172 800 Мига в Рила

172 800 Мига в Рила

главни заподозрени: М.З., М.Б. и В.В.

                Изминават малко повече от две денонощния от началото на поредната „игра”, която съдбата ми (ни) устрои … за завършек на ежедневието и делника. Игра, в която се включих напълно свободно, лишен от нагласа и очаквания, с усмивка; игра, изпълнена с радост и наслада от конкретния миг ... всичко останало извън Мига дали отново ще съществува ?!

                Пожелах си свобода и почивка на планина, сред природа; възможно най-хубавото, позитивното и естественото, което би могло да ми се случи – само това ... и нито дума повече ... забравих за всички останали планове и организации, хвърлих заровете и оставих детайлите в гъвкавите ръце на съдбата.

                Петък вечер, малко преди полунощ ... Обикновена вечер за „освобождаване” –  в своя обичаен стил секундите опиянени се бавеха, заглушени от младежката глъч в центъра на София. Излезнах за кратко, за да изпратим колективно Марто (един приятел от Ком-Емине), часове преди полета му ... а колко мига има в един час (или погледнато в подтекст: на колко от тях обръщаме внимание и ги приемаме за дар, с наслада и удоволствие) ?

                Попитах Момчил, дали уговорката за съботна разходка на Витоша остава, но по разколебания му поглед, лишен от характерната весела усмивка, разбрах че не кипи от желание.

                -„ В такъв случай ще отида в Рила – в момента гори пожар и бих се включил като доброволец!” – изрекох много набързо и мисля, че с решителността си го спечелих, защото след няколко мига, без капка съмнение, заяви че и той ще дойде (подсъзнателна манипулация No1). Трудно ще разбера, дали постигнатият резултат се дължеше и на факта, че Момчи вече беше изпил литър – два бира, но е и без значение – започнахме организация относно транспорта до Рила, предвид и задължителния ранен час на пристигане в района на пожара (пожарът, вихрещ се от дни по билото на Рила над Рилския Манастир – местността „Бели бор”, в близост до вр. Баба и вр. Бричебор, над река Илиина обхващащ територия от около 1500 дка) –  около 05.00 часа в кризисния щаб в гр. Рила.

                Случайно или не, спонтанно се сетих за Мирела (ще я наричам Мира – самата тя така предпочита),  която преди минути ме разпозна в оскъдната светлина, разпалваща тъмнината на градината пред градския театър. Както винаги решителна, веднага се присъедини към идеята и въпреки нейната подкрепа, все още решение за транспорт не се намираше. След известно мислене Момчил реши да вземе колата от брат си, аз предложих да го закарам до тях, за да се снабди с необходимите дрехи и провизии за гасене на пожара и за завършек да го оставя до брат му, откъдето да тръгне няколко часа по-късно и да ни вземе с въпросната кола. Тримата кръстосахме набързо града и се подготвихме уверено за утрешния ден. Момчи имаше желание да вземе реванш пред себе си, след малък инцидент, който му се беше случил по време на доброволческата му изява в пожара на Витоша, в местността Бистришко Бранище, а Мира ... тя просто обича природата безкористно!

                Срещнахме се в 04.00 часа, след оскъдна доза сън, на Румънското Посолство, отпрашихме към Мира, която беше подготвила закуска и чай и ускорихме в посока Е79. Единодушно взехме решението, че е най-разумно шофирането да бъде моя отговорност, заради завишените промили в кръвта на Момчи. За късмет горивото ни започна да привършва (направо май си свърши) на метри преди една крайпътна бензиностанция.

Около 6 часа сутринта достигнахме манастира – влезнах в двора на архитектурния комплекс, както и в църквата „Рождество Богородично", под „звуците” на тишината, тишина в която се потапяш и навлизаш в себе си... Свещенослужител изпълняваше утринната молитва – пожелах си да бъдем здрави, както и дъжд, който да обвие пожара в „смъртоносна” , но природоспасяваща прегръдка. Напълних си 5 литра от Рилската вода – дано да ни бъде достатъчна!

 Пристигнахме до отправната точка в точния момент, въпреки малко закъснение и се включихме към смесена група от пожарникари, служители на Природен Парк „Рила”, военни и доброволци! Част от същите тези доброволци, които браниха Витошките гори от огъня – с големите си сърца и големите си кофи (някой и с големите си фотоапарати), пълни с вода и ентусиазъм ... доброволци, с които вече се познавах или вече се бях срещал по други, коренно различни поводи или с които сега се запознах. След дву- или тричасовото изкачване, по стръмна местност, на източните планински склонове над Рилския манастир достигнахме билото. През нощта огънят беше частично овладян и движението му към Рилската свещена обител и живата гора над нея – възпрепятствано. Под билото гледката беше потресаваща – три или четири долини над р. Илиина бяха обхванати в пламъци и дърветата се сгромолясваха, след серия от мрачни “симфонии”, изпъленени с редуване на тих пукот и пращене, предизвестяващи огнения „край” на гората, заключена в обсега на пожара. Склоновете бяха напълно обгорени – за щастие голяма част от пораженията бяха върху трева и ниска растителност. Организацията на спасителните отряди беше на добро ниво (може би по-високо от нивото на организация по време на Витошкия пожар), огньовете се ограничаваха чрез разпалване на контра пожари.

