40 човека - 17 дни - 700 км - 1 цел

На Път.

Денят е 20. юли 2011г. Все едно беше вчера. Групата на Милуш потеглихме от вр. Ком, в посока изток, към морето - на едно незабравимо приключение, от което няма връщане назад.

Пътуване към себе си, след което намираш ключ след ключ, в "джобовете" си, за да отвориш всяка затворена врата.

След Емине си говорихме с Иван Митков, колко ли хубаво ще бъде преходът да бъде филмиран и/или заснет и показан в изложба. Мечтата се сбъдна и всички бяхме в очакване на премиерата на документалния филм "Ком-Емине".

Никулден. Участвах в дълга серия от подаръци, сам или групово, за различни хора. След като оставих първия подарък за деня, получих своя първи дар - минавайки през подлеза пред градски мол, чух китарен звън. Веднага разпознах мелодията, която излизаше под ръцете на човека – "И замириса на море"! Любима песен от прехода, която винаги свързвам с Емине. Чуден знак и подарък в деня на филма.

Късно вечерта, след прожекцията на филма, купувах последния подарък и се заговорих с продавача, защото прояви интерес към филма - минавал е пътя от Ком до Емине и според него духовният заряд е по-мощен, сравнен с Камино (Пътят до Сантиаго де Компостела). Не бих се нагърбил да кажа, дали е прав, но със сигурност думите му са повод за размисъл, дали човек трябва да пропътува стотици километри, за да открие нещо, което е съвсем близо...

Благодарение на режисьора Никола Барбов и екипа (Александър Иванов, Богомил Големанов, Мартин Петров, Косара Иванова) се сбъдна и друга моя мечта - винаги съм искал да бъда част от филмова продукция, защото киното е любимото ми изкуство още от детските години, когаато ходих да гледам анимационни филмчета и Star Wars в столичните кина в началото на 90те. Когато кино "Изток" все още беше кино, а не супермаркет. Благодаря за възможността! Връзка към сайта на продукцията: http://komeminefilm.com/ 
Филмът може да бъде изгледан тук: https://www.youtube.com/watch?v=jRp4nCnfQVM

Тръгнах на море, а скочих в един океан, дълбок и чакащ да се гмурнеш смело навътре, за да откриеш себе си, своите мечти и цели... В Едно с При-Рода-та и Божествената магическата пръчка, която я е Съ-Творила.

С благодарност за срещата с всички приятели по Пътя - през 2011 г., 2012 г., 2013г. и .... г. :-)

Градината на любовта

БГ: Случайно или не, копаейки днес в градината на баба ми и дядо ми, извадих от пръстта каменно сърце. Буквално или не, в "градината" на всеки от нас, любовта е посята, но и дълбоко заровена, в очакване да бъде "намерена" от "пръстите". Само, за да разберат, че трябва да я заровят отново... още по-дълбоко, но в сърцето и душата!

EN: Accidentaly or not, while digging today in the garden of my grandmother and grandfather, I pulled out a heart made of stone. Literally or not, in the personal "garden" in each one of us, love is sown, but deeply buried, waiting to be "found" by the "fingers". Finally to find out that they have to sow it again... even more deeper, but in the heart and the soul!

Full size images @ Flickr

Приеми ме!

                Обикновен съботен следобед.

                В. затвори вратата и със забързана крачка се устреми към университета – четиримата имаха уговорка да работят цяла нощ.

                На кръстопътя пред училището сви вляво, в необикновена за него посока – сети се за силата и вдъхновението, извиращи от вековното дърво в парка и решен да се зареди за нощния маратон, бе понесен от Пътя в посока – гората.

                Деца играеха баскетбол в двора на гимназията. Спомни си за двама приятели, които имаха странния навик да замерят същите кошове посреднощ. Гласът на момичето изплува в съзнанието на В., с въпроса: „Защо?” ?! Единствено „Защо?” и нищо повече.

-          „Защо се случва така?” – допълни В. мислено – „Защо как?”

                Тя се беше разделила наскоро с мъжа си и живееше сама с малкия си син. В. се отърси от въпросите и започна да води диалог сам с вътрешния глас, в търсене на отговор на въпроса й.

                На шега, или не, въпросната жена обичаше да сладкодумничи, по женски разбира се. На шега, или не, беше кръстила клюкарския кръг с гръмко название, с ключова дума "интрига". При все вероятно, защото „Размисли и страсти” бе вече заето. Шегата настрана.

                Случайно, или не, на шега, или не, тя може би беше предизвикала съдбата: преди няколко месеца беше разкрила, че мъжът й се е запътил към друга жена – възможно е дори пътят да го е отвел и до дома й – факт, довел до логична и заслужена раздяла.

                „Защо се случва така?”

                Отговорът дойде светкавично – ясен и категоричен, под формата на заповед: „Посади (корените на) Любовта в Дома си (подразбирай сърцето)  и я приеми!”. Каквото почукало – такова се обадило.

                Целият „разговор” бе отнел не повече от минута – две, време за което В. беше преминал  по тесния тротоар край училищната ограда, качил стъпалцата до пазарчето с плодовете и зеленчуците и вече бе стъпил върху пешеходната пътека.

                Възрастна дама прекосяваше булеварда и трамвайните релси по същото време от срещуположната страна и разминавайки се с нея, В. се усмихна широко – непринудено и сърдечно, съвсем спонтанно. Дори без да иска! В мига на разминаване тя прошепна: „Малка      душица     златна!”

-          “Приеми ме!”.  И Любовта почукала на вратата. Истинската, чистата.

Очите на В. светнаха – поредното „малко” доказателство за „големите” неща. Нищо случайно, самата Истина.  Вдъхновен изтича и скочи в тролея – в посока университета. Разходката в парка се отлагаше, дървото му беше показало друга пътека, за която трябваше да разкаже. Краят на един магически следобед.

Казват, че се сещаш за някого, защото той мисли за теб. Замислете се! А какво се случва, когато се сетиш за Любовта или Бога?

