Любов и Благодарност - Тук и Сега (Белоградчик – на есен)

„Любов и Благодарност – Тук и Сега”... Лежа, с химикалка в ръка, върху любимия си зелен покрив до Белоградчик, докато вятърът гали нежно тревата около мен. Чествам символично „последния” летен ден – от утре небето ще започне да излива дългоочаквания дъжд над главите ни, а за децата – 14. Септември отмерва края на лятото и безкрайните игри. Чувствам се отново дете. Животът е детска игра!

Звукът от стария касетефон допълваше цялостната картина. Тъга по отмиращото топло лято. Спомних си, че “We were born to die” (в превод – „Родени сме да умрем”) и погледнах каменните лица на скалите срещу мен! А те ?!

Кръговратът на времето е неумолим за преходното и тленното.  А душата ? Обре-чена ли е да се върти в безкраен обръч или намира спасение...

Доброволческият лагер на Жоро и Самиа, която бе пропътувала пътя от Швейцария до Белоградчик, за да изучи от него майсторлъка за използване на глината като строителен материал, беше започнал преди около месец. Самиа ми показа предишния ден красиво направената фугировка на една зидана от глинени тухли стеничка  (за архитектите –зидан контрафорс). Наистина беше умело изпипана и загладена, липсваха пукнатини в материала. Естествен и топъл, мек и червен цвят.

12:00 – оброи гласът от БНР. Глината би следвало да е втасала. Пожелавам си лека работа и се запътвам да фугирам един зид.

Едва днес се доближих до зида и ахнах от учудване... Останах вкаменен от радост! Върху най-горната хоризонтална фуга беше издълбан следният надпис: „Любов и Благодарност – Тук и Сега”. Бог е в детайлите!

Случайно или не, намерих „съмишленик”, изповядващ вяра в Мига, който захранваше с енергия и мен. Мигът – Тук и Сега се беше превърнал в част от ежедневието ми.

„Любов на Мига – Тук и Сега”. От седмици насам мислех, говорех и четях за Мига – единствената физическа реалност, съществуваща Тук и Сега – единственото време, в което съществувахме, ние хората. А любовта – „откривах” я навсякъде около мен в: цветята; слънцето; вятъра; морето; мидите; камъчетата; върховете; делата; киселото мляко разлято от детска ръчичка върху домашна покривка; родопското одеяло; подухвано от вятъра; чашата топъл шоколад; синьото езеро – там горе огледално, но и тук долу по – дълбоко от всякога... в себе си...

„Откривах” видимото – нашият верен и вечен с-Път-ник – и в добро и в лошо; и в мрак и светлина; и в ден и нощ; в облаци и мъгла; в начало и в край; в детска игра и изсъхнали листа... Шума! В тишината и шума – от падащи листа! Но най-вече в баланс, тишина и спокойствие. Навсякъде! Дали ?! „Откриваме” ли въздуха, водата, земята и светлината всеки ден или сме дълбоко уверени в тяхното съществуване? А уважаме ли тяхното съществуване, опазваме ли го, търсим ли ги или просто консумираме?

 Благодарност – давай я, без да я търсиш – безрезервно, безвъзвратно, неочаквано. Благодарност за Мига! Благодаря за доброволческия лагер, благодаря и на Веси и Косьо, че ми вдъхнаха допълнителна надежда, издълбавайки текста върху глината. Благодаря и на Жоро, че ги е поканил и че те са приели предложението. Пожелавам успех и на тримата!

Мога да говоря дълго за архитектура, но искам накратко да обобщя, че човешката любов, енергия и чистота, вложени в архитектурно – строителния процес резултират в устойчивост, уют, комфорт, енергия, щастие – усещания, които изпълват пространството и не биха могли да бъдат измерени с нито един качествен или количествен параметър, рамкирани в нито един учебник, оценени от нито едно жури или комисия, а единствено и само почувствани с човешка и търсеща чистота душа.

И когато глината, формувана от човешки пръст(и) се превърне отново в земна пръст (Земя) – любовта ще продължи да съществува и ще се предаде нататък. Кръговратът на Земята! Планетата Земя и земята – пръст! Спомним ли си, че човек е бил „съграден” от пръст и кал (сигурно и с намесата на Божия Пръст), ще имаме възможност да разсъждаваме и върху Кръговрата на Любовта. Благодаря за Пръста, сочещ одобрително нагоре към небето. Благодаря, че съм Тук и Сега, в Миг, изпълнен с Любов!