Задачата ни беше да следим и предотвратим (с лопата и саморъчни „тупалки”) разгаряне на растителност или торф по дължината на билото и за щастие положението беше сравнително спокойно. В края на деня (около 3 часа) ръководителите на операцията ни информираха, че ще изтеглят хората надолу и вероятно доброволците няма да бъдат необходими за следващия ден – въпреки огромните мащаби на пожара, горящата гора оставаше недостъпна, а ограничаването на огъня, поне по официални данни, беше намалено. Хеликоптери кръжаха над рилските склонове, но с понижен коефициент на полезно действие ... гората болезнено се нуждаеше от дъжд!

Момчил предложи да ни разведе из Рила, вместо да се върнем в лагера над манастира. Храната и водата в раниците ни беше малко количество, имахме само по една връхна дреха на човек, без дъждобрани и спални чували – и въпреки това Мира и Момчи лесно ме склониха да се отправиме в посока Рибни езера, където по план трябваше да нощуваме в едноименната хижа. Въпреки импровизираното и непринудено решение за тръгване към сравнително непозната посока (само Момчил беше минавал маршрута преди доста години), с откъдна екипировка, аз се чувствах много освободен от излишни мисли и планове, наслаждавах се на всеки миг и гледка, без страх и опасения от неизвестното – носех със себе си единствено вяра и позитивно мислене.

Горските ни дадоха основна информация за пътя, който трябваше да следваме, върнахме им лопатата и получих в замяна една сопа, която компенсираше липсата на щеки (може ли да отида да гася пожар без щеки ?!), оказала се добър приятел и опора, по време на слизанията.

Пътят ни започна над връх Бричебор и премина през през вр. Баба и следните върхове: (ако правилно се ориентирам в момента по картата пред мен) Дъбрава, Теодосиеви караули, Рилец, Острец. Движехме се без маркирана пътека – само по билото и планинските зъбери, редуващи се с широко затревени плата. Първият час или два вървяхме над пушека, с готовност при необходимост да се включиме в пожарогасенето, но така и не се стигна до там, заради добрата намеса, която бяха свършили групите, отговарящи за горната част на билото. Обядът (многократно мислено благодарих на дядо ми за краставиците и доматите, които „случайно” получих предишния ден от него) ни вдъхна нови, свежи сили и благодарение на песните на Мира и обяснителната информация от страна на Момчил за Рила, продължихме весело напред, а приближаващите дъждовни облаци, оставайки зад нас, неволно ускориха темпото ни. В следващите 4-5 часа от прехода, ниско под стъпките ни остана серия от много красиви, небесносини езера (Манастирски езера, Джендемски езера, Смрадливо езеро – последното по думите на мълчаливо, но единодушно, избрания за наш водач Момчил – е най-голямото езеро в Рила), в чиито гладки и огледални повърхности се извисяваха стръмните каменни сипей и зъбери. Последните две езера от маршрута примамливо ни подканяха да ги посетиме отново, но този път с палатки, които може да бъдат опънати върху (полу)островчетата, които водата образува при допира с брега. Планината ни разкри истинската си красота, истинското си лице, в което открих и една типична женствена черта – зад булото на острите, скалисти върхове и каменни студени масиви в сърцето на Рила се криеше мека и нежна топлина; уют, скрит зад маската, достъпен за всеки дръзнал да се докосне и погледне „зад” нея, скачайки в дълбоките води.

Последните слънчеви лъчи, „подухвани от вятъра”, заиграха весело на повърхността на Смрадливото езеро, а в небето блесна композиция от лъчи и облаци; в далечината, на хоризонта Мусалла беше облята от светлината на залеза... В низината под вр. Йосифица засияха Рибните езера и хижата до тях. Бяхме радостни от достигането на крайната цел и безпогрешната интуиция на Момчи –  Мира дори затича надолу по скалната маса.

 Хижата се оказа достатъчно уютна за нуждите на нашия екип огнеборци и мигновено след настаняване се отправихме в столовата, където се надявахме да задоволиме неуморния глад на Мира и да влееме свежи сили за утрешния ден и връщането към манастира. След обилната вечеря, се разговорихме отново за планината – попитах на шега Мира и Момчил, дали искат да  изкачиме Мусалла.

-„ Да бе, да!” – Момчи имаше семеен ангажимент на следващия ден, на който беше дал дума да присъства, и трябваше да се прибере до следобяд в София, а и в допълнение преходът от х. Рибни езера до Балканския първенец и слизането до Боровец щяха да ни отнемат по план между 12 и 14 часа (слизане от Ястребец с лифт до курорта), а изпуснехме ли лифта ни очакваха още 2-3 часа слизане по стръмен терен. Любопитно е да отбележа, че „страдахме” и от недостиг на финанси – с точно тридесетте лева, които ни бяха останали, можехме или да си купиме храна от х. Рибни езера или евентуално да си платиме билетите за лифта. Темата изглеждаше приключена, а моята шеговита идея – забравена. Блед опит за манипулация No2.