След седмици В. беше убеден, че срещна лицето на същата възрастна женица, на мястото място, но времето беше облачно, очите наведени и се разминаха бездушно. Сигурно доказателство, че ако сърцето и умът не са пречистени и затворени за Истината, Пътят е безвкусен и не води до никъде, колкото и да крачиш.  Защото вървиш сам, драги ми В., заключен за „случайните” срещи с Провидението!

            Отново се почука: „Събуди се, В.! Приеми ме!”…

БЪДИ БУДЕН, драги приятелю – читателю!

Защото идва зима, и на пешеходната пътека може да имаш среща с кишата, хвърлена от гумите на преминаваща кола.

И какво по-вдъхновяващо от обикновен есенен съботен ден?

Керемида изпука под черните скъсани работни обувки.

-"Нали ти казах да не стъпваш по средата!" - назидателно каза възрастен глас в отговор на случилото се - "Сега ще намеря друга керемида, за да я смениш!"

За първи път В. стъпваше върху покрива, и макар предупреждението и инструкциите, счупването беше следствие от липсата на умения в подобна ситуация.

Часове по-рано, точно в 3 часа през нощта, В. отвори очи. Въртеше се в кръг, заобиколен от хора, принуден да спре, с течащ нос, болезнено гърло и плачещ. Беше му лошо, и насън, и наяве, събуждайки се замръзнал. Изхвърляше всичко ненужно от съзнанието си...

А сега - жаркото слънце го галеше и зареждаше с животворна енергия, след като го принуди да захвърли връхните си дрехи. Витоша се белееше от първите снегове, с ясен силует между застиналите облаци и над морето от шарени клони. Температурата беше малко над нулата, но В. чувстваше топлина. Сам със слънцето и тихия полъх на октомврийския вятър.

Денят потъна в нощта, озарена от пълната луна. В. трепнеше, в очакване на лунното затъмнение, което предварително, заедно с неговия събеседник, бяха прочели, че ще се състои в 3 часа през нощта. Бяха подготвили по един лист със списък от неща, с които биха искали да се разделят от тук насетне. В. прочете, че лунното затъмнение е мощен момент за при-ключ-ване на страница от живота, а събеседникът предложи идеята за списъка.

 Преди малко повече от една година, пълнолунието и оцветения в синьо диск, завари В. в дебрите на Стара Планина и запленен от магията на среднощната разходка и цвиленето на стадата коне, В. взе решение, че ще поеме по нов път, имаше желание да го изживее. Погрешен път не съществува - разликата е в уроците, които ще получиш, по време на различните при-ключ-ения. Едни те връщат обратно на същия кръст-о-път, други те водят напред. Край и Ново На-Чал-О.

Отново Тук и Сега - среднощният разговор продължи: един от разговорите, които не можеш да дефинираш, дали е тук и сега или тече във времето, от много дълъг период, с известни прекъсвания до днес, само за да продължи, от там, откъдето е бил прекъснат - на приливи и отливи... По стечение на обстоятелствата двамата събеседници се отказаха от среднощната разходка до Голямото Дърво. Попитаха отново Google относно затъмнението - оказа се, че правилно са постъпили. Вече се беше състояло - на 19. сутринта, а не на 20., както очакваха в момента. В. си спомни, че на преди едно ден-о-нощие се събуди премръзнал. Няма нищо случайно...

От колонките зазвуча "Преображение" и неусетно В. се озова на балкона, със запалка и листа хартия в ръцете - два елемента, предназначени един за друг. Списъкът с неща, с които В. иска да приключи пламна и клюмна овъглен. Прах при прахта. Лунната светлина засвидетелства акта.

Магията на 19. Октомври...

Отново Тук и Сега - торбата беше пълна с круши и лежеше върху металния олук на покрива, докато ръцете опитваха да подменят керемидата. Покривът не беше докосван от човешки ръце с години. Малък охлюв пълзеше в близост, оглеждайки се с двете си очички. Да го свалим ли долу? Да се месим ли в живота му? Как е стигнал до тук и защо? Камъкът тежи на мястото си, не му е присъщо, например, да лети - вероятно и малкото охлювче, извадено от своя контекст се чувства извън мястото си? В. не намери друга причина за счупената керемида и приятелчето бе свалено долу (изключвам приказката за слона в стъкларски магазин).

А, ние - хората - ние, чувстваме ли се на място? Тежим ли, там, където трябва да се чувстваме леки като перце?

Търсим ли ръка, която може да ни върне обратно НА МЕСТОТО ни?

След като приключи с беритбата, В. изневиделица изслуша разказ за човек, който се е почувствал "на место", осъзнавайки себе си. Съпътстващ шок и гадене от всичко преживяно до момента - познато чувство у всеки един от нас? В. си спомни за разказите на Карлос Кастанеда.

Там - 19. Октомври 2012г. - точно преди една година. Трима души крачеха из уличките на с. Владая, в търсене на път към полите на планината и малкия хълм, върху който беше живял за кратко Светец. Най-почитанията български Свет-ец, честван на настоящата дата. След минути стояха пред кръста, четейки молитва в името на Св. Иван Рилски. Молитвата остана в пощенската кутия, поставена до кръста, а думите отекнаха във вечността, превръщайки се в тишина. За мир на българския народ.


Отново Тук и Сега - вечерта беше топла. Вуйчото на В. беше пропътувал хиляди километри и световния океан, за да бъдат днес заедно, на една маса. Малката му сестра ХрИстина играеше с хвърчило - калинка, задвижвано от въздушния поток на климатика, дишащ мощно в редките му пристъпи на "живот". Заговориха за душата и поименно споменаха всички наши общи кръвни роднини - и живите, и починалите.