Ще се превърнем** отново в глина!

Пръст/Майка Земя + човешки Пръст = материална Любов под формата на Архитектура

Пръст/ Майка Земя + Божествен Пръст = нематериална Любов под формата на Човек

Самиа пристигна по-късно от обичайното, в ранния следобяд. Нисичката французойка от алжирски произход, с живи, черни очи и къдрава черна коса беше отседнала в къщата за гости в с. Извос, където нощувах и аз две вечери през юни. Звездното небе тогава се пръскаше от огромното количество ярки, светещи звезди, които го покриваха. Лунният изгрев над скалите в далечината беше запомнящ се Миг.

Самиа поработи един – два часа над нейните задачи и се включи да ми помогне с довършването на фугата между каменната зидария в тъмното складово помещение. Синята, преносима лампа висеше от буковите летви, окачени на стената и осветяваше зида, коритото със смес, поставено по средата на пода, покрит с варова замазка. Две кофи с вода и нашите силуети в тъмното.

Разказах на Самиа за надписа, който случайно или не намерих –  поредното ми „откритие” за деня, свързано с архитектурата от глина, тя отвърна само: „We are just medium”. Ние сме само посредник, потокът на енергия и информация би следвало да тече свободно, да преминава през нас, да го освобождаваме на Мига, за да може потокът да продължи да тече, да тече... Всичко тече! Предай нататък! Кръг – о – врат –а *?! Надявам се, че предавам нататък в момента – посредник съм на поток от енергия и информация…

Всяка седмица се надявах, че ще приключа предишните си разкази и няма да снимам и пиша нова глава, но всяка седмица завършваше с приказка, която има нужда от споделяне. “We are just medium! We will return back to clay!” – каза ми Самиа. („Ние сме само среда, медиум, посредник! Ще се (пре)върнем отново в глина!”). Отворихме нова тема – „Най-хубавият Миг” в кариерата й досега. Преди малко на брой месеци, по време на групово мероприятие, до нея се доближила жена и започнала да й благодари. Жената живеела в социално жилище в Женева, реновирано по проект на Самиа. Жената била бедна, а жилището й без прозорци, без баня/тоалента и т.н. След продължителна борба, в рамките на 7-8 месеца, с административните рестрикции и бариери, жената получила добре осветен апартамент, с големи прозорци и остъклена тераса – кухня.

–„Не, не, любовта сигурно е от майсторите!”

–„От Вас е! Благодаря Ви!”

Разказа ми за отношението си към работниците: хуманно и добро държание – винаги ги поздравява, приема ги за част от себе си и част от общ екип. Шефът им й споделил, че жизненорадостното й поведение е подобрило работоспособността, желанието и качеството на работата им! Каква е ролята на архитекта днес и помни ли я той все още? На какви ценности и на кого служи архитектурата и защо?

По време на вечеря, под навеса, до фургона, в който спяхме със Зарко, Самиа разказваше на Жоро за Перперикон. Пресъздавам завършващите слова от разходката на Самиа и нейните приятели:

-“You feel just like a body and a lot of people (Thracian spirits I guess) make you laugh from inside! And we laughed and laughed…” / „Чувстваш се като тяло и много хора (предполагам Тракийски духове) те карат да се смееш отвътре! И ние се смееме, и смеехме...”

Разлятите боички на залеза изпълниха с цвят множеството облаци над главите ни и завършиха прекрасния ден.

Част от вечерен разговор само с Жоро, Зарко и Павлин. Зарко ми препоръча няколко майстори на късия разказ и му благодаря – потънах в сънищата на Кастанеда. Получих от него и съвети, свързани с фотографията и Лайката – там обаче все още не съм потънал. Зарко трескаво ме питаше, какво съдържа тефтера ми и какъв стил пиша и понеже не успях да намеря подходящи думи, Жоро взе нещата в свои ръце, разказвайки следния виц:

Чукча се явява на конкурс за писатели:

–„Чукча, тьi читаль Чехов?"

–"Не"

–„Чукча, тiь читаль Тольстой?"

–"Не". Чукча писатель, не читатель!"

И ние се смеехме и смеехме...

Или както често чувах от Жоро – "Страхът разяжда душата!" и "Без стрес!"