Съвсем „случайно” на съседната маса до нас, Мира срещна нейн приятел – Станислав, професионален рибар (или както сам се изрази – риболовът за него е начин на живот), който заедно с кучето си Firsty (Първак или Първан) развеждаше един англичанин на риболовен туризъм за около десетина дни из България. Днес беше последната им вечер и утре слизаха обратно в „цивилизацията”. Станислав очевидно имаше нужда от комуникация по балкански, заради липсата на словохотливост в мълчаливия му и самовглъбен събеседник и много бързо се включи в нашата компания. Дори обеща да вземе със себе си брата на Момчил (също запален „мухар” – каквото и да означаваше това) при следващия му риболов. Разговорът вървеше много сладко, Мира си играеше със симпатичното и умело дресирано кученце, но когато започнах да виждам двойни образите на другарите ми, реших, че е вече време за сън.

Но играта продължи – може би заради пресушаването на втората ракия – Момчил, изведнъж прие налудничавата ми идея и тримата (всъщност струваше ми се, че Мира намира разговора за поредната шега) започнахме да обмисляме, дали Момчи може да отложи семейния си ангажимент за следващ ден, дали ще успеем да смогнем на тежкия маршрут, как най-целесъобразно бихме могли да „инвестираме” финансите си, как ще успеем да стигнем до Рилския манастир, където ни очакваше основния ни багаж и колата ... Имаше дори идея да изтеглим парите си за нощувки и със сумарно 60-те лева да потеглим на нощен преход към Мусалла (кеф ни лифт, кеф ти храна, кеф ти ракия) ... С голяма доза позитивизъм, гъвкавост на ума и може би не особено трезва мисъл стигнахме до най-смисленото решение към момента: „утрото е по-мъдро от вечерта”. Навихме аларма за 04.00 часа и решихме да се събудим сутринта и тогава да решим, как ще прекараме деня. Преди лягане Станислав, ентусиазиран от разказа за участието ни като доброволци в пожара и  желанието за изкачване на Мусалла, в желанието си да ни подкрепи, ни подари цялата му останала храна – вафли Боровец, две консерви с риба тон, един хляб и едно топено сирене. Дар, без който нямаше да успеем да продължим и за който останахме безкрайно благодарни и замислени как трябва да върнем жеста. Боровец вече не беше мираж.

Мира  се сърдеше за ранното ставане и за вибриращия телефон в завивките, завърлен игриво от Момчил за лека нощ в краката й. След кратко суетене ситуацията се проясни – имахме налични сили да продължим приключението.

След кратко изкачване, посрещнахме красивия изгрев от пътеката под главното било – огненият диск се издигаше резен по резен над хребетите в далечината, достигайки пълния си размер и заливайки ни с живителна енергия.

Момчи съчини извинителен смс до брат си, „молейки за милост” (леко преувеличавам) и информирайки, че ще се наложи да пропусне семейния ангажимент. Почувствах се гузно, че дадох идеята за Мусалла и Боровец.

Подминахме разклона за Семково и Вапските езера, разминахме се с няколко групи туристи (подложени на кръстосан разпит от Мира за часа на тяхното ставане, за да се увери сама, че въпреки прекалено ранното ни ставане, не сме единствените ранобудници и че не е необходимо да ни се сърди) и се насладихме на закуска с прекрасна гледка към яз. Бели Искър и Балканския първенец. Прекосихме малка рекичка, „населена” с „каменни” хора, от която допълнихме шишета си с вода. Потопени в красивите гледки продължихме да крачим по билото и след като подминахме разклона за хижа Грънчар ни очакваше продължително изкачване по пътечка, виеща се през високи клекове. По случайност паметта на фотоапарата ми се изчерпа, а другата ми карта беше останала в колата, но всяко зло за добро – снимките и думите бледнеят пред Мига и истинските усещания и преживявания. Препоръчвам Мига (и маршрута) на всеки.

Теория на случайностите – напоследък вярвам в нея или по-скоро в липсата й. Всичко, случващо е функция или начална стъпка към резултат, определен от наш (не)съзнателен избор или действие. Нищо не е случайно, макар и привидно да е. В природата (в частност и в нас като част от Нея) е закодирана безупречна и неоспорима логика, чието разбира и осмисляне обикновено се крие извън 5-те сетива.

Трудно ми е да преценя, дали благодарение на случайността или външният ни вид, обсипан със сажди и будещ съжаление или разказът за ранното ставане и дългия маршрут, който щяхме да извървиме, попаднахме в следната ситуация: Мира се разговори с една групичка от трима души, слизащи от Мусалла и даде гласност на човешката ни история:

-„ Охооо, от х. Рибни езера сте тръгнали! И сега какво – сигурно ще слезнете в Боровец, а ?!” – закачливо се зарадва единият човек.

-„Да, но едва ли ще ни останат пари за лифта!” – завършихме диалога с доза смях.

 Минута след като ги подминахме, единият човек от тях ме догони и ни подари техен билет за лифта – така или иначе нямаше да имат възможност да го използват, защото пътят им не се връщаше обратно. Подариха ни и техния втори билет. Помолиха ни да поискаме и трети билет от водача им, придружаван от малко по-голяма група, с когото очаквано се срещнахме след минути. Решихме, че сме получили предостатъчно и разменихме две – три изречения с водача и продължихме нагоре, без да повдигаме темата за третия билет. Щяхме да се справиме, светлината отново беше с нас. Надявам се добрите хора, дарили ни своите билети, да четат разказа в този момент и след края му да се свържат с нас, за да ги почерпиме с кекс, който Момчи ще направи.