В рамките на деня В. се "срещна" физически с почти цялото си семейство - изключителна рядкост в днешно време: малката му сестричка Христина; майка му Весела; баща му Николай; дядо му Веселин; некрологът на баба му Снежанка, усмихващ се, докато В. разтоварваше кашоните с круши от колата, обрани от нейната градина; леля му Тони, подаваща ключа от кухненското прозорче; Наско; вуйчо ми Борислав; леля му Искра; братовчедите Евгени и Емил, с които двама, той така поразително си приличал; малкият му, вече голям, братовчед Иван и майка му Анелия; починалите баби и дядовци - Генка, Павлина, Христо; чичо му Боби, поливащ старателно цветята на двора и още много хора...

Души, разпръснати по целия свят, като разхвърляни парчета от безкраен пъзел?!

Изгаряйки по-късно листа, В. получи отговор, който ще бъде цитиран от един земен учител:

Обичайте

Този, който не познава любовта, не може да познае Бога, защото Бог е Любов. Любовта е най-голямата сила в този свят. Където има любов, там е и Бог. Любовта е светлина, светлината е мъдрост и мъдростта е божествен живот.

В началото, когато сърцето се свива, поради егоизъм, вие сте способни да обичате само своите съпруг, деца, няколко приятели и роднини. Когато еволюирате, започвате да обичате всички. Можете да развиете универсална любов. Сърцето е безкрайно широко. Въпреки това, макар да е лесно да се говори за универсална любов, е трудно да се осъществи на практика. Когато се движите по пътя се появяват много дребнави и незначителни неща, които всъщност са стари отрицателни впечатления, действащи като препятствия. Знайте, че можете да преодолеете всички пречки, чрез воля, търпение и постоянство. Чувствайте, че целият свят е в тялото ви, собственият ви дом. Чувствайте, че всички хора са образи на божественото. Чувствайте, че една сила работи, чрез всички ръце, вижда чрез очите на всички, чува през ушите на всички.

Човек, който е установен в космическата любов не е отделен от общество. Той обича всички. Той обича универсалната същност, която прониква във всички същества.

Отговор, който получихме всички ние... Сърцето е широко за всички и за всичко, и копнее за любов, от истинската, всепоглъщащата, запълващата всяка празнина.

Моят "разхвърлян" разказ е към своя отворен край, но какво друго е самият живот, освен една преплетена мрежа, в която време, пространство, дух, материя се преплитат в привиден хаос?!

Магията на 19. Октомври...

Отново Там: В., берейки днес круши от покрива на дядова колибка на "местото" (така се нарича градинката), приключи следващ етап от живота му. За първи път В. се беше качил горе, израстнал дотам да извоюва правото си да се качва Там, за да бере плодове - право, което принадлежеше единствено на по-големите и беше белег за зрялост в детските очи на В., винаги когато той се връщаше чрез спомените назад във времето и гледаше отдолу крушата, играейки си из зеления двор на "Местото"...

А днес беше горещо, горе на покрива - всичко излишно изгаряше, досущ като овъгленият лист хартия, пламнал като факла под лунната светлина...

Среднощният разговор приключи: и двамата събеседници смятаха, че са на кръст-о-път, лишени от в-дъх-новение...

Ако изхвърлим съмненията, ще видим, че продължаваме да вървим!

И какво по-в-Дъх–но-вяващо от обикновен есенен съботен празник... и неуморно съ-път-стващата го Не-Деля?

E-3 – Международен планински маршрут на дружбата (Увод)

                Черните обувки от италианска кожа газеха пресния сняг, навалял върху паветата преди минути. На двата полюса - вътре се вихреше веселба, а навън, край него, бе истинска зима.

                Главозамаяният младеж скочи в жълтата кола, в търсене на тишина и отдалеченост от фалша, който го беше залял с пълна сила преди час. Нощта бе към своя край и утрото наближаваше. Лека нощ!

                Добро утро! Повече от половин година по-късно, в същия час, отново бе тъмно. Но мракът предстоеше да бъде изместен от светлината на изгряващото слънце. Зад дървените летви на каросерията на камиона, хоризонтът плавно се обагряше в пастелено жълто – червено – оранжеви тонове. Неговото оранжево.

Гумите тракаха върху камъните, дупките и останалите неравности по пътя... Групата беше напълнила стария камион. Героите бяха уморени, едни спяха и се поклащаха от неравностите, а други замечтано преживяваха изгрева.  Водачът Милуш подаде глас. Момчето от Софийската среднощна авантюра също беше в камиона, случайно или не слушаше същата песен от малката си черна музикална кутийка, и се включи към малкия сутрешен импровизиран хор. До нос Емине оставаха броени часове....

Заслушайте се за Миг и Вие – сега ще помоля Милуш да изпеем заедно една песен:

Свети над нас нова нощта - 
с нова луна, с нови звезди.
Свърши се днес, вече е утре - 
утре живей, утре бъди!

Утре живей, утре бъди
с нови очи, с ново лице,
с нова мечта, с нова надежда,
с нова любов, с ново сърце!

Сутрин - светлосиня,
сутрин - детски чиста,
сутрин ще ни срещне
със теб живот!
Сутрин - пълна с нежност,
сутрин - пълна с вяра,
сутрин - пълна с обич,
свети с безброй, с безброй лица!

Утре живей, утре бъди
с нови очи, с ново лице,
с нова мечта, с нова надежда,
с нова любов, с ново сърце!

Сутрин - светлосиня,
сутрин - детски чиста,
сутрин ще ни срещне
със теб живот!
Сутрин - пълна с нежност,
сутрин - пълна с вяра,
сутрин - пълна с обич,
свети с безброй, с безброй лица!

Сутрин - светлосиня,
сутрин - детски чиста,
сутрин ще ни срещне
със теб живот!
Сутрин - пълна с нежност,
сутрин - пълна с вяра,
сутрин - пълна с обич,
свети с безброй, с безброй лица!

                “Опознай родината... за да я обикнеш!” – Алеко е с нас, думите му се четат на стената, докато стоя с Вас, за трети път тук, в столовата на хижа Ком, решени да извървим заедно пътя до морето.

