Мисля си... за Луната,
смущавайки нейния сън,
ала концентрирана бе тя,
несмутимо сънуваща светлина.
Луната спи и свети сама?
В действителност озарена е тя от слънчевия Сийяй,
както парче огледало отразява частица от видимия свят.
Майката Земя обърнала е гръб на Слънчевата Светлина,
и обвити сме в мрака на нощта...
Напомня ни за яркия ден и Неговата светлина,
единствено извитата усмивка на бялата луна :-)
Всевишният Бог, който живее и в нашето Сърце,
излъчва Святост, Чистота и Светлина,
непривързан и спокоен като гладкото море.
Ако почувстваме, че попаднали сме в тъма,
обърнали сме гръб към Източника на Абсолютната Светлина,
а тялото ни се потапя в собствената си хвърлена сянка - невидимия враг,
благодарение на когото - знанието ни потъва в илюзия и заблуда, в страх и мрак.
Мисля си... за Луната,
съзерцавам плавните й извивки,
и умело заострените върхове,
привързвам се към нея.
А тя, дали мисли си за мен?
Похотта, макар и фина, лунна, планетарна да е тя,
винаги замества знанието със страстта...
Да притежаваш, да губиш, да бъдеш, да не бъдеш, да взимаш, да даваш. Все друг да си.
"Бхагавад Гита - Такава, каквато е"
от Шри Шримад А.Ч. Бхактиведанта Свами Прабхупада
надлежно ще ни информира по въпросите за "Похода на похотта*":
глава 2, текст 62
"Докато съзерцава обектите на сетивата, човек
развива привързаност към тях. От тази привързаност се поражда похот, а от
похотта възниква гневът."
глава 2, текст 63
"От гнева възниква пълната илюзия и от илюзията
– объркване на паметта. Когато паметта е объркана, човек изгубва разума си, а
когато изгуби разума си, отново пада в материалното блато."
глава 3, текст 37
"Бог, Върховната Личност, казва: „Единствено
похотта, родена от контакта с материалната гуна на страстта и по - късно
превърната в гняв, е всепоглъщащият греховен враг в този свят, о,
Арджуна.""
глава 3, текст 38
"Както огънят е покрит от дим, както огледалото
е покрито от прах и ембрионът – от утробата, така и живото същество в различна
степен е покрито от похотта."
Драги читателю, читателко, приятелю, приятелко, братко, сестро,
какво ли ще стане, ако мисля си за теб, вместо за концентрираната в своята светла мисия Луна?
Ако силна ми е мисълта,
ще те отклоня към мен,
като река на язовира в плен,
впрегнала сили в изпълнение на чужд план.
Какво ли ще стане, ако потърся те насън?
Ако силна ми е мисълта,
ще те държа в будно състояние цяла нощ,
като нощна пеперуда на ярката Луна в плен,
заблудена от отражението на най-ярката Светлина...
В мислите си щом душата в някого другиго се въдвори,
в неговите светли коси,
дълбоки сини очи,
топли устни,
меки извивки на тялото дори,
млечно бели телесни бои,
то тогава в плен на материята,
илюзията на преходността,
желанията на страстта,
и дима на похотта,
попаднала е неусетно тя...
А душата си ти,
и аз, и ти,
души сме ний,
братя и сестри...
представете си храм,
превърнал се в затвор,
затворили сме всички стаи и пчелни килии,
със собствените си мисли, желания и искания, нали?
Prisoners of our own cells.
С други думи, братя и сестри,
силата на мисълта,
като вечен огън ще гори,
ала нека остане далеч от черния пушек на похотта.
В мислите си щом душата в Бога се покои,
на духовно съвършенство и знание отдала е своите очи.
В заключение, от друга страна обаче, важно е Кого виждаме като Изначален Извор на красотата, интелигентността, силата, смелостта, както и на сийяйната Луна:
глава 10,текст 21:
"От Адитите Аз съм Вишну; от светилата Аз съм блестящото Слънце; от Марутите Аз съм Маричи, а сред звездите Аз съм Луната.
глава 10, текст 36:
"Сред измамите Аз съм хазартът; Аз съм блясъкът на блестящото. Аз съм победата, Аз съм приключението, Аз съм силата на силния."
"Бхагавад Гитамала - като перли, нанизани на конец"
глава 10, текст 34:
"Сред грабителите страшни Аз съм смъртта,
Всепоглъщаща унищожителка на паметта;
Сред шестте промени, които всеки преживява,
Аз съм раждането, което първо си остава;
Сред качествата на добрата жена,
Аз съм славата, красотата, речта
Изящна, нежна и красиво изразена,
Паметта, интелигентността - най-съвършена,
Постоянството, а също и търпението
Иначе казано: прошката и смирението"
Похот*: старобълг. похотъ (Златоструй, 11 в.) - производна на старобълг. хотѣти „искам“. Източник: wikipedia.
Да се подразбира изпълване с желания и искания от фино до грубо ниво и да не се обърква със сексуална похот (макар сексуалната похот да е фина похот на грубо, видимо, обозримо ниво).