Последни метри преди стъпването на 2925. Красивата гледка към Трионите и вр. Малка Мусалла притъпиха чувството за умора и глад. Заслужена прегръдка! Почти 9 часа от първите крачки за деня.

Очаквах по Пътя да срещна група от приятели (Хашо, Нина, Вероника, Биби, Петя, впоследствие и Тошко), тръгнали сутринта от София, но не съм си представял, че ще пристигнеме абсолютно едновременно на върха.

Изведнъж оживлението и глъчката на върха стихнаха и всички, включително и моите приятели се отправиха към лифта, който щеше да направи последния си курс в 18.00 часа. Останахме да пийнем чай (доволни и спокойни, че имаме пари да си го позволим), да обядваме забъркани заедно риба тон, домати, топено сирене и хляб и да се заредим с енергия от върха. Храната беше изключително вкусна и зареждаща. Освободих една поза от паметта на фотоапарата и запаметихме Мига! 2925!

Желанието ми беше да слезнем по зимния маршрут и въжетата, но по средата на пътеката слезнахме към лятната, за да се придвижиме по-бързо. Затичах надолу, за да догоня моите приятели. При заслон Ледено Езеро си долях вода и се полюбувах на чистотата на едноименното езеро. След минути вече преговарях с Хашо, дали ще му бъде удобно да закара мен и Момчил до Дупница, откъде да си хванем стоп до Рилския манастир, за да вземем колата. Манипулация No3 също проработи и транспортът беше осигурен. Въпреки, че по-скоро ми се иска да вярвам, че Хашо се радваше искрено на пожарната ни команда и добросъвестно реши да ни подкрепи в каузата. В Поли (колата на Хашо) имаше място за двама души, така че реших, че ще бъде най-добре да изпратя Мира направо към София, заедно с момичетата, вместо да ни чака в Боровец. Решението не беше взето лесно, но предвид, че шофирането се падаше на мен,а Мира не си носеше книжката – това беше единственият подходящ вариант за разделяне на групата. В началото Мира искаше да дойде с нас, но впоследствие се оказва, че е намерила общ език с момичетата, уговаряйки ги дори да се включат към Младежкия клуб по пешеходен туризъм, в който членуваме и тримата. Тошко също искаше да ни съдейства с транспорт до манастира, но не беше с личен автомобил, а се придвижваше с негови приятели.Междувременно намерихме и решение за транспорт от разклона за Рилски манастир на Е79 до колата – Мира и Момчи имат приятел на име Жоро, с когото са били на Ком-Емине преди две години и който по случайност в момента се намира в гр. Рила при свои роднини. Успяхме да се свържем с него и той се отзова веднага и каза, че ще ни вземе от разклона и ще ни закара догоре.

Километричната върволица от хора се нижеше бавно покрай х. Мусалла (и мащабния строеж на новата хижа в алпийски стил) в посока лифта, а нашето време изтече (поне за мен) изключително бързо във философски разговори ... за нещата от живота.

В 17.45 се редяхме редом до огромна тълпа от хора пред станцията на Ястребец. С Момчи приготвихме една шепа стотинки и „двулевки” за третия лифт, когато с радост установихме, че хората от персонала не приеха парите ни и ни пуснаха свободно само с 2 билета (вероятно щяха да ни пуснат и тримата без билети). Денят определено беше позитивен.

В Боровец беше време за използване на услугите на първия срещнат банкомат и заслужено хапване на сладолед. След минути хвърчахме от Самоков към Дупница. Случайно или умишлено разговорът се завъртя в посока, след която Хашо пожела да ни остави до разклона на Е79 за Рилския манастир, вместо до Дупница. Едва ли ще се съглася, че това беше поредната манипулация от моя страна – този път дори не действах умишлено. На Хашо и Нина им дължа по един подарък, но се надявам, че и кексът няма да им се размине.

За около половин час, пред бензиностанция Миг Петрол, пробвахме да спрем кола на стоп, за да не разкарваме Жоро, но в крайна сметка се оказахме принудени да му звъннем, за да изпълни уговорката. След минути дохвърча една кола, която ни взе и потегли с мръсна газ, почти в движение. Караше чичото на въпросния Жоро. За късмет човекът беше дошъл нагости от Благоевград и беше така любезен да ни превози до колата, защото се оказа, че дядовата Лада, с която Жоро е планирал първоначално да ни вземе, се оказала недостатъчно надеждна за пълния курс. Скоростно, в разговори за Рила, района, гората и пожарите, стигнахме до лагера. Момчил се успокои, че колата и багажът са на мястото си, напълнихме вода от манастирската чешма и се спуснахме надолу, и обсъдайки случки от Ком-Емине се озовахме в гр. Рила. Жоро ни помоли да откараме малко негов багаж до София, натоварихме колата и се отправихме към финалното ни приключение.  По пътя натоварихме един стобаджия (стопаджия от с. Стоб) за няколко километра и трудно отказахме на поканата му да ни нагости в къщата му (каквато впрочем трудно отказахме и на Жоро, заради късния час). Около 22 часа стъпихме на Е79 и следващите два часа изпаднахме в дълбоките дебри на философията и в замяна получихме благотворен ефект – „буден” разум (напълно буквално и напълно преносно, защото почти не заспах на няколко пъти).