                Символично, вероятно всеки от нас днес е взел своя камък от връх Ком и досущ като в един филм, представящ противоречията между цивилизацията и живота близо до природата, като добър бушмен, всеки ще пренесе своя „товар” стотици километри, за да го изхвърли „от края на Света”. А покрай малкото камъче ще се раздели и с всички ненужно – и физически, и духовно – онези огромни канари в душата, които пречат на човек да мисли, чувства, живее и обича, да бъде осъзнат и свободен!

                Беше 3. Март. Пътят го отведе по време на националния празник в правилната посока. На рожден ден в София. Там той срещна приятели от миналото и бъдещето. А нейният рожден ден се празнуваше по същото време, по ирония на съдбата – на планина. Той наистина я обичаше, или поне така смяташе, допреди студената януарска нощ, когато картината се изчисти пред очите му. Любовта е сляпа – като човек, търсещ изгрева в мъгливо планинско утро.

                Тя вече не беше от значение, важен бе Пътят. Пътят към себе си!

                Речено – сторено. След рождения ден, двамата с Иван изкачиха Черни Връх и изведнъж Иван предложи: „Пич, защо не дойдеш с нас с Катя, ще бъде велико?”.  Повече не беше нужно.

                Следвай течението! Всичко се нареди по вода до най-малкия детайл и на 20. Юли нашите трима приятели - Катя, Иван и Веско - стояха на Централна Гара пред водачите Милуш и Стохи, докато първият с пиратска кърпа на лицето, леко болен, разпалено обясняваше нещо на групата.  Странни въпроси се въртяха из главата: „Къде отивам? На море? Дали?!”.

Водата пречиства! Цената бе висока, изразена във физически болки и няколкомесечна неприязън към носене на обувки в последващите месеци, както и в дълбока привързаност към Балкана, който те пленява със силата си, но си заслужаваше!

Линията на Стара Планина, гръбнак на България, се вие целеустремено на изток, като граница между Севера и Юга, Земята и Небето. От хорото на връх Ком; през прохода Петрохан;  с. Лакатник  и спирка „Последна грижа”; малинарника; буковите гори под ветровития вр. Мургаш, кога зашумят шумите; бедният фургон до Витиня, който подслони десет човека, а веселбата подсказваше, че сме в поне пет звезден хотел под хиляди звезди; широкото било и стадата коне в Централен Балкан; изоставената хижа Планински Извори и най-чистата балканска вода от петте чучура; спиращите дъха гледки по пътя от х. Свищи Плаз до х. Ехо; Кончето и старопланинските рози; залезът от х. Ехо или от вр. Юмрука, ако не се скрие зад някой облак; стръмните склонове на Козя Стена и еделвайсите; паметникът на Беклемето и изгрева зад него; острите алпийски Купени и мъглите на негостоприемния балкански първенец -  вр. Ботев; Пеещите скали и гледката към Розовата долина; географският център на България – Узана; утрото до проход Шипка; чинията на Бузлуджа и вятърните перки край него, символ на „новата” икономическа сила, построила своя „паметник” върху билото; гара Кръстец и първата златна мина; Проходът на Републиката; гайди и огньове до хижа Чумерна; Темната гора; стопът до Котел;  разлятото било край малките селца; играта на топка с децата в училищния двор в Дъскотна; светлините на черноморските курорти, гледани от с. Козичино, където нестинар радва немски туристи; джунглите край нос. Емине...

Крачка по крачка през един малък рай – шарен пъзел от различни по състав и характер парченца, сглобени в линия. Човек забравя, или по-скоро се опитва да си спомни, кой всъщност е, в дни на братски начала и взаимопомощ с цялата група, захвърлил всички маски –  живеещ  с радост и благодарност за всеки Миг, в който е жив, ценейки малките истински неща, сливайки се с природата, за да се роди от морската пяна... пречистен за нов живот!

Делка, Илия и Начо водиха успешено групата миналото лято. Листът с нови приятели съдържа толкова много хора – благодаря на всички, че се срещнахме. Научих, че човек никога не е сам – Господ винаги те пази, ако приемеш, че си част от Него, ненадейно Сам ще разсее всичките ти съмнения чрез величествен залез, осъществен от издуханите в Миг облаци от внезапен бурен вятър или в изненадваща среща с парчета диня, донесени благородно да утолят жаждата нависоко, в подножието на билото!

Ком – Емине, част от Е-3 – международния планински маршрут на Дружбата, за мен е повече от маратон, физическа проява - открих: себе си в нова светлина, парчета от общия пъзел, намерих истина, любов към себе си, природата, хората, Бог. Човек се изправя срещу най-големия си враг – самия себе си – и победата носи живот.

Споделих своите търсения, но предполагам, че всеки намира нещо различно за себе си, нещо което търси. Пожелавам Ви да търсите и намирате! Земният рай е в нас!

Животът е при-ключ-ение, отключете го!

Честита 60. Годишнина, Ком-Еминейци и на добър Път към морето!

П.с . преди година обещах да напиша пътепис по темата, отне ми две години, но седнах за една вечер, в рамките на няколко часа и го изсипах върху хартията – дано да Ви е било интересно.

Срещнах Теб!

                На 25 годишна възраст се преродих за Нов Живот, за Теб и за Вярата!

                Животът и Смъртта вървят ръка за ръка, в без-конеч-но (от конец – край) кръг-о-во движение около центъра на Космоса... Кръг-О-Врат-а!

... Или Спас-ение за Душата, в Мига, в който Духът ще напусне Тел-О-то и ще се присъедини към Цялото... ще се насочи (в своята Цял-ост) към Цел-та!

                Трамвай Желание (3).Отново Тук и Сега! ("Тук и Сега" е случващото се на "привидна материална платформа или това, което виждат очите и останалите сетива)

                Бързай! Металът изскърца свирепо под спусъка на спирачките – добре познат знак да побързам. След минути вратите пред мен се отвориха – представях си сцена от известен филм, в която главният герой е за-ключ-ен между двата свята, в очакване да намери Ключа, отварящ Пътя. Матрицата. Преминах през Безвремието и се върнах в На-Стоя-Ще-то.

