, аз дори не си спомням, че сме хвърляли монети) – метнах рязко: „Ако може да слезнем тук!”.

В Миг жената настъпи спирачката и спряхме пред сградата. Разтоварихме раниците и влезнах вътре, за да потърся ключа. Пред бара стоеше млад мъж – попитах го, откъде и как е възможно да се влезне в къщата. От учудване той забрави дори да ми отговори. Появи се и Гонзо – започнахме да се прегръщаме и да се смеем. Човекът беше шофьорът, качил го на стоп и впоследствие поканил го за по бира в заведението.

Появи се и уредникът – не ни беше писано да посетим къщата на „Флинтстоун” – беше наета от туристи. Забързахме се подир г-н „Стоп”-а на Гонзо и го помолихме да ни вземе с тях. След Миг се движехме в белия мерцедес, заслушани в разказите за кризата в строителния бранш и професионалните ангажименти на човека. Профучахме покрай останките от Никополис Ад Неструм – почти изпълнихме програма максимум. Вдясно от нас се изредиха една – две римски колони, увенчани с капители, разкрити части от сгради и предполагаеми контури на други, крепостна стена, лежаща заровена под гъсти храсталаци, надвиснали с един – два метра над полето.

Колата спря на разклона между с. Дъбница и гр. Гоце Делчев. Слезнахме и с Веси се зачудихме за крайната спирка на човека. Гонзо отвърна, без да се замисли: „Доспат!”. В отговор Веси започна да издава продължителни гласни звуци, завършващи със смях... Наистина имаше желание да отиде(м) до яз. Доспат. Замечта се още, когато бай Боре ни разказа, че коларският път от Ковачевица  до язовира. Каквото пожелаеш – дава ти се, стига да усетиш Мига и да хванеш пожеланото, докато прелита покрай теб, с ушити от самия теб криле, със зададени от теб посока и скорост. Но често и неуловим! Мигът – Тук и Сега!

Пропуснахме Доспат! Всяко зло за добро!

Покрай нас фучаха коли с бясна скорост. Вървяхме бавно към гр. Гоце Делчев, на една – две минути пред Гонзо. Палците, насочени към небето, накараха малък бял автомобил да спре петдесет метра пред нас. Даваше назад. Регистрационният номер беше чуждестранен.

От прозореца на дясната врата се подаде добре поддържаната и леко изрусена коса на грък – човек на средна възраст. Спътникът му беше по – мургав и по – млад, може би с близка до нашата възраст. От кръста нагоре бяха облечени в розово, а надолу – в бяло. Феерия от руси кичури, мургав загар, дрехи в бяло и розово, силна музика с „летен” характер от колонките на задната седалка – момчетата се връщаха обратно към Гърция. Качиха ни и тримата веднага, колебание липсваше. Покрихме всеки линеен милиметър от задната седалка с телата си, а раниците ни запълниха всеки кубичен милиметър празно пространство. На моите въпроси „Where have you been in Bulgaria?” – следваше или засилване на музиката или отговор: “To Sofia – by bus, yes?”. Помолихме ги да ни закарат до разклона на E – 79: „To Goce Delchev – get a bus?”. Със затруднение и опити на Гонзо да говори с тях на немски им повтаряхме единствено и само: „E – 79”. Веси – Веселина се беше сгушила по средата и се заливаше от смях. Липсвала й сдържаност по отношение на смеха, както по-късно ми сподели самата тя. Трябваше да продължим заедно, не можехме да оставим Гонзо сам, въпреки че беше много тясно в количката и предпочитах да сменим транспорта. Каквото пожелаеш – дава ти се! Подминахме табелата „Гоце Делчев” и направих последен опит за диалог – отново същата фраза, запитваща къде са били в България. Веси реши да повтори въпроса (който аз отказах да потретвам), вероятно смятайки, че силната музика е заглушила думите ми. Чуха нейните думите: „In the center? Here? OK ?”. Завършихме разговора с плеяда от „Да”-та и „Не”-та, но намирам за трудно да се комуникира с хора, които възприемат „Да” за „Не”... Консенсусът, до който стигнахме беше слизане в центъра на града.