Горивото отново ни свърши (пак преди бензиностанция) ... и без да изпадам в излишни детайли, свързани с философия и Пътя, пътеписът би следвало също да върви към своя край.

                Пристигнахме в София около полунощ, разтоварихме багажа на Момчи в тях и потеглихме към другия край на града. Написах следното в телефона си, за да не забравя Мига: „Навън се задава буря, капчици дъжд самопожертвователно, привлечени от земната гравитация, завършват житейския си път върху асфалта или се стичат върху лицето ми. Some feel the rain, others just get wet!” Надявахме се дъждът да бъде силен и да залее опожарените гори –  за съжаление това все още не се случва, но надеждата е винаги жива. Последното изпитание за деня беше да избутаме една закъсала кола.               

                Време за размисъл (или манипулация в матрицата No1) ... Направи добро, за да ти се върне! Бумерангът ни удари здраво и смея да твърдя, че с Момчи наскоро май извършихме едно добро дело. Може би (не)случайността е замесена. Нека обаче да се абстрахираме от конкретиката – направиш ли безкористно, с желание и ентуасизъм, добро дело, наистина заради самото дело, добрината ще ти бъде върната, по един или друг начин, в един или друг момент. Играта обаче тук започва и целта е да предадеш, полученото по линията, за да поддържаш огъня жив, за да могат да почерпят повече хора топлина от Него...

Време за размисъл 2 (или манипулация в матрицата No2) ... Природата за пореден път ни доказа, че е наш дом, общ Дом за всички Нас – тогава когато ние сме позитивни, приемем себе си, всички останали около нас и Нея за Едно цяло, за равни, дълбоко в душата си, с любов...

                Време за размисъл 3 (или манипулация в матрицата No3) ... Животът е игра!

                Пожелавам на 7-те пострали души-герои, по време на гасенето на пожара над Рилския манастир, мигновено възстановяване. Разказът се посвещава на всички хора, с които споделих тези две денонощия над Рилската обител и които ни помогнаха по Пътя; на неуморните герои, които цяло лято гасят „пожари” в България и опазват една от истинските ни ценности – гората; на всичките (образно) 172 800 секунди, през всяка от които се чувствах в облаците и на всяка от които се насладих (или поне се опитвах) истински, концентрирано и максимално . „Жив” е единствено настоящият миг, всичко останало остава в миналото или никога не настъпва в бъдещето – илюзия, която се опитва да затвори очите ти за истинското щастие и за Мига, в който ти живееш пълноценно ТУК и СЕГА!

Текста чете: Веселин Веселинов

Снимките към приключението са достъпни от Тук. Препоръчвам да прочетете разкази на Мира и Момчи (следват по-долу)!

По хребета (автор: Мира)

"Само по хребето, само по хребето", са единствените думи, които долавям. Идват от устата на човека, с когото Веско говори в далечината. Вероятно е гъбар, но със същия успех може да бъде и билкар или наркотрафикант. Не изглежда общителен и ни хвърля пренебрежителни погледи, в които ясно се чете мисълта: „Тия в ред ли са да тръгват към Рибни езера в 4 следобед.” Стоим близо до връх Баба в Рила, някъде над Рилския манастир. Там сме заради пожара в Рила. Взели сме решението почти мигновено късно предишната вечер и сме потеглили от София към 4 сутринта, след има-няма 3 часа сън.

„Приятел в нужда се познава, а аз с планината съм си приятел”, е казал Веско с типичната си меланхолична сериозност, докато е шофирал по тесния път към Рилския манастир. На пожара сме останали около 7 часа, правейки каквото са ни заръчали, но в един момент сме се почувствали излишни, защото основната работа е била свършена предишния ден. Решили сме, че е време да си ходим, но така или иначе сме били набрали височина, а гледката на огромната планина, обвита в пушек и пламъци, била едновременно потискаща и омагьосваща. Просто не ни се е прибирало. И, както много от идеите през този уикенд, и за тази да тръгнем към Рибни езера се спори от къде точно е дошла. Може би Веско е споменал, че никога не е бил там и му се ходи. Може би Момчил е казал, че не е толкова далеч и го е повторил два пъти замислено. Може би аз съм ги доубедила, че времето е хубаво и нямаме нужда от екипировката, която сме оставили долу до Рилския манастир – дрехи, дъждобрани, чували, шалтета, ръкавици...

Така или иначе решението е взето и сега седим на билото и слушаме обясненията на този човек. Момчил смята, че можем да се оправим и без да питаме, но Веско иска да се презастрахова, понеже пътят не е маркиран. Първо човекът иска да ни прати по някакви заобиколни пътеки, но после казва, че може да минем и по „хребето”, ако не ни мързи да катерим и спускаме.