             

                Под земята (5). Отново Тук и Сега!

                Скочих вътре, заедно с трите момичета от спирката, които се подсмихваха скришно. Денят е 30.03.2013г., часът около 18.05...

                В 18.08 слязох по стълбите, през подлеза, в очакване на следващия влак. 7 дълги минути. Бързах. С всички сили. Достатъчно време за размисъл или време да споделиш всичко, което искаш със заобикалящата те среда и да обмениш любов със себеподобни и далечни. Колко малко време, а всъщност толкова много възможности. Понякога ги губим. Хората. Вдишвах и поглъщах Цялото, издишвах и се сливах с Цялото. Миризмата във въздуха на подземната железница не носеше Живот...

       
                 Отново Тук и Сега!

       
                 Минутите преди 18:00 часа и потеглянето на трамвая от спирката на колелото и скока ми бързо в него: гледах назад – стълбовете се нижеха един след друг, а зелена трева, дървета и пешеходци завършваха композицията. Бързах към Балкански или Sofia City Center, както се нарича днес... Едни от първите ми бебешки снимки с баба на колелото, където по-късно дядо и внуче се учеха да ритат топка, докато в двора, под черешите, растяха кокичета. Още тогава трамваят обръщаше звучно на колелото. За-ключ-вам, тичам и го хващам...

               

    Блаженство (4). Там! ("Там и отвъд" е духовната платформа и случващото се в сърцето)

                Блаженство! Обля ме вълна от блаженство! Радост. Щастие. Защо? Взирах се в небитието, съзерцавах някъде Там, в пространството, когато внезапно ме обля вълната. Цялото блаженство на Света. Пеех наум. Усмихвах се наяве. Напълно безпричинно, дори се засрамих от широката озадачаваща и весела усмивка. Опитах се да прикрия лицето си с ръце...

       
                Срещнах Теб! Радост ли бе или Слабост?!

               

    Предистория (1). Там!

                Историята е дълга, но ще се опитам да обобщя – в един сумрачен септемврийски залез, баба ми е трябвало да се срещне с един шофьор, неправомерно управляващ своя автомобил в нетрезво състояние, върху една пешеходна пътека, на метри от дома й. Заради насъщния! Заради един хляб, свада и пустия инат да има хляб непременно... защото не е бил купен по-рано. На-Същ-ният! Така поне предполагам. От баща ми наскоро научих, че часове по-рано е получил предупреждение (или възможност), влизайки напълно несъзнателно в една хлебарна, без да знае защо... Но не е купил нищо. Не е купил насъщния хляб. Излишно е човек да се обвинява, знаците идват да ни покажат, че всичко е писано и от се изисква единствено отдаване и приемане на Върховната Воля. Но и винаги имаме възможност да облекчим съдбата...
                 Баба ми е излезла до магазина да търси насъщния хляб и се срещнала с Емил от Овча Купел.  Утре впрочем, имам среща с един друг Емо от Овча Купел, във връзка с реновацията на една детска градина. Дано да бъде за добро. А не е ли животът кръговрат? Децата са в началото, а възрастните в края. Бог да прости на Емил и на баба.

                Злополуката доведе жената до множество физически страдания, които тя с борбен дух приемаше смело. И не се предаваше лесно, търсеше Живота.

                По-късно отведохме баба в болница, но за нейно щастие отказаха да я приемат, защото животът й не беше пряко застрашен, досущ както беше, след като я изписаха преди две седмици, след неколкодневен престой. Нека най-доброто да стане. Нужни ли са острите ножове на много болен човек, с малко оставащ живот, при положение, че е възможно да получи домашна любов?!

                Мислех си от няколко дни за доматите, дали дядо ще ги посади. Баба и дядо обичаха градинката си... Второто житейско дело бяха посадените от дядо домати. 

               

Св. Не-Деля (2). Отново Тук и Сега!

Мина време, но в последните дни положението се влоши, в четвъртък тате ми се обади в ранни зори. Да бързам. Не се случва често. Всъщност може би се случва за първи път. Побързах – след час носех документите и прекосявах площад Св. Неделя, насочен към Съдебната палата. Свърших работата, разгледах набързо сградата и се запътих към църквата. Запалих свещ и се помолих за Спасение и Любов! Изпълнихме си първото дело – пуснахме новото дело. Макар това едва ли да има значение в момента.

Пречистване (6). Отново Тук и Сега!

Чешмата. 18:30. Естеството на Нещата. Излезнах от тунела на метрото в кв. "Надежда" и застанах пред чешмата в уречения час. Качвайки стълбите тежък глас ми проговори наум. Дори картина се яви в съзнанието ми. „Тя вече почина!” – беше бащински глас, но не беше земният ми баща, а Бащата...

Човекът, с когото имах среща, дойде със сина си, подаде ми кутията с декубиталния дюшек, за който бях дошъл, преброи парите, които му предоставих и на раздяла получих обезпокоено, но уважително: „Дано жената се оправи!”. Не отговорих, не от липса на възпитание, а от липса на думи... Знаех, че вече беше напуснала тялото.

Ричард  Паркър (името на тигъра от "Животът на Пи"), моят Страх (и фалшиво его) е Тук, преодолявайки го, пред мен ще се открие ден блажен и формата на Бога.

У дома (8). Там!

Тате ме помоли да отида до Надежда, вместо него, за да остане Там. Тя дишаше много тежко.  Леля е излязла навън да изпрати докторката, която дойде да я види, дядо също е бил за минути навън. Само тате е бил Там. Каквото бе и неговото желание през последните дни. Последните седмици. Вероятно и повече. Както повелява според него дълга на Син-а. Дълга на всеки духовно цивилизован човек. Да се погрижи за последното пътуване на своите близки.