След кратко лутане разбрахме, че посоката ни е грешна и ни бяха необходими около петнадесет минути, докато достигнем изхода на населеното място, където шансовете ни за стоп се увеличаваха многократно. Пътят ни се движеше по дължината на бул. Ленин – малки деца учудено гледаха надписа на фанелката ми, в опит да разчетат и осмислят посланието. Наистина имаше нужда от намеса със сребърния маркер. Подминахме кръговото и спирката, на която оставихме по-рано частта от групата, която продължи за София. След минути тичахме към махащия ни Гонзо и колата, която спря до него. Джип Volvo. Директно към София – широк и комфортен превоз до вкъщи. Истински късмет. Случайно или не.

Мишо се оказа симпатяга – включи се активно в темите за природата и планините, покани ни дори в с. Долен. С Гонзо продължиха разговора на предната седалка. С Веси заговорихме отново за Живота, професията и заниманията в и извън родината, за изборите, които взима човек и (малките) неща(та), които доставят радост и щастие. Получих съобщение от Иван, че с Ради и младата двойка, която ги беше качила на стоп, ще минат прз Юндола, заради крайпътен горски пожар на Е – 79, образувал километрична опашка от автомобили в посока – столицата. Дадох телефона на Веси и Гонзо, след кеото прочетохме съдържанието му на Мишо. Впоследствие се оказа, че не сме се разбрали правилно помежду си и Мишо е помислил, че пожар има, но край Юндола. Всяко зло за добро!

След дълго лакатушкане по завоите, излезнахме на пътя за София. Последни от колона, започваща от Симитли и вероятно завършваща в града, около кръстовището на Околовръстното и бул. Цар Борис I. Скоростта беше много ниска – слизането за разходка беше възможно, както и използването на храстче за тоалетна и качване отново в колата, напреднала с „цели” десетки метри. Покрай Никополис Ад Неструм отворих пред Мишо тема, свързана с културата, историята и археологията на Западните Родопи. Уцелих десятката – той сподели, че е археолог по професия, със семейна жилка в областта, но настояща заетост в друга сфера.

Темата от Римската империя (Единствено за мен беше невъзможно да се съглася с Мишо, че археологическите разкопки, случващи се в Сердика – Улпия Сердика имат общо с правилния архитектурно – археологически подход за проучване, реставриране , проектиране и експониране на материални културни ценности! Смятам точно обратното... мисля, че Мишо имаше обекти причини да твърди обратното. Ще продължа темата в други обстоятелства) бързо се измести към траките и магическата им култура – поне за мен мистерията на Живота в момента беше малко по – интересна, отколкото меча и колонизационния апарат на древната глобализационна машина „Рим”. Опасявам се, че „Времето” ще установи същото – дошлите в Сердика, преди по – малко от две хилядолетия имперски легиони, за да закодират своя ген и „програма” върху/в местната култура, бит, живот (и архитектура), съвсем наскоро бяха „прокудени” (в архитектурно отношение) от багерите, бързащи да „прекопаят” района около централната спирка на линия No2 на Софийския Метро(политен). Полис – град, а политик – служител на полиса, на града, на народа... Варварски, разрушителен акт срещу (варварския) римски(я) империализъм – колко ирония (и безпогрешна логика и последователност) е(са) заложена(и) във Времето и Съдбата. Всяко зло за добро! Един ден Времето ще заличи и имената на днешните строители на Софийското метро и техните багери! Всяко зло за добро!

А генът на траките е закодиран по – дълбоко! В кръвта на днешните обитатели на София и българските земи!

Мишо разказваше (самият той е присъствал) за традициите, останали в родопчани, от тракийския бит – жертвоприношения на животни, по време на изгрев слънце, извършвани от младите мъже, високо в планината, върху обредна (сакрална) скала. Досущ като скалата с лика на другаря Ленин. Познато, но и далечно. Културният микс се засилва и от наличието на християнски поп по време на ритуала. Според шофьора ни, котловината около Гоце Делчев е била свещена за траките: липсата на селище в равнината и множеството светилища, гробове, обредни камъни в планината го подсказвали.

Музиката в колата засилваше атмосферата.