Чука – ловец на елена отива в Москва, след което го разпитват, както е видял:

–"Големи сгради и други работи. Отидох в зоопарка - това е важното. Видях жираф – като елен, но с висок врат! Видях слон – като елен, но с големи уши! Видях крокодил! Вьi знаете, что олень?"

–"Е няма нищо общо!"

Същото смея да твърдя и за архитектурата от естествени материали.

На път към с. Извос чакал притича пред колата. Бяхме поканени на вечеря в „дома” на Самиа.  През деня, докато тя пазаруваше, с Жоро й взехме подаръци – 3 картини от талантливата белоградчишка художничка Катя. Жоро хареса два пейзажа на скалите – летен и зимен. Харесах за себе си и за Самиа акварели на пещерните русинки от Магурата. Самиа заговори за съсед на Жоро – Киро, възрастен човек, на 82г., известен с прякора си Байконур, занимаващ се с изкуство в къщата си. Прякорът му е игра на думи, с много интересна история, свързана със семейството му.  Самиа се оказала впечатлена от самобитните му творби, а и от факта, че и двамата са посещавали езерото Байкал (но не по едно и също време предполагам). Там тя е срещнала мънички хора с много шарени дрешки – все още си спомням силното впечатление, което беше запаметено от нея и се четеше в сяйното изражение на лицето й, докато разказваше историята. Но нека се върнем отново в Белоградчик – нейни приятели направили кратък филм за самоукия творец и тя имала желание да предостави филма на един музей за съвременно изкуство в Лозана. Хванала пътя от Белоградчик до Лозана – във влака разбрала, че си е забравила билета и преструвайки се, че го търси – кондукторът я подминал с думите, че ще провери билета, когато се върне. Гарата наближила и тя слезнала мигновено. Жоро, Сандра, Петра, Васил, Матиас и аз бяхме потънали в разказа и чашите с вино. Самиа отишла в музея – административното лице, което я посрещнало я помолило да изчака до 16.00 часа. Разходила се в книжарницата. В 16.00 часа получила отговор, че директорката на музея е извън града, но въпреки това,тя разказала за българския Бай-конур на заместника й, който останал впечатлен и се опитал да свърже Самиа с директорката по телефона. След малко й била връчена слушалката, с придружаваща я реплика – „Директорката иска да говори с Вас!”. И заговорили:

–„След малко ще пристигне куриер. Той носи списание  за мен – купи го и после ще ти върна сумата!”

Самиа осъзнала очевидната грешка и обяснила, че не е служителка на музея, а гост –  пропътувала е специално целия път от България, за да се срещне с нея, след като е получила нейни контакти от архитект в Женева. Разказала й набързо историята. Впечатлена от чутото, уредничката на музея хванала първия влак и след един час пристигнала, докато Самиа междувременно взела списанието от куриера, под слисаните погледи на всички музейни служители. Впоследствие разсеяла въздуха около случващото се:

–„Това е нормално!”

Повторила надълго историята пред директорката, предала й филма на цифров носител, а управителката на своя страна благодарила. Във въпросния ден тя чествала рожден ден! Обратно в Белоградчик – историята приключи, а рожденият ден на Самиа наближаваше.

–„We are Muslim, because… we are Muslim! First of all we are alive and free!” / „Ние сме мюсюлмани, защото ... ние сме мюсюлмани! Но преди всичко сме живи и свободни!”

Дали сме свободни или не – не мога да кажа, но със сигурност Самиа е права, че сме живи и преди всичко сме хора, а после всичко останало.

Последва забавна история, свързана с Бай Мишо от с. Извос, който попитал Самиа, как е „мерси” на френски, след като й предложил домашни яйца:

–„How is Merci in French?”

– “Merci”, отговорила на свой ред Самиа. Последвал същият въпрос, но и същия отговор. Бай Мишо казал нещо неразбираемо, но съдържанието било в духа на: „.... тя май не ме разбра”.

Събудих се от високия глас, на който всички пееха „Happy birthday to you, dear Samia” / „Честит рожден ден, драга Самиа”. Скочих от дивана и поднесох подаръка – вечерта завърши емоционално, с радост. Младият дух на Самиа потвърди усещанието ми, че годините при нея са абстрактно понятие и че изглежда значително по-млада. Животът е детска игра!