Отново Тук и Сега!

Сплотихме се – например дядо с брат си забравиха кавгите. Жертвоготовна, както винаги, баба се жертва за всички нас, за да потърсим (намерим и възстановим) връзката помежду си.

Връзката с Цялото започва отвътре – навън... и минава през връзката с всеки дъх на Бога, мушицата на стъклото, човекът до нас, цветето от баба на бюрото...

Един добър, в моите очи, войн потегли по своя път, изпълнен в Цялост! А не е ли всеки един добър в очите на Бога? Колкото по-рано заживеем с мисълта в сърцето, толкова по-рано ще обърнем внимание на доброто около нас и ще спрем да се „оглеждаме” в недостатъците на заобикалящия свят. С баба ми дарихме сума за хора, пострадали от бедствие, преди десетилетия, отгледа ме, помогна ми да се справя с астмата , четяхме „Под Игото” (тогава, както и сега отново...) или гледахме градината. От нея имам подарък сини очи и червени "доматени" бузи.

Прощавай бабо, ако не съм бил добър! Прощавай Господи, ако не съм бил добър!

Господ-а или Госпож-и, бъдете Бог-ати!

Всички ние сме Гости Тук и Сега, на тази Земя!

Живей в Любов, с При-Род-а-та! Духовната природа! Ние сме Едно!

*Макар и разделени в единното цяло като индивидуални личности (допълнение: 2017г.)*

Миг на смъртта (7). Отново Тук и Сега!

18:45. За последен път излизах от подлеза. Забързах по улица „Димитър Хаджикоцев”. Имах пропуснато повикване от майка ми. Изведнъж й прилошало, обадила се, за да разбере какво става и научила, че баба е издишала последния си дъх. Беше й като майка. По обясними причини - да не срещнеш никога своята майка не е лесно. Не реагирах, вече знаех. Спомних си за Иван, когато той си отиде. И той беше много близък на майка ми.

Малката Хриси попитала, къде съм и разбрала, че съм при бабата и дядото отвърнала: „Тя отлетя нагоре като балон!”. След два месеца отново питаше къде е, забравила вече своето прозрение.  Но за мен отговорът вече беше известен.

Тъгувах, и все още тъгувам, но същевременно се и радвах и все още се радвам на срещата й (ни) с Бога. Истинско щастие е, ако човек успее да слее тъгата и радостта, черното и бялото в единство. Разединението е само в нашия материален ум, макар разграничение да е нужно от духовната интелигентност (допълнение: 2017г.)

Вълната  блаженство от 18:05 се оказа, че е (приблизително) истинският час на смъртта. Усетих, че нещо става, че пространството се раздвижва, че Бог я прибра при Себе Си. Почувствах гъдела, допира, въздуха, аромата... почувствах я част от Цялото.

Почувствах нейното С-Бог-Ом!

Кончина или конец (край)?!

На сутринта играех с Кон-ец. Не случайно траките са изпращали своите воини, заедно с конете им. Към Края на Безкрая.

           
            Знам, че историята ще прозвучи нереална за повечето читатели, както и за щрауса спасението от тигъра е да зарови главата си в пясъка... но решението е да отворим очите си.

Бог и Баба (9). Там!

Ние сме Едно, родено от Нула, устремено към Осем, завършващо в безкрайност!

Отвъд Нулата на материалния Кръг-О-врат:

1, пръв, прав, единен, едно с цялото;

След последен дъх:

Следва ден за твоя дух;

душата ще се върне при трансцеденталната Нула
две нули са знак за безкрайност (8) - обратно при Бога.

„Ба” е душа (старобългарски)! Баба е велика душа.

СРЕЩНАХ ТЕБ! ХВАЛА ТЕБЕ ГОСПОДИ! Хвала Хвала! (10)

Бог да прости баба ми и да донесе Мир на душата й, както и на всички пътници към Него, плаващи между Тук и Там, Сега и Завинаги! Прости нам греховете. Покажи Пътя на всички свои Души! Колко много имам да науча, за да преплувам океана... (мислеше си Пи, в неговия Живот: "Животът на Пи" като едно пътуване към себе си и борбата с тигъра на фалшивото его). След дни срещнах на улицата църковния послушник Евгени, на същото място, където ме заля вълната от блаженство... Същият послушник от църквата в Лозенец, където се състоя християнския ритуал по изпращане на Баба Там и Отвъд... макар вече душата да беше освободила временния си дом и да беше "изпратена" напред... чрез Божията Милост...

С уважение Ваш, господ-Ин Весел-Ин (търсещ вътрешното)!

Числата в скоби в началото на всеки абзац указват последователността на действията. Може да изглежда хаотично, но смисълът не винаги е вързан последователно с хронологията на времето и пространството.

При – К Л Ю Ч – ение

„Животите ни не ни принадлежат. От утробата до гроба ние сме свързани с други...”

                Кога: Ивановден е! „Бог е милостив” днес, но и не само днес?! Св. Йоан Кръстител предрича Богоявление – „Божа благодат”!

                А вчера беше Йордановден! Говори с Нея, говори с Водата! С всяка капка от нейното цяло – почти цяло тяло, изпълнено с вода! Про-Свещ-ение, нощ, в която небето се отваря! Пламък от свещ в тъмна нощ! Говори с Нея! Водата е Жива!

                Къде: Най – студеният и най – топлият миг: представих си и усетих, както ми заръча гласът от диска. А навън зимната нощ беше истинска, досущ като топлината под кожата ми. Досущ като скок в ледената вода, за да грабнеш геройски кръста.

                Какво: Забравил за Мига, но готов да пиша разказ за „Carpe Diem” – парадокс! Напоследък мислех за Кръг-о-врат-а, кръга, вратата, времето, безкрая. Мислех върху проблема, забравил за решението. Време е за малко (малки) чудеса. В На-Стоя-Ще-то!