За всеобщо съжаление не успях да запаметя най – интересния разказ, свързан с античен храм (забравих на кого е посветен – ще трябва да попитам Мишо), разположен при извора на река (забравих също коя е реката и защо точно нея Мишо смята аз реката, до която е разположен въпросният храм), но според Мишо знаците го водели към езеро Попова Капа в Пирин и малка рекичка, тръгваща от него. Същото езеро, на което се любувахме с адаша Веско през юни от връх Джангала. С Веси слушахме мълчаливо историите на Мишо за тракийската култура.

Дойде и моят ред да споделя научените познания по темата – разказах на всеослушание за тракийската култура в Казанлъшката долина, която познавах от, може би един от най – интересните, университетски проект. Веднага ми просветна, къде бих могъл да заведа групата догодина – магията и обаянието на траките, вкоренени във вяра и почит към природата, живота и естествения ритъм на съществуване. „Животът е материален!” – чувах през последните дни –  в настоящето, по време на написването на разказа. Но за траките е бил по-скоро духовен. Или поне балансиран!

Там, където Слънцето докосва Земята – пътуване с влак до Казанлък, в четвъртък срещу петък вечер. Нощна разходка над с. Бузовград в Средна Гора. Посрещане на ранния утринен слънчев диск и лятното равноденствие през процепа в огромния мегалит, смятан за антична „обсерватория” и/или измерител на време и пространство, според бита и културата на траките. Розите – беритбата и розоваренето, розовото сладко и ликьор, гробниците и калетата, водите на Копринка и Севтополис, приказният Казанлък, разположен между Средна Гора и Стара Планина, музеите и Чудомир, минералните води в Павел Баня, легендите и преданията, скалните феномени, Пътят на мощите на Св. Петка, празници и фестивали (Празник на липите и Етноспектакъл „Женски ритуали”), Шипка, златните и кубета и лъвовете, Горда Стара Планина и залезът от кулата на Бузлуджа...

„Траките – децата на Слънцето и учението им за безсмъртието. Животът е един безкраен Път”.

Мисля, че открих причината да съм Тук и Сега, пътувайки с Мишо към София, а не към Доспат; в неделя, а не в понеделник; в задръстване, а не на скорост. Всяко зло за добро!

Завършихме темата с друго магическо място – Демир Баба Теке.

Отбихме се в Дупница – през Витоша за София. Летяхме много бързо – Мишо беше изморен след дългия ден и бързаше да се прибере. Веси се обади на нейния Иван и го помоли да ни вземе от Бистрица и ако е възможно да донесе и малко храна. Очакваше ни топло посрещане.

Сбогувахме се с Мишо и се качихме в 8мия „Весел” стоп за деня. Иван ни беше донесъл хляб, месо и бира – хапнахме с голяма охота в движение, ентусиазирани от спонтанните случки през деня. Закарахме Гонзо, следващата спирка беше моят блок. Дадох ябълките и малко мурсалски чай на Веси и Иван. Прибрах се и застанах пред белите листа хартия.

Смея да твърдя, че изпълнихме деня си с „интегриран туризъм”, след хубавата разходка в Алиботуш.

Два дни по-късно групата се събра отново, в сем. Владовски – когато застанах пред входната врата и звънец с табелка „Владовски” разбрах, защо домът на Мира и Мето носи това название. Веси, Дани, Ели и Виктор бяха направили и донесли баницата с ябълки. Много вкусна. С Мето Владовски бъркахме тенджера след тенджера с чай, а за май прекалих с напитката и хубавото настроение.

На път за вкъщи говорихме с Рали, дали е възможен животът без хартийки. Предполагам, че да, но не Тук и Сега ?!

                Преминахме още една граница, изпълнени с позитивна енергия, спонтанност и креативност, но оставахме винаги Тук и Сега, обратно вкъщи, размишлявайки по Пътя към дома върху наученото, преживяното и обогатяването от Пътя.

                07:20 „часа” е посока на югозапад – там, където България среща южната си съседка; там, където следите от Лимеса остават... но прекрачени от времето и стремежа за свобода и обединение на хората.

                Колкото и лимеса да пристъпвам, винаги се връщам Тук и Сега – в родната земя, към себе си, към корените и „Извора”. Писането освобождава душата.