Събудих се в зеления фургон с мисълта “Morgen hat Gold im Mund!” („Утрото е по-мъдро от вечерта”), а и че има нещо по-ценно от златото, но не можех да си спомня съня.  Четвърт час по-късно върнах картините в главата си: серия от сънища – 6 на брой. Или един сън с шест различни сцени  - но не е необходимо да ги преписвам дословно, единствено ще кажа какви поуки намерих в тях: 1)Вяра 2)Бъди искрен 3)Благорност и прошка 4)Жертвоготовност и уважение 5)Отдай се на себе си, а не на всичко, на което искаш да се отдадеш 6)Утрото е по-мъдро от вечерта

Днес е Неделя! Неделя беше и денят, в който написах тези думи в тефтера си, днес отново е неделя! И отново навън вали!

Не – Деля! Мъдрост!

Няколкото недели по-късно открих за себе си значението, скрито в името на неделя – ден, който не се дели, човек запазва за себе си и вътрешния си мир. Бог създава света за 6 дни и почива на 7мия – Не Дели времето си със Света. Ден за вглъбяване, ден на слънцето (Sunday). Всеки ден трябва да бъде една малка Неделя – малък празник на светлината, дори и календарът да показва друго.

Връщам се отново в Белоградчик – Днес е Неделя! Седмата мъдрост липсва – тя е заложена в деня! Очаквам я с радост, но имам и търпение.

Човек е абсолютно съществуване, ако владее себе си и егото си. Същностната природа е чиста потенциалност! У-стан-ови ли го човек – ще намали страданията. И ще преде на нов стан.

Получих от Жоро триъгълно стъкълце – подарък от кашона с шарени стъкларии, същите, които използвахме за банята – „Слънце и синя луна”. Нека греят денонощно, и в най-тъмните моменти, ако въобще се появят подобни. Разделихме се с пожелание за здраве и вдъхновение. Благодаря!

Взех довиждане и с Павлин и Зарко. По пътя за къщата за гости, обитавана от Самиа, закарахме Павлин до дома му. Фаровете на колата осветяваха пожълтялата трева, избуяла от двете страни и между пътните „коловози”, образувани в полето от автомобилни гуми.

В далечината, под запотените стъкла и капките дъжд навън, зад стилащата се мъгла изплуваха огромните каменни силуети. Скалите на Белоградчик! Наричан в миналото Београд. Пред къщата на Павлин се намираше вила „Безгрижие”. Самият той обича книгите, ненавижда бездействието, освен ако не е свързано с четене. Топлите му големи очи подсказваха добър нрав. Обеща да ми донесе неговата Библия, която беше закупил от антиквариат в Русе, при следващата ни среща. Зарко сподели вчера, че за него Библията крие решение на всяка момента задача – интуитивно отворяш на някоя страница и започваш да четеш. Вникни и ще намериш отговора. Може би същото важи и за Живота – вникни в него? Какво ли би казал Зарко сега?! Той – моят съквартирант във фургона е пътувал много, живял в чужбина, най –много в Испания, доколкото разбрах; обича да се шегува; да снима; да чете; да говори; понякога и да ме убеждава; екстровертен по природа; синеок с прошарена брада и шапка; отговарящ на обръщението: „Майсторе!”. По стечение на обстоятелствата се здрависах три пъти с него за до-виждане, с пожелание за здраве и успехи. Нарича ме „Dreamer” /”Мечтател”, а себе си – реалист. Егото е движещ фактор за човека – позволих си да не се съглася с него и с Айн Ранд, въпреки че харесвам „нейния Извор”.  Да, егото е извор, но предназначението му... Овладей го! Master it! Даде ми добри идеи, едната беше мъдра, но боя се че я забравих. Утрото е по-мъдро от вечерта. Спомних си само: „Да, това мога да го направя!”. Беше свързано с планинските заслони.

Цветната баня беше готова, мазилката която довърших на челник също. Захари остана до фургона, а колата потегли –Жоро, Самиа, Павлин и с мен. Двамата с Павлин бяха страхотен екип – като Ин и Ян – черно и бяло. Едно ръкостискане с Павлин беше достатъчно – интровертна личност. Жиро разказа, как веднъж Павлин се прибрал вкъщи чак от Самоков, изминавайки цялото разстояние пеша за 2 дни, без да спи (тук историите за планина, ком –емине и др. определено бледнеят); как лови риба с голи ръце – не се и учудвам, след като видях как заключи една малка оса между зъбците на вилица, но разбира се впоследствие пусна на свобода. Мисля, че обичаше своя дом безусловно и съответно го напускаше рядко, докато Зарко не спираше да разказва истории, свързани с пътувания. Истински хора. Белоградчик е изпълнен с мир. Това е и причината Калето да бъде запазено в отлична структура – големи сражения не са водени тук, по думите на Жоро. Склонен съм да вярвам.