Не се заслушвам в останалите думи, които долитат до мен. Така или иначе никой ми няма доверие за ориентацията. Но самата дума „хребет” ми харесва. Представям си нож и как ние се движим по острието му. Не съм единствената, която предпочита този път. Единодушно решаваме и тръгваме нагоре. В началото ни обгръща пушекът от огромния пожар, надишваме се, въпреки че сме покрили лицата си с кърпи и затова почти тичаме, за да се измъкнем по-бързо. Пътят е маркиран само с пирамидки, пада се успореден на Мальовишкото било и постоянно ни изненадва. Качваме и слизаме, слизаме и качваме. На моменти изглежда толкова тесен, промъкваме се през малки назъбени скалички и Момчил току казва: „Ей това ако не е Рилското Конче!”. На други места пък става широк и обсипан с дребни камъни и трева. Това, което неизменно е там, е Рила. Рила, която ни обгръща от двете страни и ни погълва с цялата си величественост. Някой обяснява, че тя е затворена планина и трудно може да бъде обхваната с поглед. Сега обаче сме навлезли право в сърцето й и ни се е разкрила с цялата си прелест. Доскоро не я обичах тази планина и разказвах наляво и надясно лоши работи за нея – за гадното време, за камънаците, за липсата на зеленина, за твърде популярните места. От днес отношението ми ще бъде различно.

Времето напредва, а с това нараства и нашата неадекватност. „Всичко наред ли е, как си?”, питаме Веско, след като в един момент установяваме, че е изостанал малко: „Ами може да се каже, че изпитвам известен дискомфорт”, казва той, а Момчил изпада в истерия от безпомощен смях. Безпомощен и заразителен, защото след малко всички почти сядаме, задавяйки се от неуправляем кикот. Пушекът и трите часа сън си казват думата и оттук нататък не можем да преценим дали всичко около нас е толкова вълшебно или просто ние не сме на себе си. Но следват все по-красиви гледки – десетки огромни езера, чиито имена не знаем и които надничат зад скали, върхове и поляни, синьо, жълто, бяло, зелено, обвито в тънък слой мъгла около слънцето. Единственото притеснително са черните облаци, които пъплят след нас. Представяте ли си новината в някой жълт вестник: ”Трима на косъм от смъртта в Рила при необмислен преход след ЗАПОЙ”, започва Момчил и пише статията на глас с максимално много черен хумор – „В.В., М.З., М.Б. тръгнали на поход в Пирин, без да познават пътя, без достатъчно дрехи и след безсънна нощ на запой. Момчил много държи на думата „запой”. Харесва му звученето. Продължава да натъртва думите – „при безразсъдна разходка архитект, юристка и одитор попадат в почти фатална прегръдка с дебрите на Рила” и такива ми ти клишета, докато Веско официално не заявява, че сме се оляли и да млъкнем. Решаваме да се ободрим с рендъм разговор за най-силните песни на Лили Иванова, отново достигаме консенсус – „Камино”, „Ветрове” и онази за монаха, жената, любовта и съдбата. Аз лобирам и за „Любовта е по-силна от всичко”, но не бива приета.

И така в шеги и закачки, точно по залез слънце, достигаме един последен връх, който изкачваме, и в полите му какво да видим – хижа Рибни езера! Освен хижата обаче виждаме и нещо друго – някъде в далечината, някъде зад много други върхове в една прекрасна Рила, се извисява Мусала. Шарените слънчеви лъчи току що са я достигнали, първо нея и тя ни приветства с цялата си красота на края на тази немаркирана пътека. Всички разговори замлъкват, вятърът гъделичка косите ни и просто вдишваме въздух, загледани напред.

Не знам от къде дойде предложението, не помня кой прие и кой го разкритикува, не знам какво обсъдихме и колко време ни беше нужно, за да решим да направим двудневния преход за един ден, въпреки ангажиментите си и въпреки че колата ни беше в другия край на планината. Но на другата сутрин в 5.30 вече катерехме противоположния връх по пътя, осветлен от челници и звезди. Чувахме звънците на полудивите коне. А посоката беше ясна – само по хребета, само по хребета, към Мусала. И бяхме решени, че ще успеем. Познавахме се и знаехме възможностите си. Можехме да разчитаме един на друг. И не, не беше толкова рисковано именно заради нас самите и заради хората, които ни помагаха през целия път – Жоро, който ни даде колата си, Станислав, който ни даде храната си, случайните туристи, които ни дадоха обратните си билети за лифта от Ястребец, приятелите на Веско, които ни закараха от Боровец, другият Жоро и лелинчо му, които взеха Момчи и Веско по пътя обратно към Рилския манастир. Беше хубаво, защото беше спонтанно. Стръмно, но красиво. Безотговорно, но запомнящо се.

На другата сутрин се събудих в София. Прозорецът се затваряше и отваряше сам. Времето беше мрачно. Май беше есен.

Текста чете: Мирела Заричинова

Приятел в нужда се познава (автор: Момчи)

ДЕН 1

Беше една обикновена петъчна вечер, която ми напомни за пореден път за няколко неща дет съм ги пропуснал, ама пък може и да ги хвана някой ден. С такива едни мисли се запътих към Народния театър, където първо попаднах на Мирела. Поговорихме малко за идеята да ходим на една малка Витоша в събота. Продължих към масовата среща на Мавзолея по-весел и с по-малко бира в ръка.

След малко се появи и Веско. Някак решихме да не ходим на Витоша и той спомена, че тогава отива да гаси пожар.  Аз и Мирела се навихме доста бързо и стартирахме с първата малка врътка: Веско и Мирела отиват до Веско да вземат неговата кола (трябваше да я остави в София за събота и неделя), взимат ме от Народния, отиваме до нас да си приготвя багаж, караме Мирела у тях, мен Веско оставя у брат ми. Аз взимам колата от брат ми и на другия ден потегляме към Рилския манастир да гасим пожар.