                Тук и Сега: Забравил за ключа, мислех, че той е далеч, а всъщност беше толкова близо – получих го заслужено или не, след пълноценен миг, изпълнен с чудеса. Затворих последната страница от книгата, която четях след престоя ми в Белоградчик досега и Кастанеда отвори портал, врата, поредната, зад която грее светлина и през чиято ключалка се прокрадва лъч.     От – Ключ – их затворена врата? Отговор на въпрос, и получих отговор: „Нямам формула”. А Формулата се крие в Мига, в който два кръга намерят безкрайността, докосвайки се във „Ф”, в „Осморка (8)”; в Мига, в който две сияйни тела се докоснат в Миг на Истина. Миг, в който намерят ключа и отключат затворена врата, без да искат или знаят – просто чудеса, в миг на чистота. Нито повече, нито по-малко. Един ключ, но много отговори, след престой в кратък пристан. Докато Орелът извърна в Миг глава настрани, намерих време „за свобода”.

„Каквото и да направиш, то няма да е нищо повече от капка в бездънното море.” – продума уверено пазителя на реда, на системата, на матрицата.

                Кръг – О – Врат... Безкраен , всеобхватен, безспирен кръг, въртян от Времето и подложен под неуморимите унищожителни удари на Час – О – В – Ника... Кръг, а в средата му Врата, Лъч светлина  - Ключалка, търсеща Ключ! Два кръга от Безкрайност, Осем, Космос, Космос от Светлина, през който се прокрадва Лъч Светлина! А зад вратата – ново пространство, нова врата и още светлина!  Ако намериш своя клЮч! 

От- КлЮч-И    Без-край-ността!

                Кръг – О – Врат... Окото на Орела, което се сгромолясва върху теб и те разкъсва на парчета! Нито повече, нито по-малко.

„Вярвам, че смъртта е просто врата. Когато тя се затвори, друга се отваря...” – отекват думите на Сонми-451 във безкрайната вечност!

От- КлЮч-И    Без-край-ността!

Сънувах чуден сън – преминах тесен, несигурен, клатещ се мост над тъмна и суха рекичка... за да се окажа на върха на долина – зелена, вглъбен в хоризонта... омагьосан червен прах витаеше в низината, над реката, носен от вятъра! Пожар, но не истински, а в душата!  Готов да изгори всички мостове, дори и Карлос Нагуалът да се наложи да търси нов път; да пресуши реките, за да се напълнят отново изобилно с бистра вода. Седях с група от воини и се наслаждавах на Мига, Мира и бурния вятър, лишен сам по себе си от страст.

                Събудих се – книгата на Кастанеда лежеше до мен, в леглото. Йордановден е! Ще пиша, ден: Не – деля е!

                А утре е Ивановден – ден понеделник, ден за Благодарност – Тук и Сега! Може би, повлиян от книгата, дали в реалност или не, прекарах Ивановден в красив сън, който от-КлЮч-И в мен Ново На-Чал-О.

Благодаря за КЛЮЧа!

Благодаря и на Водата и на Мига, Тук и Сега!

                 

                Време е за сън(уване) и чудеса...

„Но какво е морето, ако не множество капки?” – отговори „Нео” от Ню Сеул.

На следващия ден, получих нов знак – пожелание за: „при-КЛЮЧ-ения!”

Животът е При-КЛЮЧ-ение!

Съд-Ба-та е съд за душата! Съд – с добра или лоша приСЪДа! Съд,пълен или опразнен от Вода!

Съставен от Вода и Воден от Вода... Води ме моя Вода, през Водици към моята Съд-ба, към морето от капки!

“Истината е Една. Нейните версии са илюзии!” – Сонми-451

                Езикът е създаден, за да помни и напомня, а не за да говори, досущ както водата знае, слуша и попива, и отдава, но без да продума. Съзнанието говори, а думите бърборят.

07.01.2013г.

БОГ-атството в Печал-Ба ли се крие или тя носи печал за душата? 

Любов или оБич?

Господ-Ин-ът е Ед-Ин!

От- КлЮч-И    Сърцето си! 

Род-ени сме да намерим клЮча за разкъсаното цяло тяло от плът и кръв. Нека ни върви по Вода - тя води към Един-ство!

С любов, ваш Весел-Ин.

14.06.2013г.

2013, Time to live in Love & Light

Орлите и хората с криле - Орлов Мост 2012

Преди точно една година на Орлов Мост полетя любовта на хората към природата, заедно с Орлите, в защита на при-Род-ата, гражданските права, върховенството на закона, държавността, устойчиво развитие без задкулисни игри и мира...

Пламът на Орлов Мост извлече от мен следното писание:

Орлово гнездо и полет над българската гора (на хартия)

Една година по-късно или какво научих от Орлов Мост?! Вярата, че ЗаЕдно можем повече по пътя към светлото бъдеще!

Уроборос - Животът е Без-Краен Кръг-О-Врат?

... по пътя на "джива-атма" (живия дъх) към истината за себе си и своя дух ...

Краят е начало, а началото - край... 

Изключи Без-Край-ността, от-КЛЮЧ-и СЕ–БЕ СИ!

Тук и Там - Сън в тиха нощ

Всичко започна с много силен насрещен вятър, оказващ прочистващо въздействие върху ума, забавящ крачките върху асфалта. Съзнанието остави тялото и се пренесе в снощния сън:

...в медитация духът се откъсна от тялото и се повдигна във въздуха над него, заемайки съвършена поза: брадичката - леко повдигната, ръцете извисени към небето, гръбнакът - изправен и спокоен, краката - сключени в лотус. Светлина засия в картината. Съвършената поза бе постигната с абсолютна лекота и липса на съпротивление, сама без усилие. Аз съм наблюдател и ни грам повече - виждам отстрани издигнатото си тяло или по-скоро въздигнатия си Дух над каменното тяло, в контраст със съвършено изваяният Дъх от Божествена Искра...