Преди да тръгнем седяхме под навеса, а капките падаха върху тръстиката над главите ни. Заговорихме за имена – трима „светци” (Св. Георги, Св. Павел и бащата на Св. Йоан Кръстител) обсъждаха духовни теми. Самиа ми сподели, че името й означава „Above natural”/ ”Извън или над естественото”.  Разказах й за моето име. Весел.

На рождения ден снощи Жоро каза, че се опитва да създаде „Автономно обитаване” – колко точно и изчерпателно определение . Всичко останало избледня за мен.

В 00:00 подарихме подаръците на Самиа – емоциите извираха, като бълбукащ Мурсалски чай, който забравих да взема със себе си и да приготвя. Здраве да е. Очите на Самиа искряха – от изненада и благодарност. В 00:00 не си пожелах нищо – но ако го бях направил, със сигурност щеше да бъде: „Любов и Благодарност – Тук и Сега”.

–„Лека нощ Самиа и до скоро!”

–„До Супер-скоро!” – отвърна ми тя.

Лежа в леглото в познатата зелена на цвят стая, където отседнахме преди месеци с Катя и пиша под жертвоготовната игра на капките дъжд, стрелващи се в небето като парашутисти, но без парашут, за да претърпят трансформация тук долу, за да напоят сухата земя, за да отмият прахта от очите ни, „усмихнати” в „предсмъртен” полет, за да полетят отново като пера, жертвайки се, за да ни върви като „по вода”. За да достигнат отново морето и океана и да се слеят с него. За да завършат Кръговрата* на цялото!  За да се Пре-върнат**!

Изминаха почти 4 месеца, но ги чувствам като години – извървях дълъг път, за да се върна днес, отново Тук и Сега в Белия град. Чака ме дълъг път, докато настъпи Мигът да бъда отново Тук.

В миг си спомних, че името ми Веселин освен радост, за мен може да означава и любов. „В” е буквичката, която ми напомня за формата сърце. В последно време го срещам често – издълбано в най-различни форми. Въпрос на гледна точка. Вероятно съм Dreamer, да – просто себе си. Връщам се към сънищата, оставяйки молива и тефтера в затъмнената стая. Вероятно си въобразявам, „В” всъщност означава единствено и само „Вътре” (на анг. In/Inside), а всички останали парчета на пъзела избираме сами, как да подредим.

В ден 7 те очакват Любов, Ра-дост и Хармония. Поне очакваха Весел-Ин във въпросната дъждовна вечер. Дано очакват и всеки, който търси. Ам-ин.

В Неделя Бог почива, в очакване да откриеш себе си. Благодаря за Не-деля.

Понеделник – официално: Вяра, Надежда и Любов. Тъмна крайпътна спирка в 6.00 часа. Светех с челника в мрака. От Бело-град-чик се зададоха два силна фара. Качих се на автобуса и започнах да пиша. Продължавах да пиша. Не спирах да пиша.  Слезнах на централна гара и се качих на метрото – бързах. Бързах да благодаря на много хора, в Миг на чисто Съ-Знание!

Любовта изисква Благодарност! ТУК и СЕГА!

ВеселИн, 02.11.2012 – по случилото се на 17.09.2012г.

*Кръговрат: Кръг, който се върти?

Опитай пак: Кръговрат = Кръг с Врат-а?

Предай на-та-тък: А къде е клЮчът от Врат-а-та?

Опитай пак: Кръговрат! Кръг – О – Врат!

 **Пре – Връщам = Превръщам (се)?

Опитай пак -  Пре – Връщам = (Отново се) Връщам?

Опитай пак – Пре – Връщам = Отново се връщам, но вече съм бил там“

Опитай пак...

Тук и Там, където историята продължава:

Случайно или не – пътят ме отведе след Белограчик до Странджа, нейде там близо се намира и родово имение „Изворче”, откъдето на-стоя-щия разказ почерпи вдъхновение.