 Лягаме към 1, ставаме към 3 и потегляме към Рила. Докато чакам Веско за първи път ни предлагат помощ: едни полицаи доста мило ме питат дали не съм закъсал. В този момент Мира звъни да съобщи, че пред тях масово разбиват коли и да сме отишли съвсем до тях. Счупени коли нямаше, но пък имаше чай и мляко с мюсли.

Пътуваме към Рилския манастир с ретро хитове и много настроение. Забравям притеснението си от предстоящата среща с пожара. В гр. Рила си мислим, че сме срещнали група доброволци, а се оказва, че за топъл хляб са тръгнали хората. Спираме в Рилския манастир за малко, няма глъч, само красота и магия.

 Закъснели сме за срещата в 05:00 (часът е 6:00), питаме няколко човека и те ни ориентират къде да оставим колата и да се присъединим към идващата голяма група военни, пожарникари, хора от Национален парк „Рила” и доброволци. Голямата група скоро идва, набързо се оправяме и тръгваме с тях. Движим се с добро темпо и с всяка крачка пред нас се откриват нови и нови гледки към Мальовишкото било. Тук някъде Веско каза „Приятел в нужда се познава, а аз с гората съм си приятел”. Целта ни е да се качим на билото и да пазим да пожарът да не го прехвърли и да отиде към Рилския манастир. Всеки получава периметър за наблюдаване. Разхождаме се и бием с лопати и клони от клек, където нещо пуши близо до още неизгорялата трева.  Вятърът не е силен. Тук горе на билото нещата изглеждат под контрол. Долу в гората гори ниската растителност, пука и пуши силно.  Пукането при горене, онзи звук, който всички толкова много обичат,  когато седят пред камината, сега ни ожасява. Става 15:00ч. и от екипа на Национален парк „Рила” ни казват, че няма да има нужда от нас утре.

Колебаем се (Веско не е много много за) и тръгваме към 15:00 директно от пожара към х. Рибни езера по Рилецкото било. В нас имаме вода, малко храна, по една блуза, но повечето ни екипировка е в колата на Рилския манастир (дрехи, палатки, лекарства и т.н.). Аз водя щот я знам хижата:] (от тук точно не съм вървял). Първият час вървим през много дим идващ от пожара. Оказва се, че по-нагоре по билото от долината на р. Илийна са се качили доброволци и са спрели пожарът да не премине билото. Продължаваме бързо напред и пред нас се открива все повече от красотата на Рила – гори, върхове, реки. Изпадаме в истеричен групов смях чат-пат без особена причина, просто ни е едно такова превъзбудено, пък и не сме спали.  Минаваме безименнни върхове и безименни превали към 5-6 броя (имената не ги знаем). Наблюдаваме залеза над  Смрадливото езеро, а в далечината, окъпан в оранжево-лилаво-жълто-червено, е вр. Мусала. След малко пред нас се открива гледка към Рибните езера и хижата между тях. В хижата ни обслужват като на хотел и ни препоръчват да се изкъпем в реката. Настаняваме се към 21:00 и отиваме към столовата да похапнем и пийнем. Изхарчваме почти всичките ни пари, храна пестим за утрешното ни пребиране към Рилския манастир по долината на Рилска река. Мира на съседната маса вижда познат голям рибар - Станислав, който води хора по реки и планинински езера да ловят на муха. Веско подхвърли идеята да ходим до Мусала на следващия ден. Аз веднага казах, че туй е пълно безумие и нямаме храна, пари, време (трябваше да ходя да видя едно бебе на другия ден извън София) и няма как да стигнем от Боровец до Рилския манастир. Веско спомена, че негови приятели сигурно щели да качват вр. Мусала, та можели сме да измислим нещо за транспорт. Мира не взе позиция, а си похапваше стабилно за пореден път днес:]]]. Дойде ред за прогнозата за времето по БТВ-то: слънчево, жега, код: оранжево до червено. Станислав (рибарят) седна при нас и предложи храната си за утрешния ни преход до Мусала. Ние отказахме и казахме, че няма да го правим тоз преход. Той изчезна и след малко дойде с 2 консерви риба тон, хляб, топено сирене, вафли и кучето му Фърсти (Първанчо). Докато Фърсти си правеше кълбета под команда по пода, ние решихме да навием все пак една аларма за 04:00ч. и взехме храната. Приятел в нужда се познава.

ДЕН 2

Събудихме се в 04:00ч. Веско провери температурата навън, Мира искаше да спи поне още 2-3 дни и после да тръгнем, където ще ходим. Явно беше мой ред да ме „Хванат лудите”. Станах, взех да ги ръчкам да тръгваме към вр. Мусала. Хапнахме по 1^1/3 вафла и 1 блокче шоколад и в 5:30 потеглихме на челници. Луната беше залезнала, а хиляди звезди още грееха. Минахме по стената на езерото и през стадо кончовци за по-интересно и си хванахме пътеката.  Посрещнахме изгрева високо. Голяма огнена питка изскочи зад Мусаленското било. Мира беше гладна, много гладна. Това означава много бързо темпо и постоянни въпроси за мястото на закуската, което постоянно променяхме и приближавахме към разклона за х. Грънчар. Идваха ни различни идеи за бизнес и за развитие на МъКъТъ (Младежки клуб по туризъм).  Видяхме първите хора, а после и още няколко. Мира ги питаше само един въпрос: „В колко станахте?”, за да ни натяква, че ние сме били станали в 04:00.