Вятърът утихна, връщайки ме обратно Тук и Сега. Крачех бързо върху топлия асфалт, от двете ми страни се редуваха спретнати къщички със запустели обрасли дворове. Кокошките се бяха снишили, заради вятъра. Витошкият връх, Камен Дел бдеше зорко от високо, колите се стрелваха една след друга по Софийското Шосе, забързани към новия мол. Отивам да засадя първите си домати...

Благородна и живителна е светлина - често пропускаме да погледнем навътре в нея, забравили че всички картини около нас са нейно дело и без нея - мрак ще царува. В един ден - ще заобичаме себе си, себеподобните, единството в природата и Бог... Иска ми се да бъда там.

Forbearance - the test of saintliness (Inspiring Stories by Swami Sivananda)

A spiritual aspirant once went to a certain saint and said:"Sir, tell me the means by which I may obtain a vision of God."
 The saint advised him to retire into seclusion and apply himself to uninterrupted prayer for one full year.
"On the completion of the year", the saint further advised, "after having thoroughly subdued and annihilated your egoism, come to me after taking a bath."
According to this advice of the saint the aspirant started prayer in right earnest.
A sweeper used to come to sweep the ground around the hut of the saint. On the day when the aspirant was to complete his one year of Sadhana, the saint called the sweeper aside and, mentioning the place where the aspirant was living, said, "There is a person engaged in worship of God at that place. When he finishes his bath this morning, scatter dust over him with your broom."
The sweeper did as he was instructed. This upset the aspirant very much. In a fit of anger he ran after the sweeper to beat him.
"The scoundrel has thoroughly defiled me." he said, and taking bath for the second time, came to the hermitage of the saint. "Sir, one full year has been compeleted since you gave me your instructions. May i now have the privilege of having the vision of the Lord?"
The saint replied, "Child, your mind is not yet subdued. Even now you run in anger to bite like a venomous snake. Go and worship for one year more and destroy the mind."
The aspirant therefore retired again and engaged himself in prayer for another year.
On the year when the second year was to be completed, the saint instructed the sweeper to touch the aspirant with his broom when the latter finished his bath. The sweeper did exactly as he was told. This time the aspirant did not run after the sweeper to beat him, but rebuked him with harsh and unbecoming words. Then, taking bath again, he went to the saint wit his prayer for the vision of God.
The saint said,"The serpent of your mind even now emits terrible and fearful hisses. How can you expect to see God without killing it? Go and apply yourself to your practice of prayer for another year. But take care, if you fail in the test the next time, God will not favour you with His vision."
This time the aspirant carried on his spiritual practices with great determination. On the day when he was to complete the third year of practice, the saint asked the sweeper to throw upon him the entire lot of dirt that he had collected that morning. The sweeper carried out this instruction also, but the aspirant had now conquered anger. Bowing before the sweeper, he said with unaffected humility, "Brother, you have done me a great favour. Had you not done this, now could i have freed myself from the grip of anger? I thank you from the bottom of my heart."
Then, once more the aspirant approached the saint. The saint blessed and initiated him. The aspirant did rigorous spiritual practice according to the advice of the teacher and soon had the vision of the Lord.

Swami Sivananda

Животът е приКЛЮЧение ("Животът на Пи")

Животът е приКЛЮЧение, а "животът на Пи" е великолепно и ирационално, далеч от безкрайността на математиката...

Преди седмица-две, в топла зимна нощ озаглавих кратък текст със същите думи, с които започвам впечатленията си от филма, докато превъртам неколкократно различни сцени, слова, опаковани във вълшебна музика.

Трейлъра на филма ме грабна още преди време, но гледането ми се размина на косъм. Цял ден разсъждавам върху рисунка на тема "Животът е Приключение", а решението дойде внезапно. Случайно вечерта ми попадна саундтрака и реших да потърся в замунда, дали вече има качена версия, с прилично качество. И ето ме тук, след двучасов диалог в една лодка между Пи и Ричард Паркър, макар и това да не е първият разказ на подобна тематика.

Изгубили сме вярата в приказките и малките чудеса на живота, обвити в сивото ежедневие, граничещо с ерес. Понякога имаме нужда, дори животът да започне отначало, да получим нов (дали пореден) шанс... да повярваме!

Подарете си една история - изпълнена с красиви гледки, създадени от Създателя - за живота, любовта (да, но всеобхватната); за привързаността, с която човек трябва да скъса и необходимите раздели, за да намери своя Път; за лишенията, водещи човек към простата истина, лишена от сложност, но дарена с богатство и комплексност и задоволяването на личните елементарни нужди, отключващи спонтанност и чистота в действията; за красотата, с която се сливаме, ако я потърсим; за границата между пътя напред, самотата и оцеляването. "Дори и да не може да се докаже", пътят към истината, е изпълнен с вяра, любов, благодарност и сбогуване с всички затворени врати, които хлопват зад гърба ти, докато крачиш из "къщата с много пространства"...

Остави се на течението и ще намериш своя път през дълбоката вода, дори и да се чувстваш сам - цяло-то е заедно с теб... Всичко тече! Запази надеждата и ще получиш знаци, които да те водят.

Както ми беше написал един приятел преди доста години: "Мисли за най-ценното в живота!". Дори и да не съм се вслушал тогава, никога не е късно да го направя днес. Същото важи и за благодарността, защото неволно може да пропуснем момента, в който се налага да се сбогуваме... Живей тук и сега!

God is great!

2013-09-25:

Дали Ричард Паркър живее във всеки от нас, дали той е символ на нашия страх, на нашето его, с което живеем ден след ден ?!

Трябва да се изправим срещу него и да по-МИР-им острите му, като бръснач, зъби и нокти, в чийто капан сме за-КЛЮЧ-ени.

Успеем ли да го о-Мир-о-Твори-м и да го из-Лек-уваме - и сме все още живи след бурята - ще ни очаква пъстроцветна дъга и попътен вятър към бленувания бряг.

На добър час!