Случайно или не – снощи прелиствах малка книжка и попаднах на работилница за ПЕЩ и ествествени материали. Как я бях пропуснал ?! Веднага реших, че ще жертвам своята Не-Деля и ще посетя втория ден на работилницата на Мария и Мартин, макар и да бях изпуснал предварителното записване. В уречения утринен час стоях пред вратата на бялата къщичка в любим мой софийски квартал и натиснах един – два пъти звънеца. Видях в програмата, че всъщност става дума за детска работилница, която вероятно нямаше дори и да се състои. Петнадесет - двадесет минути по-късно потеглих обратно към вкъщи. Вече се бях отдалечил, когато нещо ме накара да се обърна – зеленият микробус пробуди съмнения в мен, дали пък всъщност не бях прибързал да си тръгна. Изчаках да видя и наистина мъж и жена слезнаха от возилото и отключиха вратата на двора. Не се колебах дълго и се върнах на Мига. Помахах им отвън, зарадвах се, че им допадна малкият ми неделен ентуазъм, а те на своя страна ми благодариха за проявения интерес и ме поканиха вътре. Оказа, се че има грешка в програмата. Покрай приказки за: Италия, как се прави и борави с пещ; как се изпича хляб в Пещ; какво е  „устойчива” архитектура; чаша чай с печени тиква и хляб, времето се плъзна мигновено и сградата на Кабинката се изпълни с весел глъч и детски смях. Работилница за деца – всички играехме неуморно – 4 деца, 8 възрастни и 1 пакет глина. Върнах се отново в Белоградчик, макар и да бях вътре в бялата къща, изпълнена с колоритни и цветни интериорни решения. Животът е детска игра! Благодаря на Мария и Мартин за топлото посрещане; на Боряна, че ме насърчи да отида; както и на другата Боряна за бялата и уютна „Кабинка”, намираща се малко по-надолу от Мануш войвода, на улица, кръстена на друг войвода. Благодаря и за чашата и изрисувания върху нея символ на Ом (санскр.ॐ).Ом-Ин! Ом е В нас!

Случайно или не – тук и сега се сетих, къде за първи път видях Мария и Мартин – една презентация, в която случайно или не, сме участвали заедно. Pecha Kucha Night @ ВИАС (Пе-чак-ча е оригиналното име на презентационния формат, а не моя поредна игра на думи).

Случайно или не – днес приключва Софийска седмица на Архитектурата 2012. Случайно или не – тя витае там и някога, а аз пиша Тук и Сега. Какъв по – хубав ден от днешния, за да завърша моя разказ. Животът е детска игра!

Случайно или не – днес, докато пишех, си припомних абзаци от предишни разкази, които написах наскоро, вдъхновени и те от Белоградчик – мисля, че и те имат своето място Тук и Сега:

....Разказах на Милуш за архитектурните ми вълнения напоследък – след като обявих в себе си архитектурата за „излишна”, започнах да разсъждавам как тя може да бъде отново нужна (в моите очи) и да съжителства успешно в (с) природата (с човека)! По естествен Път – както би следвало да съжителстват човек и Бог и техните (производни) създания (деца) – архитектура и природа! Архитектурата е наше (общо) дете – Тя има нужда от Игра, в същата степен, в каквато и ние! Нека играта да започне Тук и Сега!

В отговор на моите търсения, извън контекста Милуш възкликна с присъщата си чиста (и истинска, неподправена) духовита аскетичност: „ ...само един подслон ... покрив, където да се подслоня. Само това ми трябва!”. В момента си давам сметка, че от 9 месеца разсъждавам върху проблематиката на Егото (Игра на Его), а отговорът се намира в едно единствено изречение – на една ръка разстояние, дори по-близо. Играта не е сложна, Егото е сложно! Докъде се простират нашите истински нужди и потребности и докъде Егото ?! Скромността краси човека?!....

....Но казвайки на бялото – черно, ти сам залъгваш себе си, слагаш си маска, а така залъгваш и средата около теб. Именно това е Егото. Егото са ролите, които играеш, без да искаш – твоето фалшиво аз, изявено под натиска на външната среда, под илюзията на магьосника. Устремът към нещо, което не си ти и е извън теб. Маските, които скриват истинското ти Аз. А истинското ти Аз не познава страх или надменност, колебание или твърда „сляпа” решителност, страдание или еуфория – познава себе си, света около Него и константното блаженство и хармония. Действията на истинския ти Аз са блажено освободени от привързаност към резултата. Истинският ти Аз търси Истината, но тя сама го намира!.... 

1+1 = 1

Албум със снимки "Любов и БлагоДарност - Тук и Сега"

Снимки от първия уъркшоп в Белоградчик