!Не забравяйте непосредствено преди излагане на слънце: сопа 2 метра дълга, обилно с крем против изгаряне, шапка за слънце (идиотка, сламена, арабска кърпа), очила (за ски, оксижен, в случай на изгубена леща – два чифта очила)!

Подминаваме разклона за х. Грънчар и се разминаваме с Руска (КЕ легенда и пее). Наближаваме Мусала с по някоя друга „Делка” (почивка)  и солета с лютеница. Пеем си „Рила ни е мила”(Мира го мисли вече!). Срещаме група симпатични туристи и им разказваме за нашите приключения, споменавам, че нямаме много много пари. Продължаваме и им пожелаваме лек път, а след малко един от тях ни догонва и ни подарявят две карти за лифта. Казват ни, че скоро ще се разминем с другата част от тяхната група и да вземем от тях още една. Благодарим им много пъти, но не посмяваме да питаме за още една карта. Приятел в нужда се познава.

Става все по-красиво и сме съвсем опиянени от Рила. Изкачваме вр. Мусала, 14:10ч. Походили сме 8:40ч. Време е за прегръдки. А горе си е лудница. Витошка пасти да яде:]. Има всякакви хора. На върха се срещаме с приятелите на Веско. Той започва тихата дипломация, за да ни метнат от Боровец към Дупница. Правим си малко пиршество, като в една кутия смесваме риба тон, домат и топено сирене. Изведнъж ми става съвзем гузно, че съм объркал семейните дела (посещението при бебето). Надолу слизаме с нормално темпо. „Кипва” ми за малко, но след потапяне на краката в езерото на х. Мусала всичко е на 6 пак. Време е да мислим схеми как да стигнем до Рилския манастир. Сещам се за един приятел от КЕ’10 Жоро, който щеше да идва с нас да гасим пожара и има роднини в гр. Рила (под Рилския манастир). Мира му звъни. Оказва се, че той е в гр.Рила в момента и веднага се нави да ни вземе от разклона за Рилския манастир на път Е79 и да ни закара да вземем колата.

На лифта ни пускат тримата с 2 билета. В кабинката се наливаме с вода и теглим чоп кой да пише пътепис за преживяването (традиция от МКТ). В Боровец е време да се разделим. Мира се качва с прителки на Веско към София, а ние двамата с друг негов приятел потегляме към Дупница. От приказка на приказка те се навиват да ни метнат до разклона за Рилския манастир на Е79. Оставят ни там на залез слънце. От онези залези с облаци, окъпани в целия цветови спектър, и слънчеви лъчи прокрадващи се през тях. Благодарихме им много. Приятел в нужда се познава.

Пробваме се на стоп 30мин, за да не разкварваме Жоро, но коли почти няма, а желаещи да спрат още по-малко. Звъним му и той почти веднага се появява с лелинчо си. Оказва се, че ладата на дядо му имала проблеми и нямалко как да ни вземе. За късмет леля му с мъжа и дошли да ги видят и лелинчо му се навил да ни метне. За отрицателно време стигнахме до манастира, всички завои бяха ясни на лелинчото на Жоро. Остави ни точно на колата. Много благодарихме на поредните ни „спасители” за деня. Приятел в нужда се познава.

 Качихме Жоро при нас и се засилихме към къщата му в гр. Рила, защото той ни помоли да вземем малко багаж за София. По пътя си говорихме за свободата и магията на планината и как може да промени живота на човек. Стигаме до къщата и Жоро ни кани да останем да хапнем и да си починем. Ние учтиво отказваме, защото знаем, че после няма да успеем да тръгнем. Натоварваме букет, буркани и разглобено колело и потегляме към София. След няколко километра някой стопира в тъмното. Време е да започнем да връщаме доброто. Спираме и закарваме позакъснял и подпийнал работник до центъра на с. Стоб. Отклоняваме предложението за кафенце в неговата къща. Веско кара от Рилския манастир до София. Потъваме в сериозни разговори за живота.

Стори ми се най-разумно да разтоварим бурканите и колеото у нас. Разтоварваме и майка ми се събуди. Зададе няколко логични въпроса, а аз и казах, че ще и разкажа утре по-подробно цялата история. От нас към дома на Веско аз карам (едвам, едвам). На бул. България виждаме закъсала кола, спираме, нямаме въже, но поне ги избутваме, за да не са посредата на кръстовището. Оставям Веско, но не мога да намеря място за паркиране, та се лутам 20-30мин около къщата на брат ми, докато намеря място за паркиранеТам е и братовчедка ми, която ме посреща със сладък салам. Разказвам и историята и към 03:00ч. си лягам.

Случващото се този уикенд  си вървеше само и водеше собствен живот, а ние бяхме само участници в него. Извинявам се на всички и пак им благодаря.

Текста чете: Момчил Блъсков